Диви мъгли

ДЕСЕТА ГЛАВА

Разстоянието от брега до лагера й се стори невероятно дълго. Дамита тичаше, без да си поема дъх, защото искаше да се убеди, че нищо лошо не се е случило с брат й. Огънят се виждаше през пролуката между гъстите дървета и тя, обезумяла от страх, се загледа през завесата от листа, като се мъчеше да открие Тимоти.

Сърцето й биеше до пръсване от ужас, че нещо лошо може да му се е случило и че тя бе виновна за това!

И лицето на Железния облак беше загрижено. Тя не искаше прекрасните мигове, които прекараха заедно, да бъдат помрачени. Независимо от това не можеше да се отърве от мисълта, че е постъпила егоистично, забравяйки за Тимоти, докато лежеше в силните прегръдки на индианския вожд.

В действителност и двамата по равно носеха вината, ако нещо лошо се беше случило с младежа!

Когато обърна отново поглед към огъня, момичето успя да забележи Тимоти, застанал до жаравата, с пистолет в ръка, да се цели в нещо, което Дамита все още не можеше да види. Вълна на облекчение се разля по тялото й и тя се почувства така, сякаш й бе опростен ужасен, тежък грях.

Брат й бе в безопасност!

Не виждаше никого до него, тъй че опасността идеше от другаде. Помисли си за вълци или за мечка!

Тимоти явно бе нападнат от някакъв нощен звяр, имало е опасност да го разкъса, докато тя беше…

Сърцето й изстина от ужас, когато изведнъж спря и видя нощния нападател.

— Дива котка! — възкликна момичето, като забеляза колко близо до лагера се бе промъкнал звярът, преди Тимоти да вземе револвера и да го простреля.

Той се обърна усмихнат към Дамита. Нямаше и следа от уплаха в тъмните му очи — само гордост.

— Е, сестричке? Какво ще кажеш? — попита момчето, като гледаше гордо към Железния облак, който бе застанал до нея с изражение на истинско задоволство върху медночервеното си лице.

— Тимоти, безкрайно съм щастлива, че нищо лошо не ти се е случило — каза Дамита, като изтича към момчето и го прегърна толкова силно, че то изпусна револвера. — Когато чух изстрела, помислих си, че някой е дошъл тук и като те е видял сам, те е убил, за да те ограби — тя поглади с ръка косите му. — После предположих, че може да е звяр, който си успял да убиеш. Слава тебе Господи, че си останал невредим. Благодаря на Бога.

Железния облак се приближи до дивата котка и загледа дупката на единствената рана, която се виждаше от едната стана на звяра. Тимоти го бе повалил само с един изстрел. Индианецът се обърна към момчето, което се беше освободило от прегръдката на сестра си.

— Ти си безстрашен млад човек — каза Железния облак със светещи от възторг очи. — И си добър стрелец. Много младежи от моето племе дори не могат да се прицелят точно с пистолет, камо ли да убият животно с един-единствен куршум.

Той се приближи до Тимоти, постави ръка на рамото му и каза:

— За мен ще е удоволствие да те науча как да ловуваш. Ти имаш умението и смелостта, които са необходими, за да станеш голям ловец. Скоро, Тимоти, ще се наредиш сред най-добрите воини на моето племе и ще бъдеш приет като един от нас. Радваш ли се?

Момчето гледаше със страхопочитание индианския вожд. Винаги бе мечтал да срещне истински индианец и да се сприятели с него. Но никога не бе смятал, че подобно приятелство е възможно!

Това, което Железния облак чертаеше като негово бъдеще, го караше да си мисли, че сънува, и той само се молеше да не дойде някой да го събуди. Сега можеше наистина да осъществи мечтите си.

— Нищо не би могло да ме направи по-щастлив — каза Тимоти, заеквайки в желанието си по-бързо да отвърне на Железния облак. — Кога ще настигнем хората ти? Колко дни ни остават до Илинойс?

Индианецът се засмя и взе момчето в мечата си прегръдка.

— Не се бой от дългия път, нека той просто бъде част от теб — каза Железния облак и пусна момчето. — Скоро пътуването ни ще свърши и ще можеш да помагаш в строежа на селището на омахите. Ти си здрав и мускулест и ще построиш не един вигвам.

