Диви мъгли

ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

Независимо от това, че бяха добре охранявани, Железния облак остави Дамита и Тимоти, изпълнен с опасения. Вождът яздеше през гората със своите войни. Очите им напрегнато търсеха следи, които биха им показали накъде са отишли Джонатан и войниците му. Дотук нямаше каквито и да било признаци, че някой е минавал по тези места, освен онези, които те в момента оставяха по дебелия слой гниещи листа. Нямаше пътеки, проправени преди тях. Нямаше остатъци от лагерни огньове, нито конски тор където и да било.

Обзет от съмнения, както и от нарастващо подозрение към изреченото от Черния койот в предсмъртния му час, Железния облак вдигна ръка и спря хората си. Той и войните му бяха пътували през остатъка от нощта и ранното утро. Време беше да вземат решение.

Да продължат ли? Или да се оттеглят и да се завърнат при любимите си? Глождеше ги мисълта, че може би войниците и Джонатан, минали по други пътеки, са стигнали до селището им и в този момент опустошават, разбиват и унищожават всичко.

— Мои войни, какво ви подсказват вашите сърца, вашият инстинкт? — извика Железния облак, когато хората му се подредиха в кръг около него. — Ще продължаваме ли? Или да се върнем в селището?

Той внимателно огледа хората си един по един в очакване на техния отговор. Един от бойците напусна кръга и приближи коня си до този на Железния облак.

— Ти си мъдър човек — каза той. — Ти си нашият водач. Ние те следваме. Ще направим това, което ти ни кажеш. Твоите решения са винаги най-добри за племето ни. Никой не желае да ти противоречи — воинът вдигна и постави за момент ръката си върху рамото на Железния облак, след това я свали и се върна при останалите, които предано очакваха решението на своя вожд.

— Моето решение е следното: ще продължим да яздим още час и ако дотогава не открием следи от агента и войниците му, бързо ще се върнем у дома — каза Железния облак с надеждата, че никой не е чул къркоренето в стомаха му.

Не бяха спирали да ядат. За него това би било глупаво губене на време. Всеки от бойците владееше изкуството на въздържанието, дори и когато ставаше дума за глад. Той се гордееше с това. Нямаше други такива бойци — равни на неговите. Те бяха дисциплинирани, силни и верни до гроб.

Индианецът гордо се усмихна, изправи рамене, изви коня си и продължи да язди през тъмните горски сенки. Но когато през една пролука между дърветата видя нещо, подобно на човешко тяло, изтегнато край лазурносиньото поточе, дръпна юздите и неочаквано спря.

Той вдигна ръката си нагоре и хората му също спряха. Извади пушката от калъфа й под седлото и леко слезе от коня. Винаги беше нащрек за възможността да попадне в капан. След това кимна с глава на останалите да го последват. Те слязоха от конете си, като здраво държаха оръжието си в ръце и внимателно тръгнаха след своя вожд.

Преди да стигнат до тялото, което видяха до поточето, те поспирваха зад някое дърво и разглеждаха всичко наоколо, докъдето очите им виждаха. След като се увериха, че няма нищо обезпокояващо, индианците бързо се приближиха до лежащия мъж.

Железния облак пръв стигна до Джонатан. За момент той задържа погледа си върху лицето му — изтощено, с хлътнали очи и челюст, с бакенбарди.

След това коленичи до него. Остави настрана оръжието си и допря ръка до вената на врата му, за да види дали бие сърцето му. Когато се убеди, че е жив, огледа тялото за следи от ухапвания или кървящи рани, но не откри нищо.

— Какво му е? — попита един от войните на Железния облак. — Пътя ли е сбъркал? Може би е припаднал от глад? — мъжът предпазливо се огледа наоколо. — А къде са войниците?

— Нямам отговор на въпросите ти — отвърна вождът на омахите и умислено потри с ръка челото си. — Черния койот каза, че идва с войска. Защо са го изоставили? Къде е конят му?

