Сянката на бурята

Глава 12

Ийън взе Сабрина на ръце и я отнесе до къщата. Тя през цялото време държеше ръцете си скръстени, а главата й бе обърната встрани от тялото му, сякаш всичко й бе безразлично, но той чувстваше всяка форма на тялото й, което притискаше до себе си. Само като си помисли, че за малко можеше да я загуби… прегръдката му я стегна още по-силно. Малката безумница бе скъсила живота му поне с десет години.

На входа стоеше Хана, очите й се разшириха от изумление при вида на Ийън и неговата дама. Той й даде наставления какво да донесе на гостенката и отнесе Сабрина в стаята й.

Когато я положи на леглото, разкъсаните парчета на роклята й се разтвориха и откриха дългите, добре оформени крака, чиято кожа лъщеше на светлината. Тя дръпна роклята и се прикри, доколкото можа. Но за Ийън вече бе твърде късно. Спомените го връхлетяха и напуснаха пределите на стаята, както димът напуска огъня. Беше прекарал само една нощ между тези копринени бедра и вече не си спомняше нищо друго.

— И така, как успя да избягаш? — въпросът му послужи като претекст да се разходи из стаята, за да прикрие инкриминиращата улика, която пулсираше в панталона му. Тази жена можеше да го влуди само с едно докосване.

Погледна я през рамо. Тя лежеше на възглавниците, разрешената огнена коса падаше около раменете й, бузите й бяха мръсни, ръцете й се кръстосваха на талията. Човек би я помислил за захвърлено дете.

Но сякаш това не бе всичко — брадичката й бе вирната предизвикателно, раменете й бяха гордо изправени. Това беше една жена, за която си струваше да се бориш. Тя можеше да застане до рамото на мъжа си, за да завладява с него империи, можеше да се всели в мъжката душа и да я гори като треска. Никога досега не бе изпитвал такова желание да я прегърне.

Тя можеше да го погуби. Може би вече бе успяла.

Облегна се на прозореца и се вгледа в розовата градина. Като дете често беше виждал баба си и дядо си да седят в белведера и хванати за ръце, опрели глави, да гледат течащите води на реката. Времето, в което бяха живели заедно, само бе засилило любовта им. Така и трябваше да бъде. Така той си бе представял живота със Сабрина. Още една илюзия.

Чу как клоните на дъба се трият о стената и едва сега погледна дървото. На устните му заигра усмивка, защото разбра как Сабрина е избягала.

— Ти винаги си проявявала слабост към катеренето по дърветата, Сабрина — каза и я погледна през рамо.

Тя леко повдигна брадичка.

— Господин Тримейн, от колко време ви мъчи тая лудост по Сабрина?

— Лудост? Ти затова ли дойде в Ню Йорк? — той се обърна към нея. — А твоята лудост каква е, Сабрина? Какво ще те успокои? Отмъщение ли? На какво се надяваше, когато дойде тук?

— Ако сте се отнесли към Сабрина по същия начин, както с мен, тогава много добре разбирам защо тази жена ще се зарадва да види главата ви на сребърен поднос.

— Значи искаш да умра.

— Ако сега имах меч, щях да ви посека.

— Истински късмет е, че нямаш.

Тя издиша през зъби.

— Вие сте така самодоволен, така убеден в себе си. Е, нека тогава да ви кажа, господин Тримейн… — в този момент в стаята влезе Хана, последвана от една тъмнокоса камериерка.

Погледът на Хана се спря първо на Ийън, после на жената в леглото, после пак на Ийън и тя леко се усмихна.

— Ще имате ли нужда от помощ? — попита и остави няколко кърпи, чаршафи и бутилка с тъмнокафява течност и остър нож.

— Не. Ще се оправя и сам. Но искам да приготвиш спалнята в другия край на коридора — Ийън се усмихна на Сабрина. — Макар и да се съмнявам, че ще можеш да се покатериш по някое дърво през следващите дни, ще ти сменя стаята, за да не те подлагам на изкушения.

Камериерката остави една кофа до леглото, после се обърна и последва Хана, която вече излизаше. Ийън повдигна кофата и се приближи към Сабрина.

— Нямам нужда от помощта ви.

— Глезенът ти трябва да се превърже — каза той.

Парчетата лед във водата иззвъняха от удара в металните стени.

— Мога и сама — тя дръпна крака си, когато той го хвана малко над глезена.

— Добре — вдигна ръце примирено.

