Диви мъгли

ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

След две седмици. Южен Илинойс.

Дамита се бе събудила рано и се разхождаше наоколо, опитвайки се да опознае новата земя, в която Железния облак бе довел хората си. Шалът й беше плътно увит около раменете. Младото момиче повдигаше ресничестите краища на роклята си, за да се предпази от мократа трева, през която си пробиваше път напред през гората.

Тежката мъгла, която само преди минути се стелеше по земята като паднал от небето облак, сега на зазоряване изчезваше бързо.

Дамита пое дълбоко въздух, радвайки се на носещия се във въздуха лек мирис на бор. Множество тополи се извисяваха в сивата мъглявина наоколо. Те хвърляха сенки и разпръскваха крилатите си памучни семенца, докато посребрените им листенца шумяха неуморно, подобно на дъждовен ромон. Там, където дърветата бяха по-малко, мястото се покриваше от множество диви цветя — цели купчини от червено, жълто, розово и лилаво. За миг Дамита се стресна, когато забеляза една жълта птица, която се придвижваше от боровете към тополовата горичка, пеейки звучната си песен в листака. Двойка гарги се провикнаха в клоните над нея, а една красива птичка с жълто коремче изпя първата си песен за настъпващото утро.

Усмихната и спокойна от гледката наоколо, Дамита се отдалечи от Вълчото езеро — мястото, което Железния облак бе избрал за новото им селище. Тя си проправи път през гората нагоре по една стръмнина, докато стигна до отвесна скала, откъдето се виждаше реката Мисури и всичко, с което Бог бе дарил тази земя.

От своята наблюдателница тя можеше да обхваща с поглед мили наоколо. Прекрасният пейзаж, който се разкри пред очите й, направо отне дъха й. Докъдето можеше да види, земята бе покрита с тучна трева и богати, гъсти гори. Огромните възвишения, които се издигаха покрай реката, й направиха голямо впечатление. Цветовете се преливаха — от мекото зелено в по-ниските им части, до тъмнозеленото на високите им върхове, покрити с трева и дървета. Долу, под нея, реката се извиваше в безброй невероятни форми, отразявайки във водите си слънцето, което вече грееше на небето.

— Добре ли избрах земята ни? — неочаквано попита Железния облак, който тихо бе застанал до младата жена.

Дамита се извърна рязко и почти загуби равновесие от изненада. Тя се зарадва, когато той я хвана със силните си ръце през кръста и я притегли към здравото си бронзово тяло, като я отмести от ръба на пропастта.

— Не усетих кога си дошъл — каза тя. Гледаше го отдолу-нагоре с благоговение, учудена от факта, че близостта му кара сърцето й да тупти толкова бързо. Това бе едно прекрасно чувство и тя се надяваше то никога да не изгуби своето очарование.

— Това показва в действителност, Бяла върба, че не би трябвало да се отделяш сама в земя, която все още не ти е добре позната — в гласа му прозираха нотки на раздразнение. — Неразумно е. Независимо от това, че разузнавачите внимателно са огледали мястото, не можем да бъдем сигурни, че враговете ни не са дошли от противоположната посока и може би в момента стануват зад хълмовете отсреща. Това е красива земя. В скоро време тя ще привлече и други!

— Изглежда ми напълно спокойна, прекалено ведра, за да се притесняваме от евентуални опасности — оправда се Дамита, дълбоко развълнувана от красотата на пейзажа. — Но аз ще обърна внимание на предупреждението ти, Железен облак. Съжалявам, че съм причина за вълненията ти точно днес, когато цялото ти внимание би трябвало да се насочи към строежа на селището. Аз… мисля, че съм проявила известна доза егоизъм, нали?

— Не — отвърна й Железния облак, като я целуна нежно. — Просто си била омагьосана от красотата на природата. Много хубаво е, Бяла върба, че изпитваш топло чувство към новия си дом. Няма да ти бъде леко да свикнеш с живота на омахите, както и с новата земя.

— Близо до Бостън пейзажът е изключително красив — спомни си Дамита и сърцето й се сви от болка по родния край. — Но не може да се сравни с този в Илинойс — тя погали бузата му. — И не се бой за това, как ще привикна към вашия начин на живот. Та нали ще съм с теб?! Това е нещото, което в момента има значение за мен, скъпи мой. Ти си моят свят. Ако домът ми трябва да е вигвам, нека тъй да бъде! Ще се старая колкото мога и ще ти докажа, че съм сръчна и добра домакиня.

