Диви мъгли

ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

След като видя, че настаняват Джонатан зад паравана — там, където обикновено спеше той, Тимоти взе вещите си и ги премести в предната част на вигвама, при сестра си. Железния облак нави няколко кожи на руло. Щеше да ги изнесе от жилището си и да спи навън. Не искаше Дамита да е принудена да отговаря на неудобните въпроси на братовчед си, ако той видеше, че двамата делят една постеля.

Тимоти изприпка навън от вигвама заедно с играещата на верижка Бейби. Беше нетърпелив да разкаже на Стройния лос всичко за братовчед си, който неочаквано отново се бе появил в неговия живот. Железния облак взе навитите на руло кожи и погледна изпод вежди Дамита.

— Наистина няма защо да правиш това — тихо за младата жена и докосна с ръка медночервеното му лице, галейки с любов гладката му кожа. — Не е необходимо да спиш навън, далеч от мен, заради Джонатан. Аз не се срамувам от нашата връзка. А и той скоро ще научи за намерението ни да се оженим. Искам да му кажа всичко, Железен облак — тя меко се засмя. — Страшно доволна ще съм да видя изражението на лицето му, когато разбере, че братовчедка му е влюбена във вожда на омахите и смята да се омъжи за него. Джонатан ще се стресне не на шега.

— Зная, че говориш от сърце — отвърна й Железния облак, хвана ръката й и я притисна здраво към голите си гърди. — А още по-хубаво е, че ти ще му разкажеш всичко за нас. Независимо от всичко обаче, не е необходимо да излагаме на показ пред него нашата близост. Вигвамът е прекалено малък за човек с толкова дълги уши.

Дамита цялата се изчерви, защото осъзнаваше за какво намеква индианецът. Тя срамежливо сведе поглед. Цялата бе обзета от желание, като си припомни прекрасните мигове, прекарани с Железния облак. Те много щяха да й липсват.

Дамита вдигна очи и с дяволита усмивка обърна към него.

— Къде смяташ да нощуваш? — тихо попита младата жена. — Ще дойда при теб. Няма да е по-различно от времето, когато напускахме вигвама, за да търсим уединение от Тимоти. Не можем прекараме и една нощ, скъпи, без да сме заедно.

Железния облак засмяно впери очи в нейните.

— Нима жена ми се е превърнала в хитра лисана? — помъчи се да я подразни той. След това със свободната си ръка обгърна кръста й и я притисна здраво до себе си: — Любов моя, ще бъда край реката. Можеш да видиш светлината на огъня ми. Ще вдигна малка палатка, но тя ще е достатъчна, за да подслони и двама ни.

Той погледна към одеялото, за да се убеди, че Джонатан не ги шпионира, допря устни до устните на Дамита и я целуна нежно и продължително.

Когато се отдели от нея, Железния облак взе опряната си до стената пушка:

— Спи с оръжието до себе си през цялото време — каза той строго, като й я подаде. — Може да се окаже, че братовчед ти не е толкова болен, колкото изглежда. Ако се почувства застрашен тук, в нашето селище, и реши да бяга — спри го, Бяла върба! Ако трябва — застреляй го.

Дамита пребледня при вида на пушката, после вдигна поглед към Железния облак.

— Не съм сигурна дали ще мога — пророни тя. — Той… ми е роднина.

— Само поради грешка на съдбата — припомни й Железния облак. — Сърцата ви са различни. Никога не му се доверявай, Бяла върба… Никога.

Той отново погледна към паравана, после към Дамита.

— Може би не е разумно да те оставя насаме с него, без своята подкрепа — каза той. — Може би ще трябва просто да спя отвън, тъй че ако ти дотрябвам, бързо да се отзова.

— Не — отвърна меко момичето, като го хвана за ръка и го поведе към изхода. — Не е необходимо да ме охраняваш през цялото време. Джонатан е много болен. А и да не е, аз мога сама да се защитя.

Тимоти стремително се втурна във вигвама с Бейби на ръце. Когато видя оръжието в ръцете на сестра си, той погледна към паравана, след това се обърна към Железния облак.

— Аз ще я браня, Железен облак — каза момчето и гордо изпъчи гърди. — Ще стоя около нея, вместо да играя навън с приятелите си. Те ще ме разберат.

Дамита се обърна към него и се засмя при вида на Бейби, която беше вече порасла и изпълваше обятията на брат й. С всеки изминал ден котето ставаше все по-тежко и тромаво:

— Няма да правиш нищо подобно — каза тя и прокара ръка по петнистата козина на Бейби. Сърцето й се стопли, когато диването лизна ръката й с грапавия си език. — Вие с Бейби имате нужда от игри и занимания. Няма да ти хареса да прекарваш дните си с мен и братовчеда Джонатан.