Сабрина потопи едно от пръстчетата си в ледената вода. Студът сякаш я ужили. Погледна Тримейн, който я наблюдаваше с дяволита усмивка. Нищо не можеше да я накара да омекне пред този мъж. Пое дълбоко дъх и потопи крак във водата. Усещането от допира на леда до топлата й кожа направо спря сърцето й.

— Ще трябва да опитам да ти намаля отока — гласът му беше измамно нежен.

— Колко мило.

Той се засмя и ножът зловещо проблесна в ръката му. С острието му Ийън направи малки прорези в една от кърпите. Като свърши, той остави ножа на леглото и започна да раздира платното на ивици. Ленът се цепеше шумно.

— Колко дълго смятате да ме държите затворена? — попита Сабрина и загледа изранените си длани. След войната й трябваха месеци, за да възстанови кожата на ръцете си и да изглежда като светска дама. Онази нощ с Ийън я бе принудила отново да ги зарови в мръсотията.

— Зависи за колко време Пинкъртънс ще разкрият самоличността ти.

Тя сви пръсти и погледна изпочупените си нокти — знаеше, че изглежда изплашена.

— И за колко време смятате, ще стане това?

— Пътуването до Англия ще отнеме малко повече от седмица, после ще трябват още няколко дни, за да се свържат с графа на Ланчестър — той млъкна за момент и в тишината се чу шумът на течността в бутилката. — Зависи от трудностите, с които ще се сблъскат там. Предполагам, че няма да им отидат повече от две седмици, а може и по-малко.

— Керълайн ще разбере за моето отвличане — тя го погледна. В едната му ръка беше кафявото шише, а в другата — сгънатият лен. — Полицията ще бъде по петите ви.

— Мога да се оправя с твоята леля.

— Тя ми е кръстница — пръстите на Сабрина се свиха. Ако някой наистина можеше да се справи с Керълайн ван Кортленд, това беше Ийън Тримейн. Единствената надежда си оставаше бягството.

— Повдигни си брадата.

— Какво е това? — попита тя, щом той вдигна напоената марля към лицето й. Усети острата миризма на карбол, камфор и алкохол.

— Домашният цяр на Хана. Ще оправи някои от нараняванията ти.

Тя грабна превръзката от ръката му.

— Предпочитам сама.

— Жалко — погледна една драскотина на бедрото й. — Изгарях от нетърпение да обработя някои от раните ти.

— Нямам намерение да подхранвам похотта ви, господин Тримейн — прехапа устни, защото я защипа, когато положи марлята на брадичката си.

— Наистина ли? — засмя се Ийън гърлено. — Тогава не се опитвай да избягаш.

Макар че устните му се усмихваха, погледът му издаваше по-сериозни намерения. Тя свали марлята, пръстите й се вкопчиха в мекото платно.

— Това заплаха ли е?

Поклати глава.

— Обещание.

— Не можете да ме изплашите — тя се надяваше да го излъже.

— Нали виждаш какви неприятности си навлече сега. Следващия път щастието може и да не ти се усмихне.

Тя се усмихна.

— Когато един варварин те държи като затворник, това едва ли може да се нарече щастие.

— Уважаема, ти не си видяла нищо варварско от мен. Или поне все още не.

Погледна го злобно, когато той коленичи до леглото. Не беше прав. Каква по-голяма варварщина от това да прелъстиш една жена, да отнемеш невинността, мечтите, любовта й?

Ийън се протегна, за да вземе една кърпа и Сабрина проследи с поглед ръката му. На около две педи, върху бледосиньото кадифе, лежеше ножът. Острието му блестеше на светлината.

Ийън повдигна крака й от кофата с лед, топлите му ръце сякаш прогаряха кожата й.

Очите на Сабрина не можеха да се откъснат от ножа, а сърцето й блъскаше бясно в гърдите.

Той обви глезена й с кърпата. Докосваше я така, сякаш бе направена от крехък порцелан.

Пръстите й обхванаха дървената дръжка на ножа.

— Всичко ще се оправи след няколко… — Ийън се поколеба. Думите му замряха, когато острието на ножа се опря в нежната кожа под брадичката му.

— Да не би да си мислите, че не мога да ви прережа гърлото? — бутна главата му назад и оголи уязвимата шия. — Толкова съм ядосана, че ще ви накълцам на парчета.

Той не отговори. Вероятно се страхуваше, че и от най-лекото движение може да се пореже.