Железния облак я притегли още по-близо и като погледна през рамото й в далечината отвъд кръгозора, изведнъж усети опасността, която би могла да попречи на щастието им. Черният койот. Къде се намира той сега? И братовчедът на Бялата върба — Джонатан. Къде ли е сега? И двамата са заплаха за тях, докато са живи!

Ако беше войнствено настроен вожд, с тъга помисли за себе си Железния облак, би изпратил свои войни надлъж и шир, за да намерят тези врагове и да ги умъртвят. Но тъй като беше човек, търсещ мир и спокойствие, той нямаше да стигне дотам, за да осигури мирното съществуване за себе си, жена си, брат й и цялото племе.

Ако те го откриеха, горчиво си помисли индианецът, нямаше да пощади тези хора!

— За какво си се замислил толкова сериозно? — попита Дамита, загледана в здраво стиснатата му челюст и във вглъбения, разстроен поглед на очите му. — Това е време за надежди, Железен облак, а не за съмнения. Най-сетне стигнахме земята, където можем да започнем живота си отначало. Нито един от племето ти не се разболя от шарка. Благодаря на Бога — нито Тимоти, нито аз, бяхме засегнати от тежката болест! Трябва да сме безкрайно благодарни на съдбата, вожде.

Тя обви лицето му с ръце, като накара очите му да срещнат нейните.

— Скъпи мой, ние — ти и аз — трябва да сме благодарни за всичко. Ние се намерихме. Сигурна съм, че няма други двама души на света, които така силно и безмерно да се обичат, като теб и мен.

Железния облак взе ръцете й и ги постави върху голите си гърди.

— Днес, утре и завинаги любовта ни ще е така истинска, така всеотдайна, както в този момент — каза той развълнувано, а след това се наведе и я целуна опияняващо.

Младата жена изпадна в екстаз, когато, подчинявайки му се, полегна върху покритата с мъх земя и остана под тежестта на тялото му. Малки камъчета прошумоляха надолу по хълма, докато Железния облак с бързи движения смъкна роклята й. Устните му я подготвяха за онова, което им предстоеше.

Дамита слабо се възпротиви на близостта на Железния облак под силната дневна светлина върху високата скала, като че беше венчана за небето. В момента ръцете му събуждаха желанието във всяка пора на тялото й, а топлият вятър нежно галеше горещата й плът.

Беше ранно утро. Хората в лагера едва се бяха размърдали и малко вероятно беше да тръгнат да оглеждат местността. Двамата бяха сами с небето, вятъра и летящите птици над тях.

Сякаш най-естествено беше да започнат деня си, своя нов живот, като си спомнят за обещаното помежду им. И какво по-добро от това отново да покажат един на друг дълбоката обич, която изпитваха взаимно. Никога не оставаше достатъчно време за онова дълбоко лично нещо, което имаха да споделят помежду си.

Железния облак я обгърна с ръце, като галеше красивите форми на тялото й. Той разтвори внимателно бедрата й и шепнейки с благоговение името й, я облада.

Влюбената млада жена го прегърна страстно, приемайки го. Устните му галеха гърлото й, а след това се впиха в нейните в страстна, изпепеляваща целувка. Цялото й тяло потръпваше, в обединяващия я с него ритъм под меката утринна светлина. Тя почувства тялото му напрегнато, а въздуха — натежал от неизбежността на края на едно дългоочаквано блаженство. Дамита все по-силно усещаше възбудата с всяко негово движение. Когато устните му се отделиха от нейните и той я погледна с натежали от страстта очи, тя почувства, че преминава границата на пълното себеотдаване. Здраво го прегърна, отново потърси устните му, докато телата им, вплетени едно в друго, най-сетне достигнаха точката на безкрайното блаженство…

Наситили страстта си, те се отделиха един от друг, спокойно излегнати върху тревата и загледани в перестите облаци, преминаващи по небето над тях. Когато на хоризонта се появи летящ орел, който засенчи с криле земята под себе си, те радостно възкликнаха в един глас:

— Уакода, благослови нашия съюз! — извика Железния облак и хвана ръката на Дамита. — Той ни изпрати орела, за да ни извести своето съгласие. Уакода ще ни дари с много деца — индианецът се наведе над нея, а ръцете му я галеха нежно. — Гърдите ти ще се изпълнят с мляко, с което ще храниш децата ни. Те щастливо ще сучат от тях.