— Вигвами? — попита Тимоти с широко отворени очи. Беше във възторг от възможността, която се откриваше пред него. — Чел съм за индианците и съм виждал както вигвами, така и типита2 на картинка. Аз във вигвам ли ще живея, Железен облак?

— Сигурно — отвърна вождът, като доближи Дамита и се вгледа в нея, осъзнавайки колко мълчалива е станала тя изведнъж. Спомни си, че е почти гол и че до момента момчето е било твърде възбудено, за да забележи това.

Но преди Тимоти да се успокои и да попита къде са били той и сестра му, докато дивата котка се е прокрадвала наоколо, Железния облак трябваше да намери отговор на тези въпроси.

Налагаше се да бъде убедителен, така че Дамита да успее да преодолее смущението си. В противен случай той би загубил твърде много. Дори и самата нея. Ако се почувстваше виновна, тя никога повече нямаше да се обърне към него, за да сподели прекрасните мигове на близост, които бяха изпитали току-що.

Железния облак погледна първо Дамита, после Тимоти, осъзнавайки, че никога до този момент не е лъгал. Беше честен и откровен, въпреки цената, която плащаше за това.

Но сега цената бе прекалено висока! Трябваше да измисли нещо, с което да оправдае небрежното си облекло, както и да запази репутацията на момичето в очите на невръстния й брат.

— Съжаляваме, че те оставихме сам. Бяхме долу при потока — бавно започна Железния облак. — Без да знае, че аз съм там, сестра ти слязла, за да измие от себе си праха от пътуването. Аз вече се бях изкъпал. Останах да я пазя, докато тя миеше лицето, ръцете и краката си. Никога повече няма да сме толкова непредпазливи и да те оставяме сам, когато спиш.

Дамита отвори изумена уста, като видя лекотата, с която Железния облак разказваше измислената история. Но колкото повече се замисляше, толкова повече се убеждаваше, че това, което върши той, е достойно, тъй като го правеше за нея самата. Тя не би желала Тимоти да узнае истината за нейното отсъствие. Прекалено млад беше още и не би разбрал всичко. Не можеше да допусне да се промени отношението му към нея.

Тимоти вдигна рамене и се обърна към сестра си и индианския вожд.

— Всичко е наред — каза весело момчето. — Аз ви доказах, че и сам мога да се грижа за себе си.

Дамита се приближи до него и го прегърна. После погледна през рамото му към Железния облак и му се усмихна мълчаливо с благодарност.

— Ако нещо се бе случило с теб, не бих могла да го преживея — тихо прошепна тя. — Ти си ми най-скъпото нещо, което имам.

Засрамен от това, че Дамита го смята за дете, особено сега, когато бе доказал, че е мъж пред Железния облак, Тимоти се освободи от прегръдката й.

— Сестричке, ти всичко преувеличаваш — каза гордо момчето. — Знаеш, че нещата тук не са като в Бостън. Много пъти ще ми се наложи да се браня сам. Ти не би могла винаги да си до мен — момчето се приближи до дивата котка. — Дочух някакъв шум. Предполагам, че е била дивата котка, обикаляща около лагера — после погледна през рамо към добре препечения заек. От него се стичаше в огъня мазнина, от която се носеше изключително приятна миризма. — Сигурен съм, че я е примамил заекът. Била е гладна също като нас.

Тимоти коленичи до котката, изпълнен със съчувствие към животното, което сега му се виждаше красиво създание с дълги крака и огромни лапи, късо тяло и мъхнати уши. Независимо от това, че кожата й бе прилепнала за тялото, тя бе красива с топлия си червеникаво-кафяв цвят и черните петна по нея.

Той погали петнистата козина, като все още усещаше топлинката в тялото.

— Аз не исках да я застрелям — разнежено каза Тимоти. — Изправена очи в очи с мен, тя изсъска, разкривайки паст, пълна с остри зъби, и се приготви да ме нападне. Тогава аз нямах друга възможност, освен да взема пистолета и… да… стрелям.

Железния облак се доближи и застана до убитата дива котка.

— Никой не желае да избива беззащитните животни, освен ако не му се налага да го стори — каза той, като постави ръка на рамото му. — Откакто белият човек дойде в земите на червенокожите, стават много безполезни убийства. Но постъпката ти тази вечер е наистина смела, Тимоти, защото животът ти е бил в опасност. Защитил си се като истински мъж. Трябва да си горд, а не да се срамуваш, че си убил животното.