Бейби се заизвърта, докато успя да скочи от ръцете на Тимоти, затири се към гърнето, което все още не бе свалено от огъня, и започна да души наоколо. Дамита се впусна след нея, отстрани я и погледна недоволно към брат си.

— Тимоти, тя става все по-непослушна.

Независимо че съжаляваше за казаното, младата жена знаеше, че все едно след време щеше да се наложи да я освободят. Но никой не бе готов за това — най-малко Бейби. Дивото коте не знаеше още как да се грижи за себе си в дивата гора. Но зъбите и ноктите му с всеки изминал ден ставаха все по-остри и то несъзнателно причиняваше болка на околните, когато, за да си поиграе, ги хапеше или закачаше с лапа.

— Зная, сестричке — каза Тимоти и отново взе котето на ръце. — Но ние ще успеем някак да се оправим, нали?

Дамита тежко въздъхна, след това кимна.

— Да, все някак ще се оправим — прошепна тя.

Тимоти отново напусна вигвама с дивата котка на ръце. Железния облак леко целуна Дамита по челото и също излезе.

Младата жена се обърна към паравана. С особено задоволство очакваше времето, което бе принудена да прекара с Джонатан.

Но поради кръвната им обвързаност се чувстваше длъжна да се грижи за него. Когато оздравееше, нещата щяха да стоят по друг начин…

Тя повдигна края на одеялото и се вгледа в лицето на Джонатан. Когато видя, че е изпаднал в унес, тя се върна към ежедневните си задължения. Знаеше, че повече от всичко друго сега за оздравяването му можеше да помогне доброто хранене. Слабостта му се дължеше преди всичко на липсата на храна, а не на лекарства. Той не бе вече болен, просто твърде много бе изнемощял от болестта и от липсата на нормални условия за живот през последните дни.

В жарта бе заровена плешка от сърна, която се печеше. Бутът й бе нарязан на ситни парченца и вреше в гърнето, което Бейби се бе опитала да души. Бульонът бе станал гъст и вкусен.

Дамита се приближи до готварските си принадлежности и избра една от най-шарените кратуни. Щеше да я използва като купа, когато Джонатан се събуди.

В този миг си спомни купчината корени, които бе оставила навън, за да ги изсуши и нареже, а по-късно да ги сложи в отделни торби. Дамита излезе от вигвама, но на изхода се спря и се усмихна сама на себе си, докато наблюдаваше как малките момиченца играят недалеч от жилището им.

Те имитираха родителите си, като си играеха на семейства. Бяха си построили миниатюрни вигвами, шаловете и роклите на майките си използваха за покривала, а за пръти им служеха високи слънчогледови стъбла. Когато децата се скупчеха във вигвама и се разположеха там, краката им стърчаха навън.

Дамита с умиление се смееше на малките. Тя бе наблюдавала тези игри достатъчно дълго, за да знае, че щом главите им се намираха под покрив, това бе достатъчно, за да ги пренесе в света на техните фантазии.

След като провери корените и реши да ги остави на открито още малко време, тя изведнъж потъна в мислите си. Представи си какво би станало, ако някога имаше свои собствени деца, които да растат сред омахите, а не при белите деца.

Тя се извърна и се огледа наоколо. Търсеше Тимоти и когато го откри, заслони с ръка очите си от слънцето и се загледа как брат й играе с останалите младежи.

Тя виждаше колко щастлив е Тимоти и това я накара да почувства, че никога не би се противопоставила на възможността децата й да израснат като индианци, а не като бели хора. Имаше много предимства в това децата им да растат в този далеч по-невинен, див свят, който животът в заточение им предлагаше.

Но тя също така познаваше и несгодите на този живот, за които нейният собствен братовчед имаше особена вина! Дамита се надяваше, че след време това ще се промени и индианците и белите ще заживеят като един народ, делейки всичко по равно.

— След време — прошепна тя, като клатеше глава. — Сигурно след време нещата ще се променят.

Гражданската война току-що бе свършила и трудно можеше да се очаква страната да намери покой, да няма подозрения и напрежение между хората.

Младата жена стисна челюсти, а очите й горяха, когато влезе във вигвама.

— Индианците също са част от населението на нашата страна — гласно изрече тя, като стоеше сърдито загледана в паравана. — Но докато има хора, отговорни за държавните дела, като моя братовчед, индианците никога няма да бъдат признати за нещо повече от диваци!

— Дамита? — слабо изрече иззад одеялото Джонатан. — Какво… искаш… да кажеш? Дамита, къде си? Къде, по дяволите се… намирам аз?