Железния облак се наведе ниско и захапа нежно зърното на едната й гърда, като леко стисна твърдата топчица между зъбите си.

Дамита притвори очи и усети, че непреодолимото желание отново се надига в кръвта й. Но младата жена знаеше, че са отделили достатъчно време за собствените си егоистични потребности. Хората му го очакваха. Тя не би искала да е причина за това те да се почувстват пренебрегнати.

Сложи ръка на лицето му и внимателно го отдели от гръдта си.

— Желая те толкова много — каза Дамита, чувствайки нещо порочно в това да копнее непрестанно за този мъж, независимо че в скоро време щеше да стане неин съпруг. Неестествено й се струваше да изпитва подобна ненаситна жажда.

Независимо от всичко, не би могла да се откаже от желанието си да притежава Железния облак, а и неговата страст не бе по-малка. Ако не го обичаше толкова много, тя би видяла грешката си в това, че се отдаде толкова лекомислено на чувствата си към него. Но тя го обичаше толкова силно! Не би искала да продължи жизнения си път без него. Животът й би загубил смисъла си…

Момичето се замисли и за брат си. Тя не би могла да пренебрегне неговите нужди. Преди да срещне Железния облак, животът на Тимоти бе на първо място пред нейния собствен. Не биваше да забравя колко важен е той за нея!

Индианецът я хвана за ръка и й помогна да се изправи. Тя се засмя, когато започна да я облича. Настояваше той да го стори така, както я беше съблякъл преди това. Дамита се смееше весело, когато ръката му уж случайно закачаше гръдта й или се спираше върху стомаха й, точно над линията на окосмяването, там, където тя бе особено чувствителна. А когато той повдигна бельото й, нахлузвайки го, и пръста му уж случайно я закачи, тя се изчерви и го прегърна страстно.

— Не е честно! — прошепна тя и постави лице върху голата му гръд. Целуна медночервената кожа, след това улови с устни едно от зърната на гърдите му, докато той продължи нежното си навлизане в нея. В жената се натрупваше все по-силно желание, от което цялата потръпна. Тя наклони главата си назад и косата й като златна лавина падна надолу по гърба й. Още едно последно влудяващо движение на ръката му и Дамита отново загуби представа за реалностите на заобикалящия я свят, опиянена от вълните, които минаваха по тялото й… Почти загубвайки свяст от удоволствие, тя обви ръце около Железния облак и се притисна до него, поднасяйки му устните си. Той я притисна в обятията си и когато я целуна, ласката му бе толкова нежна и красива, че за сетен път й напомни истинската причина, поради която бе обикнала индианския вожд. Той винаги бе толкова внимателен, толкова любящ…

Устните им се разделиха и двамата, напълно облечени, тръгнаха ръка за ръка надолу по хълма и скоро навлязоха в тъмните горски дебри.

— Преди малко ти се скарах, че сама си излязла да се разходиш — каза Железния облак и дяволито я погледна. — Може би бях прекалено сприхав. Предпочитам да те търся всяка сутрин, ако такава ще е наградата ми, че съм те намерил.

— Мисля, че това може да се уреди — усмихна се Дамита. Тя сякаш летеше, толкова голяма бе радостта й. Не можеше да си представи, че нещо би могло да попречи на щастието им някога! Струваше й се толкова цялостно и недостижимо.

Въпреки това тя знаеше, че не бива да се чувства спокойна и така сигурна — за каквото и да било. Беше живяла щастливо до момента, когато съдбата я бе лишила толкова неочаквано от родители. Разбираше, че и Железния облак може да й бъде отнет по този начин.

Тя още по-здраво стисна ръката му и се приближи по-плътно до него. Телата им се докосваха, докато вървяха. През смях той я взе на ръце и я понесе сред непроходимия храсталак. Скоро стигнаха земята, която той бе обявил за тяхно ново жилище. Жените приготвяха храна върху големия общ огън на открито, а младите момичета носеха вода от езерото. Мъжете режеха кедрови пръти за типитата, а други белеха брези за онези, които предпочитаха вигвамите за свои домове.

— Трябва да побързам, за да се включа в работата на жените — Дамита погледна към любимия си, който отказваше да пусне ръката й толкова бързо. — Железен облак, чувствам се виновна, че не съм била там, за да помогна в разпалването на огъня. Сега трябва да отида и да взема участие в приготвяне на закуската.