Тимоти погледна нагоре към Железния облак:

— В началото наистина се чувствах горд, Железен облак — каза момчето с треперещ глас. — Но сега… като виждам мъртвото животно, толкова тихо, толкова безпомощно, ми става жал.

— Така е, защото си с добро и състрадателно сърце — кимна с разбиране индианецът. — Това е добре. Ако повечето бели хора бяха като теб, нямаше да се стигне до изчезването на биковете и до избиването на американските бизони. Твърде късно е за бизоните, но не и за омахите. Моите хора няма да бъдат спрени от белия човек! Ние отново ще ловуваме на воля, щом стигнем в Илинойс!

Дамита се приближи до Железния облак и се загледа в дивата котка.

— Какво ще правим с нея? — тихо попита момичето, потрепвайки при вида на зелените котешки очи, втренчени в нея, въпреки че в мъртвешкия си сън те вече не виждаха нищо.

— Ще отида да прибера дрехите ни от реката и после ще се върна в лагера — каза Железния облак, като се обърна към нея и едва се сдържа да не погали с ръка дългите й златисторуси къдри. Но трябваше да бъде внимателен с Тимоти и да не дава външен израз на желанието и любовта си към сестра му!

— Тогава — продължи индианецът, — след като се облечеш, свали заека от огъня и приготви вечерята, а аз ще отида да заровя дивата котка. Добре ще е да я махнем далеч оттук, ако искаме да прекараме спокойно нощта. Не трябва миризмата на убития звяр да привлича и други животни. Имаме нужда от пълна почивка, преди да тръгнем утре на път.

Не след дълго Железния облак се завърна с дрехите в ръка. Дамита взе обувките и бързо ги нахлу на краката си. Докато Железния облак се оправяше с мъртвото животно, тя се зае с печения заек. Обезкости го и постави по равно късове месо в трите дървени чинии, които индианецът бе извадил от кожената си торба. Тимоти бъбреше за станалото през деня и за това, колко точно бе улучил звяра.

— Чувствам се вече голям — каза момчето, като се отпусна безгрижно върху одеялото до сестра си, очаквайки завръщането на индианския вожд. — Татко би се учудил, ако разбереше, че наистина съм улучил нещо. Нали знаеш, че той не ни даваше да се докоснем до оръжието. Но аз често се упражнявах с приятеля си Питър в гората, близо до дома му. Винаги го правехме, щом той успееше да докопа пищова от бюрото на баща си. Бях по-добър от него.

Дамита пребледня и погледна към брат си:

— Тимоти, това е било подло и много опасно — скара му се тя. — Мама и татко ти се доверяваха, а ти в действителност си си играл с опасното оръжие! Мама би изпаднала в несвяст, ако беше те открила. А татко здравата би те удрял с колана, на който точеше бръснача си, докато не се помолиш за милост! Имаш късмет, че не са те открили.

Тимоти отново вдигна рамене:

— Но те не разбраха, нали — тихо каза момчето и се засмя. — И ето ме пред теб, цял и невредим — после се загледа в тъмната гора, където бе отишъл Железния облак и се намръщи: — Ако не бях се упражнявал тайно, кой знае дали сега щях да съм жив? Дивата котка щеше да се хвърли върху мен. Не бих имал време да разучавам в момента как се стреля с пистолет. Но аз знаех. И успях!

— Да, сигурна съм, в случая си прав. Но не би трябвало да го правиш зад гърба на родителите ни — продължи Дамита със строг тон.

Тимоти се намръщи.

— Дамита, знаеш колко строги бяха те — замислено отвърна момчето. — Отнасяха се с мен, сякаш съм момиче. Ако ги слушах за всичко, трябваше да нося рокли, вместо панталони! Правилно съм постъпвал, иначе бих загубил самоуважението си и никога нямаше да съм мъж в очите на приятелите си.

Дамита прегърна Тимоти.

— Зная — промърмори тя, гладейки острата му, гъста коса. После, когато момчето повиши тон, се отдръпна от него.

— Сега виждаш ли? — каза нацупено той. — И ти се отнасяш с мен като с момиче. Стига си ме прегръщала и галила пред Железния облак. Не искам той да ме взема за мамино детенце!