— Ще наредите да впрегнат каретата и ще ме откарате обратно в дома на Керълайн. Ясно ли е? — тя го побутна с ножа. — Хич не ми пука, че ще ви убия.

Ъгълчето на устните му потрепна. Той хвана ръката й, със силата на преса притисна пръстите й към дръжката. Тя се опита да се отскубне, но просто не й достигна сила. От устните й излезе сподавен стон, когато Ийън отклони ножа от гърлото си.

— Мразя ви! — изкрещя и го удари със свободната си ръка така, че дланта й пламна. Видя как на бузата му се появи тъмният отпечатък на ръката й, от устните му се процеди струйка кръв.

Погледна я и дълго не проговори.

— Значи искаш да умра.

— Питам се защо ли Бог не ме е създал мъж? — крещеше и дърпаше ръката, която все още стискаше ножа. — Искам да съм достатъчно силна, за да изтръгна този нож и да го забия в сърцето ви.

— Добре — със свободната си ръка Ийън хвана ризата си, разтвори я до кръста със замах, копчетата се разхвърчаха по леглото и гърдите й.

Сабрина го гледаше. Сърцето й се качи в гърлото, когато видя златистата му кожа и черните къдри.

— Какво правите? — попита, когато той дръпна ръката й и насочи острието на ножа към гърдите си.

— Това, което искаш, Сабрина.

Опита се да измъкне ножа оттам, но усилията й останаха напразни. Бавно той придърпа ръката й и опря острието до голата кожа. А погледът му… това бяха очите на човек, когото никога не бе виждала. Беше луд, съвсем безразсъден. Изобщо не го беше грижа дали ще умре, или ще живее.

— Хайде, натисни го, Сабрина — подръпна ръката й. — Опрян е в сърцето ми. Не чувстваш ли пулса?

Не знаеше дали всичко е внушение, дали това не е нейният пулс или ударите на неговото сърце, които усещаше в притиснатата си ръка.

— Да не мислите, че можете да ме уплашите, Тримейн?

Той се усмихна. Върхът на острието прониза плътта му. Тънка струя кръв се плъзна по гърдите му, запровира се между къдриците, подмина дългия белег и обагри пояса над тъмните му панталони.

— Как се чувстваш, Сабрина, сега животът на врага ти е в твои ръце?

— Не — прошепна тя и затвори очи.

— Хайде, натисни веднъж и всичко ще свърши — отново подръпна ръката й. — Натисни, сърцето ми е точно тук.

— Моля ви — шептеше тя.

Времето сякаш бе спряло. Вслушваше се в дишането му и чакаше тази лудост да свърши. Сякаш мина цяла вечност. Накрая пусна ръката й, беше свободна. Захвърли ножа към другия край на стаята. Металът се удари в камината и остро иззвънтя.

— Вие сте луд — каза тя, като едва сдържаше сълзите, които пареха в очите й.

Свел поглед към кръвта на гърдите си, той я съзерцаваше така, сякаш бе изненадан от раната.

— И аз така мисля.

Без да попие кръвта, се наведе към крака й и започна да я превързва. Пипаше умело и безкрайно нежно, пръстите му полагаха дълги ивици от тъканта върху глезена и стъпалото й. Сабрина гледаше загорелите му ръце и при мисълта, че заради него сега се чувстваше така слаба и наранена, в гърдите й се надигна ненавист.

Когато приключи, той се изправи, взе една кърпа от леглото и избърса кръвта си. После прехвърли едната си ръка около раменете й, а другата под коленете. Тя го погледна в очите.

— Какво правите? — опита да се отблъсне, когато той я повдигна.

— Пренасям те в новата ти стая.

— Това ще рече в новия затвор — отчаяно се опитваше да отвлече вниманието си от усещането за силното му тяло, кожата му сякаш я прогаряше през тънките платна, които ги отделяха един от друг.

— Ти някога виждала ли си как изглежда една затворническа килия? — попита той, докато я изнасяше от стаята.

— За разлика от вас досега не ми се е случвало да нарушавам закона. Но моля ви, не пропускайте да ми я опишете, щом ви тикнат зад решетките.

Когато му се наложи да отвори вратата, я преобърна в ръцете си. Сабрина трябваше да обгърне врата му, за да не падне, топлият дъх загатваше близостта на устните й. Предизвикателният мъжки аромат подразни сетивата й, дълбоко в себе си усети трептящото, първично откликване на своята женственост към него.