Преглъщайки, младата жена се приближи до гърнето със супа и изсипа доста бульон в кратунката. Тя внимателно я взе в едната си ръка и отиде до паравана. След като изцяло дръпна одеялото, Дамита коленичи до Джонатан, който лежеше на мекото ложе от кожи.

— Не се преструвай, знаеш къде си — каза тя, повдигна главата му с едната си ръка и доближи с другата кратунката до устните му. Той бавно запреглъща бульона, а очите му не слизаха от Дамита.

— Това, което бих желала да зная, е какви са били плановете ти, ако не беше се разболял от шарка? — сухо попита тя. — Щеше ли да дойдеш и да изколиш хората на Железния облак? И него ли се готвеше да убиеш? Какво би си помислил, ако и аз бях една от тези, които насочват пушките си срещу теб? Щях да искам да те премахна, ако беше убил Железния облак. Бих те застреляла, Джонатан, без да ми мигне окото. Ако някога навредиш на Железния облак, ще отговаряш пред мен!

След като преполови кратунката, Джонатан се закашля и я отстрани от устните си. Той избърса устата си, очите му все още бяха вперени в Дамита.

— Това е всичко, което бих могъл да поема засега — каза той. — И нямам предвид единствено храната. По дяволите, Дамита, онова, което говориш, кара сърцето ми да замира. Ти говориш като жена, която е влюбена в един мъж. И не какъв да е мъж. А индианец!

— Сигурно така звучи, защото точно така е в действителност — каза Дамита и остави кратунената чаша настрана. Тя оправи одеялото, с което бе покрит Джонатан. — Ще се оженим — аз и Железния облак — тя вдигна очи и срещна погледа на братовчед си. — Скоро, Джонатан — каза тя с преднамерено копринен, мъркащ глас. — Веднага, щом нещата тук се уредят. Ако не беше се намесил, за да провалиш всичко, сигурна съм, че Железния облак и аз вече щяхме да сме дали венчалния обет, може би точно днес.

Джонатан въздъхна, огромна изненада се четеше в очите му.

— Един индианец те отвлича — и ти се обръщаш и се съгласяваш да се омъжиш за него? — попита той, сякаш искаше обяснение. — Как можеш? Помислила ли си за евентуалните последствия?

— И какви ще са последствията според теб? — отвърна Дамита и отпусна ръце в скута си. Тя седеше с изправен гръб, а лицето й беше невинно и спокойно.

— Ами, такива например, че ще живееш в нищета вместо в охолство, както си свикнала в Бостън. — каза Джонатан и се опря на лакът, но слабостта му надделя и той отново се изтегна по гръб. — И за бога — децата ви? Нима би желала за полите ти да се държат деца с медночервен цвят на кожата? Нима не осъзнаваш предубежденията, с които ще бъдат приети? А и ти самата? Ще станеш за посмешище, ако някога решиш да се върнеш в Бостън и поискаш да видиш старите си приятели. Ще те отбягват, Дамита. Никой няма да иска да се вижда с теб!

— Предубежденията съществуват само благодарение на хора като теб, братовчеде — каза Дамита, стараейки се да потисне гнева си. — Много са онези в правителството, които мислят като теб. Жалко, но именно думата на такива хора се слуша от мнозинството. Повечето от вас не заслужават дори човек да прекоси улицата, за да ви стисне ръката, камо ли да ви слуша какво говорите. А ти си един от най-лошите, братовчеде Джонатан. Моля се един ден, и то скоро, да имаме президент, който да изкорени злото и да посее добро. Само тогава индианците ще имат възможност да заживеят нормално в тази страна.

— Чуй се само какво говориш — изхриптя цинично Джонатан. Препирнята с Дамита го бе изморила. — Не спираш глупавото си бръщолевене. Ти си като всички жени, нямаш и най-малка представа какво всъщност говориш. Мнението ти не струва пукната пара, Дамита. Абсолютно нищо не струва.

Без да може повече да издържа на тази напълно безсмислена караница, Дамита скочи на крака и не се спря дори когато в бързината си катурна чашата с бульон върху застлания с рогозки под.

Като дишаше тежко, тя дръпна одеялото обратно и остави Джонатан зад себе си. След това грабна шала си и тръгна към реката. Когато се приближи достатъчно, за да вижда добре как Железния облак издига палатката си, тя се спря и застана неподвижна, наслаждавайки се на тази гледка.

Грозните думи, които Джонатан бе изрекъл за индианците, отекваха в съзнанието й. Тя не можеше да разбере как някой би могъл да погледне Железния облак и да го види по друг начин, освен като достоен мъж, наследник на горди хора, човек с особено силно развито чувство за чест.