— Какво ще правиш с него? — попита друг от хората му.

Първата мисъл на Железния облак бе да го остави да умре там, където го намериха. Той не бе заслужил нищо повече!

След това мислите му се устремиха към Дамита. Какво би очаквала тя? Независимо от това, че презираше Джонатан, тя едва ли би искала Железния облак да прояви такова безсърдечие и да го остави да умре в тази пустош.

Засега вождът не можеше да реши друго, освен да вземе проклетия агент със себе си в селището и да бъде доволен поне от това, че той е сам.

Сам и болен, Джонатан не представляваше заплаха за тях.

— Бързо направете носилка! — изкомандва той и се изправи. — Ще вземем агента с нас в селището. Ще дам възможност на Бялата върба да реши съдбата му. Ако иска да се грижи за него — ще й разреша да го стори. В противен случай ще го върнем обратно в дебрите на гората и ще го оставим да умре бавно, сам, изоставен от всички!

Независимо от факта, че никой не взе особено присърце заповедта на вожда, бързо бе направена носилка, която привързаха за коня на Железния облак.

Вождът с отвращение вдигна Джонатан върху носилката и го връзва с въже. Беше учуден от това, колко лек е той, сякаш дни наред не бе ял нищо. Но защо? Защо беше сам? Защо го бяха изоставили войниците му?

Наистина, Железния облак се бе нагледал остатъчно на обичаите на войниците, яздещи малки кончета, но никога не бе могъл да ги разбере. Докато изпълняваше службата на разузнавач по време на Гражданската война, той много пъти бе свидетел на убийства, осакатявания, пожари, изнасилвания… Но според него всичко това бе напълно безсмислено!

Когато един омаха убиваше, то бе само за да паси живота си!

Железния облак бе повече от нетърпелив да се върне към мирния живот на индианците и след смъртта на баща си стана техен вожд.

Омахите дълго бяха се борили да запазят нормални взаимоотношения с белите хора. Дори и сега Железния облак се мъчеше да бъде в мир с тях, въпреки че знаеше, че единственият начин е борбата. Той не би могъл повече да търпи отношението на правителството на Съединените Американски щати към неговия народ.

Когато Железния облак скочи върху седлото, един стон го накара да слезе отново на земята. Той коленичи до Джонатан и повдигна главата му над купа кожи. Видя как белият човек бавно отваря очи, но без да може да види нито него, нито каквото и да било друго.

— Джонатан? — каза Железния облак и се наклони близо до лицето му. — Чуваш ли ме?

Джонатан облиза сухите си устни, вгледа се в Железния облак, но явно не можеше да разбере кой е той, нито къде се намират.

— Джонатан, казаха ми, че с теб има войници. Истина ли е това? — попита го вождът на Омахите.

Джонатан отвори уста, за да каже нещо, но явно гърлото му бе пресъхнало и от него излезе само стон.

— Дайте му да пие! — извика Железния облак. — Явно не е имал сили да се надвеси над ручея и да утоли жаждата си. Сигурно толкова е жаден, колкото и прегладнял.

Веднага поднесоха една кожена манерка на Железния облак. Той я пое и я доближи до устните на Джонатан. Изливаше водата на малки глътки в устата му, за да не го задави. Когато усети, че е утолил жаждата му, той подаде обратно манерката и отново се обърна към Джонатан.

— Джонатан, аз съм Железния облак — отчетливо изрече той. — Познаваш ли ме?

Джонатан примига, след това бавно кимна с глава.

— Железния… облак? — прошепна той със стържещ глас. — Къде… се… намирам?

— Не знаеш ли?

— Не, не си спомням.

— Тогава сигурно не помниш, че с теб е имало войници?

— Войници? — Джонатан сви устни и огън изригна от дълбините на кръвясалите му очи. — Да спомням си… войниците… — продължи той с треперещ глас. — Кучите синове. Те… ме изоставиха.

— Защо са го сторили? — настояваше Железния облак.