Дамита остана безмълвна.

— Тимоти, със своята смелост ти току-що доказа, че не си глезено дете — промърмори тя. — И една случайна прегръдка едва ли ще те направи по-малко мъж в очите на когото и да било. Понякога всеки се нуждае от ласка и обич. В противен случай човек ще загуби добродетелите си, ще се озлоби и ожесточи, също като братовчед ни Джонатан. Сигурна съм, че той никога в своето детство не е почувствал любов и топлина. Доколкото си спомням, баща му беше странен човек, а майка му умря, когато той бе много малък. Мисля, че Джонатан се е стремил към това, което ти сега отхвърляш!

Някакъв шум в храсталака отдясно бързо ги накара да замълчат. Знаеха, че това не е Железния облак, тъй като щяха да го видят отдалеч.

Може би бе друго животно, дошло в опасна близост до лагера.

— Господи, Тимоти — прошепна Дамита и пребледня. Тя видя как момчето взе пистолета, съзнавайки, че може би твърде скоро неговата смелост и умението му да си служи с оръжието отново ще бъдат подложени на изпитание. — Какво ще правим, ако това е мъжкарят на дивата котка? Сигурно е озлобен от загубата на любимата си.

— Ако това е още една дива котка, нямам друг избор, освен да я убия — прошушна Тимоти с разтуптяно от страх и възбуда сърце.

Двамата едновременно въздъхнаха, широко разтворили очи, когато едно малко диво коте се появи пред тях, душейки земята, и спря там, където само преди минути бе лежало мъртвото животно и бе оставило кърваво петно върху тревата.

Тимоти захвърли пистолета настрани.

— Това котенце — каза той, като наблюдаваше малкото животинче, — не е по-голямо от домашно коте.

Котето продължаваше да души наоколо, докато легна върху петното, оставено от майка му, сякаш се чувстваше добре в познатата миризма. Тимоти се приближи до него и го погали с ръка. Разтапяйки се, малкото животинче извади езиче и облиза протегнатата ръка.

— Господи — прошепна Дамита и коленичи до брат си. — Тя сигурно е била майка му — протегна ръка и погали твърдата козина. — Сега и то като нас е сираче.

— И е гладно — каза Тимоти и внимателно взе котето в ръце. — Мога да се обзаложа, че майка му е дошла в лагера, за да се опита да открадне месото от огъня и да нахрани малкото си.

— Възможно е — съгласи се Дамита, стана и се приближи заедно с брат си до огъня, където месото стоеше в дървените чинии. Приседна на земята. Момчето взе малко месце от чинията си и започна да храни котенцето. Сърцето й се сви още по-силно, като видя как прегладнялото коте, изпълнено с доверие, нетърпеливо ядеше от ръката на Тимоти.

— Искам да взема животното със себе си — Тимоти погледна умолително сестра си.

— То твърде скоро ще порасне — каза Дамита и отново протегна ръката си, за да погали доверчивото животно, мъркащо като истинска домашна котка.

— Но дотогава бих искал да се грижа за него — прошепна Тимоти.

В очите на сестра му бликнаха сълзи. Тя бе радостна да види благородството у брат си, който само минути преди това бе искал да се покаже груб и недосегаем. Дамита посегна несъзнателно да погали косата му, но се спря и скръсти ръце в скута си, докато го наблюдаваше.

— Добре, можеш да задържиш животното, ако Железния облак се съгласи — меко каза момичето.

Индианецът бе застанал на няколко крачки от тях и не откъсваше поглед от трогателната сцена, очите и сърцето му попиваха всичко. Постоя още минута и влезе в лагера. Коленичи до Тимоти и погали малкото коте.

— Уахо-дъ-ги — сирачето е твое, докато не стане опасно за моите хора — каза вождът и кимна с глава. Обърна котенцето по гръб на земята. — Котка е. Когато порасне, готви се да се сбогуваш с нея. Нито едно животно не бива да остава без себеподобните си.

— Много съм ти благодарен — засия Тимоти и погали котето, като го гледаше с възхита. — Понеже си бебе, ще те нарека Бейби.

Дамита се изправи до Железния облак и докато брат й бе изцяло погълнат от новото си приятелче, те размениха една открадната целувка.

След това седнаха и започнаха да се хранят.