Тя се срамуваше от това, че братовчед й можеше да бъде толкова арогантен. Той не заслужаваше каквато и да било добрина от страна на Железния облак, а индианският вожд бе отстъпил жилището си на този лицемер!

Дамита се устреми към любимия си и хвърли шала си настрана.

— Нека ти помогна — каза тя и взе един кол, като го придържаше, за да може той да го привърже към останалите.

Железния облак й се усмихна, черните му очи блестяха.

— Все още не е настъпила нощта, а ти си вече тук? — подразни я той. Прътите бяха закрепени и индианецът продължи да прикрепя кожите към тях.

Дамита се изчерви и се засмя.

— Железен облак, престани да ме дразниш — промърмори тя. — Дойдох да ти помогна за палатката. Това е всичко.

Той преметна последната от кожите върху прътите, след това се приближи до младата жена и като взе ръцете й в своите, насочи я към входа на палатката. Тя приведе глава, за да мине през тесния процеп.

— Очите ти и това, колко силно бие сърцето ти, ми подсказват, че не си дошла само като помощник — приглушено каза Железния облак.

Когато влязоха вътре, той я положи на голата земя — нямаше още одър от кожи, дори място за огнище не бе издълбано.

— Навън все още свети слънцето — каза Дамита, без да е в състояние да се възпротиви на унеса, който я обзе, когато Железния облак покри с дъжд от целувки лицето и врата й.

— Уакода не е издал закон, според който мъжът и жената да се любят само нощем — каза Железния облак и вдигна полата й. Тя не носеше вече бельо — кожената рокля и мокасините бяха ежедневното й облекло сега, когато вече бе се превърнала в омаха!

Тръпнеща, Дамита пресегна към панталона му. Всички грижи от само себе си отидоха на втори план, когато той я облада, целувайки я с огнена страст. Силните му мъжки ръце я обгърнаха, докато тя влезе в естествения му ритъм, и телата им бяха обхванати от непреодолимата, сладка агония на изпепеляващото ги възторжено чувство. Скоро щастливи достигнаха върховния миг. Бяха се вкопчили един в друг тръпнещи, а стоновете на удоволствие се сляха с безкрайните целувки, с които Железния облак я даряваше.

След това мъжът се отдръпна от любимата си, но в следващия миг се върна и докосна с устни гръдта й, езикът му блажено се плъзна по моминската й плът. Дамита обгърна с ръце главата му и го притисна до себе си със затворени в екстаз очи. Когато тя махна ръцете си и езикът и устните му се плъзнаха надолу по тялото й, сърцето й силно заби. В един миг той отново я изпълни с блаженство по начин, който тя все още приемаше като „забранен“. Но Дамита не бе в състояние да се противопостави на онова, което той й предлагаше. Тя потрепна с глава и издаде кратък вик на сладка агония, почувствала отново мигновеното блаженство, отварящо й вратите към рая.

Звучен детски смях и кикотене раздели Железния облак и Дамита и ги накара бързо да оправят дрехите си.

Младата жена се прокрадна до отвора на палатката и надникна през прореза, за да види с облекчение, че това бе групичка малки момиченца и че те не бяха така близо до палатката, а играеха край реката.

Железния облак седна до нея, загледан навън, след това тихо се засмя.

— Всичко е наред — каза той, вдигна косите на Дамита и я целуна по тила. — Дошли са на реката за кал. Ще я отнесат в селото и ще си направят кукли от нея. Някои от децата ни умеят да правят много хубави кукли.

Дамита бе потресена от това, защото си припомни какво бе й казал Джонатан, сравнявайки живота тук с този в Бостън. Истина беше, че животът я бе дарил с прекрасни родители, които й подаряваха много кукли и играчки. Но тук имаше деца, които никога нямаше да видят истинска кукла, още по-малко щяха да притежават такава, но независимо от всичко бяха щастливи.

Тя се обърна към Железния облак и се отпусна в прегръдката му.

— Прегърни ме, скъпи — тихо каза тя и щастливо въздъхна. — Обичам те толкова много. И с нетърпение вече очаквам да имам деца от теб.

— Деца? — каза Железния облак, като вдигна високо веждите си. След това усмихнато повдигна лицето й нагоре така, че очите им се срещнаха. — Да, това действително е нещо, което трябва да очакваме. Скоро и ние ще имаме свое дете, моя Бяла върба.

Той се наведе до устните й и нежно я целуна, като че тя вече носеше неговото дете в защитеното укритие на своята утроба.