— Шарката — каза Джонатан и уморено притвори очи. — Дяволската дребна шарка. Страхливци. Изоставиха ме… сам… обречен на смърт.

Той отново отвори очи и хвана Железния облак за ръка:

— Изчезнали ли са? — задавено попита той. — Обривът изчезнал ли е? Добре ли… съм вече? Значи шарката не ме е убила?

— Обривът е изчезнал и болестта не те е убила — троснато му отвърна вождът на омахите. Беше си спомнил за майката с бебето, които бе намерил застреляни. — Ти си оживял далеч по-успешно от онези, които си изпратил на смърт за това, че са болни от шарка. Сега, като си спомних това, може би ще трябва да отрежа въжетата на носилката и да те оставя да умреш тук сам. Това заслужаваш след всичко, което си сторил.

Той сграбчи Джонатан за гърлото и го приповдигна от завивките.

— Няма да умреш от шарката, а от глад — каза той. — Или може би искаш още сега да те отърва от по-нататъшни мъки? Ти, разбира се, знаеш за Черния койот. Сигурен съм — той ти е казал, че съм отвел хората си в Илинойс. Вчера умъртвих този предател с игла, натопена в отровата на гърмяща змия. Може би и ти трябва да умреш по същия начин?

Джонатан дишаше учестено, очите му издаваха див страх.

— Няма да го направиш — каза той с треперещ глас. — Имай милост, Железен облак. Смили се… над мен.

— Къде беше твоето милосърдие, когато заповяда да бъдат убити майката и бебето сиукси? — през стиснати зъби попита Железния облак. — И когато даваше на хората ми само част от полагаемото им се? Къде беше твоето благородство? Само заради Дамита ще запазя живота ти. Съдбата ти ще е в нейна власт — тя ще реши дали да живееш, или да умреш!

Джонатан се протегна и хвана ръката на Железния облак, който бе отпуснал хватката около врата му.

— Дамита? — попита той. — Ти знаеш къде е Дамита? Все пак бил съм прав. Тя е с теб, нали? А какво стана с Тимоти? И него ли си отвлякъл?

— Да, и двамата бяха похитени — каза Железния облак, изправяйки се в цял ръст и хвърляйки сянка върху болния. — И двамата са с моите хора и очакват завръщането ми.

— Те… добре ли са? — уморено попита Джонатан.

— Нима наистина те интересува? — просъска Железния облак.

— Те са ми роднини — каза Джонатан, като едва си поемаше дъх. — Разбира се, че ме интересува.

— Тогава ще видим дали братовчедка ти е толкова привързана към теб, като й дадем възможност или да се грижи за теб до пълното ти оздравяване, или да ме накара да те отведа далеч от лагера и да те оставя да умреш сам — каза Железния облак и студено се усмихна на Джонатан.

— Не те… разбирам — каза Джонатан смръщено. — Защо й предоставяш възможността за избор. Нали е твоя пленница?

— Скоро ще видиш доколко тя и Тимоти са заложници при мен — засмяно отвърна Железния облак.

Той скочи на коня си и го подкара в лек тръс. Чувстваше погледа на Джонатан, вперен в гърба му. Беше му смешно, защото знаеше, че е сплашил до смърт агента. В момента Джонатан сигурно се терзаеше от многото въпроси относно братовчедите му и сигурно ще бъде напълно изненадан, когато открие, че те вече са повече омахи, отколкото бели хора.

Дамита белеше картофи и див лук за яхнията от заешко и пускаше парчетата зеленчук в котела с вряща вода, който висеше над огъня в техния вигвам. Тимоти чистеше дивеч навън. Трудно й беше да повярва, че брат й бе отишъл с останалите млади мъже на лов и бе убил нещо, с което можеха да вечерят.

С всеки изминал ден той възмъжаваше.