Когато се изправи, тя се стегна и скръсти ръце пред гърдите си. Господи, този човек беше неин враг. Не можеше отново да си позволи да забрави това. В противен случай беше загубена.

Усмихна й се. Погледът му издаваше, че знае точно какво става в душата й.

— Сабрина и баща й се препитават с измамничество — крадат златото на янките. Това е престъпление, за което и двамата лесно могат да попаднат в някоя федерална каторга.

— Жалко за тях — надяваше се, че страхът й ще остане незабелязан. — Но това слабо ме засяга.

— Така ли?

Обърна глава и се загледа в зелената коприна, с която бяха тапицирани стените на широкия коридор, пред погледа й се нижеха маслени картини с резбовани рамки. Гърдите му се потриваха о тялото й при всяка крачка.

— Омръзна ми да убеждавам един ненормален, че се заблуждава. Вярвайте, в каквото искате, но поемете отговорността.

— Винаги съм бил отговорен за постъпките си, мила.

Някой ден щеше да си плати за това, което й стори! Все някак затворникът щеше да стане надзирател. Все имаше начин!

Нейната стая беше в дъното на коридора. На махагоновата ракла до леглото имаше месингов светилник, отраженията на пламъците трепкаха по алената като вино коприна, която покриваше стените. Сабрина имаше чувството, че сърцето й ще изскочи, докато той я отнасяше към широкото легло с четири опорни колони. Само ако можеше да престане да си спомня! Само ако можеше да сложи край на копнежите си.

Той се наведе и я положи на белите чаршафи, за момент се поколеба, ръцете му се стегнаха около нея. Пулсът щеше да я задуши, когато той се наведе над нея, топлият му дъх нежно докосна бузата й, погледът му проследи извивката на устата й. Дали си мислеше за жената, която бе измамил? Дали си спомняше за тези няколко часа, когато я държа в обятията си? Или пък просто плътта му вече е ожадняла, а тя е единствената жена, която му е подръка.

Каквото и да се опита да й направи, ще му окаже съпротива. Ниско долу коремът й потръпна и тя разбра колко е несигурна в позицията си. Щеше да й се наложи да се пребори и със себе си.

Ръцете му се изплъзнаха изпод нея и мястото, което бяха затоплили, сега остана студено. Ийън отиде до прозореца, без никакъв срам Сабрина го оглеждаше, изпиваше с поглед широките му рамене, дължината на гърба му, докосваше с очи прибрания ханш.

Какво ставаше с нея? Дали не се е превърнала в лека жена? Дали не е станала от тези, които са съгласни на всичко само от желание един мъж да ги докосне? Защо не е способна да гледа на него само като на лъжлив негодник? Как така вижда прилика с мъжа, когото някога обожаваше?

— Опасявам се, че гледката не е толкова хубава — каза той и продължи да гледа през прозореца. Пъхна ръце в джобовете на панталона си. — Но най-близкото дърво е чак на другия край на алеята.

Замълча, с нищо не показваше, че ще си тръгне. Луната осветяваше лицето му, можеше да се види как един мускул леко потръпва, докато устните му се отваряха и затваряха. Сабрина почувства, че напрежението, което обтяга мускулите й, се надига и у него.

През стиснати зъби Ийън изрече някакво проклятие и се обърна, за да я погледне. Очите му заиграха по лицето й, жадни, пълни със същия отчаян копнеж, който не й даваше мира ден и нощ. Сякаш мълния разсече въздуха помежду им. Тя усети, че кожата й тръпне. Затаи дъх в очакване на присъдата, чудеше се дали ще може да се съпротивлява. След цяла вечност той се завъртя на пети и се отдалечи.

— Ще изпратя Хана, за да ти помогне да се приготвиш за сън — излезе, без да я погледне.

Ключът изщрака в ключалката. Стъпките му отекнаха по коридора, отдалечиха се и постепенно заглъхнаха. Сабрина се отпусна на възглавниците, впери очи в тъмния балдахин над главата си и удари юмруци в дюшека. В душата й се бореха противоречиви чувства. Усещаше се измамена, объркана, облекчена и в същото време — озверяла от гняв.

Може би и хората бяха като конете. През любовния период кобилата привличаше жребеца. Може би Ийън бе разбудил у нея способността да се изкушава. Може би бе разпалил всичките й женски копнежи. Тя се молеше на бога, защото искаше този мъж да я прегърне, искаше да го целува, искаше да… Трябваше да успее да избяга, преди да му е дала в ръце оръжието, с което да я унищожи.