— Жените от моето племе и без твоя помощ са сготвили не една манджа — засмя се индианецът и обърна лицето й към себе си. — Бяла върба, ти ще можеш да дадеш своя принос в работата. Индианките от нашето племе работят усърдно. От тях зависи преживяването на нашия народ — приготвянето на храната, подслона, дрехите, както и култивирането на парчетата орна земя. В замяна на това те се ползват с изключително уважение. Желанията им са на почит. Много от дейностите и ритуалите на племето зависят от тях. В семейството майката е център на истинската привързаност.

Той притегли в обятията си Дамита и за момент я задържа, преди да се отправи към войните си и да се включи в ежедневната им дейност.

— Моя Бяла върба, никой не е по-близък от жената, никой не може да е по-скъп от съпругата — прошепна той в ухото й. — Когато тя умре, заедно с нея умира и радостта на мъжа й. Моя Бяла върба, независимо че още не е минала сватбената церемония според традицията на моето племе, аз гледам на теб като на своя съпруга. Внимавай нищо лошо да не ти се случи. Ти си моята радост моят живот!

Те останаха още минута притиснати един до друг, след това Железния облак я въведе в селото. Преди да се захване с работата си, Дамита постоя настрана, като се опитваше да намери Тимоти между хората, заети със задълженията си. Тя бе учудена от това, колко бързо се издигаха жилищата на хората от племето. Типитата имаха конична форма и бяха покрити с бизонски кожи обработени и от двете страни. Подпорните им колове бяха от кедър с височина до шестнадесет стъпки4.

Поставянето и направата на типитата бе основна задача на жените. Първо се изправяха четири стълба, привързани с груби ремъци на около метър от единия край. Други пръти, десет до дванадесет на брой, според големината на палатката, се подреждаха в кръг около четирите опорни кола, като входът оставаше на запад.

Вигвамите представляваха кръгла палатка, направена от превити млади фиданки, покрити с рогозки. Бяха с високи стени и с куполообразен покрив, с отвор в центъра, за да може пушекът да излиза навън и светлината да има достъп в колибата. Това бе подслон, където Дамита, брат й и Железния облак щяха да живеят.

Преди да е открила Тимоти, младата жена се загледа в майките, които се грижеха за своите невръстни, непроходили още рожби. Роклите им на кърмачки бяха завързани с колан през кръста, като горната им част бе пригодена да поддържа детето, а краищата й бяха преметнати отпред и затъкнати в колана. Майката леко свиваше рамене, когато детето се отпуснеше в своето легло, напомнящо торба, и оттам наблюдаваше света наоколо. За Дамита това бе невероятно приятна гледка. Щом майките тръгваха бавно нанякъде, децата бързо се умиряваха и заспиваха.

Най-сетне Дамита откри Тимоти между младежите, които носеха дървени колове от вътрешността на гората в лагера. До него вървеше Стройния лос, а Бейби се влачеше след двамата, вързана на дългата си връв.

Младата жена виждаше как брат й се променя пред очите й.

С всеки изминал ден той все повече заприличваше на индианец, отколкото на бял човек. Стройния лос му беше дал свои панталони, които брат й носеше вместо собствения си брич и бялата риза, а краката му бяха обути в красиво избродирани с мъниста мокасини.

Дамита прикри с ръка усмивката си, когато го видя да разговаря с няколко от момчетата-омахи, тъй като вече бе научил доста от езика на племето. Тя погледна небето и благодари на Бога, че бе я дарил с брат, който приемаше промените, вместо да се противи и да се бори срещу живота, в който и двамата бяха се озовали. Младата жена благодари на Бога за това, че Тимоти бързо се бе възстановил от болестта, а и никой от хората на Железния облак не се беше разболял от шарка. Инкубационният период отдавна бе минал. Тя вече не се вглеждаше в лицата на заобикалящите я, търсейки познатите признаци. Опасността повече не ги грозеше.

Успокоена, тя се зае с ежедневните женски грижи, като сама се чудеше на бързината, с която усвояваше начина на живот на омахските жени. Странно, но сред тези хора тя се чувстваше като у дома си.

Неочаквано една мисъл я обезпокои. Твърде дълго бе отбягвала спомена за Джонатан и мисълта за това, дали ще ги открие и защо още не е успял…

Тази мисъл я накара да изтръпне цялата от страх.