Разбира се, казваше си тя, това е разликата в отглеждането на едно момче при първични условия, а не в града. Там всичко се поднасяше на децата на сребърен поднос, наготово. В нецивилизования свят те бяха принудени да се научат да се грижат не само за себе си, но и за близките си.

Тимоти бе истински щастлив при новите условия на живот.

Дамита нададе ухо към входа на палатка. Долови далечен тропот на конски копита и това накара сърцето й да замре в очакване.

— Сестричке! — извика Тимоти, провирайки главата си през процепа на вигвама. — Железния облак пристига. И кара със себе си някой на носилка. Мислиш ли, че може да е братовчедът Джонатан?

Дамита се стресна и изпусна ножа. Тя бързо се изправи, изтри ръце в полите на кожената си рокля и излезе навън при брат си. Стоеше като вкаменена и чакаше пристигането на Железния облак. Очите й не слизаха от носилката, която се влачеше след коня му.

А когато спряха наблизо и тя видя лицето на мъжа в нея, младата жена пребледня и ахна. Тя разпозна Джонатан, въпреки че лицето му бе цялото обрасло, но бе потресена от слабостта му. Той почти се бе загубил, а кожата на лицето му се бе опънала направо върху черепните кости.

Джонатан погледна Дамита и повдигна треперещата си ръка към нея:

— Дамита? — произнесе той едва-едва. След това погледна Тимоти и очите му издадоха изненадата, когато видя облеклото му и индианската превръзка на главата му.

Дамита коленичи до носилката и сложи ръка върху челото на братовчед си.

— Тимоти и аз се чувстваме прекрасно — тихо каза тя, докато очите на братовчед й я оглеждаха внимателно, отбелязвайки, че и тя носи индиански дрехи. — А ти как си? Какво се е случило?

Железния облак бе застанал до нея с ръка на рамото й.

— Войниците му са го изоставили, след като са разбрали, че е болен от шарка — каза той. — Мисля, че е на границата на гладната смърт.

— Помогни ми, Дамита — примоли се Джонатан, но в погледа му се четеше несигурност. — Не позволявай на индианците да ми навредят. Моля те…помогни ми.

— Съдбата му зависи от теб, Бяла върба — каза Железния облак. — Той е твой кръвен родственик. Ако пожелаеш да се грижиш за него до оздравяването му — тъй ще бъде. Ако обърнеш гръб на мошеника — твоя ще е волята. Ще го отпратим. Той ще умре от бавна и мъчителна смърт, сам — помълча, след това добави: — Какво да бъде, Бяла върба? Живот или смърт?

Дамита беше безкрайно притеснена от възможността тя да отсъди дали братовчед й да бъде осъден на смърт, или да го оставят да живее.

Да, тя го съжаляваше. Той изглеждаше така, сякаш се намираше на прага на смъртта.

Но когато си спомни защо този човек е бил в гората, така близо до селището на омахите, състраданието й постепенно премина в бавно разпалващи се гняв и злоба. Сигурна беше, че целта на братовчед й е била не толкова да намери Тимоти и нея самата, колкото да залови и накаже любимия й, Железния облак!

— Ако го излекувам, какво ще стане тогава, Железен облак? — попита Дамита, като се изправи и застана редом с него. Тя внимателно се вгледа в очите му, преди да продължи: — Той може отново да доведе войниците и да разруши селището ни.

— След като оздравее и може да язди, той ще бъде отведен оттук с вързани очи — безпристрастно изрече Железния облак. — И трябва да разбере, че втори шанс за живот няма да има, ако отново покаже лицето си в Илинойс.

Дамита се обърна, погледна надолу към Джонатан и тежко въздъхна. Той беше неин братовчед — кръвен роднина. Не можеше да произнесе смъртната му присъда. Не можеше да понесе тя да е причина за смъртта на някого — още повече, ако това бе братовчед й!

— Ще направя това, което мога — тихо каза младата жена. — Но нека Господ ми е на помощ, ако някога съжаля за решението си.

Джонатан й се усмихна накриво.