Диви мъгли

ДВАДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА

След шест месеца. Нова година.

Подобно на голям оранжев диск слънцето бавно изплува иззад студените утринни мъгли и се възцари над хоризонта. Снегът, скърцащ под краката, беше покрил с нежна бяла дантела дърветата. Селото бе притихнало. Само от време на време излайваше някое куче, а димът от огнищата се виеше нагоре и пълнеше въздуха с приятния аромат на изгоряло дърво.

Железния облак със задоволство наблюдаваше как Дамита разбърква вкусната заешка яхния, вряща над огъня в жилището им. Коремът й бе приятно закръглен в очакване на рожбата.

Тимоти бе погълнат от изрязването на инициалите си върху копието, което Железния облак му подари за Коледа. Този празник бе непознат за индианеца и хората му, но Дамита и Тимоти ги научиха как да го отбелязват. Отсякоха огромна елха и я поставиха в средата на селището; украсиха я с най-различни пъстроцветни, ръчно изработени играчки.

Железния облак се усмихна, като си спомни с каква радост помагаше на жена си и Тимоти да боядисват множеството шишарки в различни ярки цветове и след това да ги закачат на елхата. Никога нямаше да забрави крясъците на изумените малки дечица, когато Дамита запали свещичките по клоните.

А след това всички си размениха подаръци.

Беше прекрасен ден — един празник, който ще се повтаря отсега нататък всеки път на 25 декември, както бе им обяснила Дамита.

Щастлив, че е останал жив, тихичко изброявайки своите блаженства, Железния облак отново погледна Дамита — осъзнаваше колко очарователна е в бременността си. Този път тя не пометна в първите месеци. Ако двамата им богове бяха отредили така, след четири месеца щеше да се роди рожбата им.

Той често й повтаряше, че няма значение дали ще е момче, или момиче. Той си имаше Тимоти. Това бе техният син и, както Железния облак бе вече решил, следващият вожд след него!

Истинското му желание беше да има дъщеричка с образа на жена му. Това беше най-съкровената му мечта.

Да, дъщеря.

Той щеше да се постарае неговата Бяла върба да роди момиченце и това сигурно щеше да стане!

— Пак си се втренчил в мен — каза Дамита и се усмихна. Чувстваше, че се изчервява под настойчивия му поглед, насочен към корема й.

— С всеки изминал ден ставаш все по-хубава — отвърна Железния облак, стана и тръгна към Дамита. Надвеси се над нея, отмахна косата от врата й и я целуна по шията. — Дори по-хубаво миришеш. Добре, че Засмяното момиче те научи да слагаш розови листенца в сапуна си. Любов моя, днес миришеш на дива роза. Толкова е хубаво.

Той клекна и допря устни до ухото й, за да не чуе Тимоти как флиртува с жена си.

— Така ме изкушаваш — прошепна той. — Да изпратим ли Тимоти навън с някаква задача? Кожите няма ли да сгреят приятно гърба ти, ако легна до теб и стопля корема ти с тялото си? Няма ли да ти е приятно да целуна гърдите ти и да се насладя на зърната им? Толкова са наедрели и така ме изкушават, скъпа. Желая ги сега, защото скоро те ще принадлежат единствено на нашата рожба!

— Твърде студено е, за да изпращаме Тимоти навън — отвърна шепнешком Дамита, но една сладострастна тръпка полази по гърба й. — Може би, ако снегът започне да се топи, по-късно, следобед.

— Снегът не пречи кой знае колко — каза Железния облак, докато се наместваше до жена си. — А този следобед трябва да изведа бойците от селото на лов за повече дивеч. Конете са тренирани да служат на войните добре по всяко време на годината, а и те самите са обучени да оцеляват при ниски температури.

Той се усмихна на Тимоти, който въпросително го изгледа, дочул думата „боец“ в разговора им. Може би се виждаше вече като бъдещ вожд — и съвсем сигурно като индиански войн!

— Снегът никога не може да ме спре — похвали се момчето, потупвайки гордо гърдите си. Днес той бе облякъл яке и панталони от еленова кожа, гъсто извезани с мъниста, завързани с връзки до коляното му. — Искам да дойда с теб, Железен облак, и да участвам в лова с новото си копие. Ще ми разрешиш ли?

— Ще си помисля — отвърна Железния облак, а очите му сияеха от възторг пред предизвикателната природа на младежа. — Продължавай да майсториш копието си и да го правиш по-особено, отколкото е. Твоето копие ще е по-красиво от всички останали, ако продължаваш да работи над него ден след ден.

— Копието на Стройния лос е хубаво — каза Тимоти, разглеждайки шарките по копието си. Той сви рамене, като отново погледна с усмивка към Железния облак. — Но моето е по-хубаво.

Той отново се захвана да изрязва шарки върху копието си под възхитения поглед на Железния облак. Копието, което вождът бе подарил на момчето, бе бързо и смъртоносно. Железния облак специално се бе постарал да го направи такова, особено кремъчното острие. Оръжието, което направи за Тимоти, бе не само красиво, но и полезно.

Железния облак остави момчето със заниманието му и стана да сложи дърва в огъня. Дамита пусна още едно парче див морков в гърнето.

Силни викове и оръжейна пукотевица близо до селото нарушиха спокойната утринна тишина. Дамита изпищя, Тимоти, блед като призрак, скочи на крака. Железния облак грабна пушката си. Преди да напусне вигвама, той хвърли угрижен поглед към жена си.

— Независимо от това, какво става, не излизай навън! — заповяда й той, след това погледна втренчено Тимоти: — Стой при сестра си. Не позволявай да й се случи нещо. Време е да доказваш много неща, малки воине! Разбра ли ме?

Тимоти мъчително преглътна, като го гледаше с широко отворени очи.

— Да, вожде! — промълви той. — Както кажеш, вожде!

Дамита се изправи трепереща и залитна. Железния облак бързо я подхвана, прегърна я и излезе от вигвама, поразен от това, което видя навън.

Цялото село бе чуло първите изстрели, разменени между няколкото подранили ловци от племето омаха и ранобудните нашественици. Сега всички индианци бяха навън, готови да защитават тази земя, която в момента бе техен дом.

Момчета, твърде млади да ходят на лов, с крехки тела, още не свикнали на дълги военни походи, със сърца, още неукрепнали за първия глад, грабнаха оръжията, които до този момент бяха използвали само срещу зайци и диви катерички, за да защитят племето си от войниците, които искаха да нахлуят в лагера им с гърмящи пушки.

Дори жените грабнаха каквото им беше под ръка — брадви, мотики и дървени чукове — и се пуснаха в битката.

Слънцето хвърляше ярки отблясъци върху лъсканите пики и искрящите лица. Бойците на Железния облак бяха въоръжени с лъкове и когато се прицелваха, стрелите им като облак се посипваха върху нашествениците.

Войниците от своя страна стреляха много, но неточно. Конете им, изплашени от крясъците на индианците и страшния им вид, отстъпваха назад или хвърляха ездачите си, като им пречеха да се целят добре. Няколко янки слязоха от конете, за да могат по-точно да се прицелват, но веднага група индианци ги обкръжиха и ги принудиха отстъпят.

Чуваха се гласовете на жените, които пееха, за да вдъхновят мъжете си, а в края на песента си надаваха вика на ястреба, за да разбудят свръхестествената сила на птицата, олицетворяваща бога на войната.

Точно в този миг Железния облак разпозна Джонатан между войниците, които бяха слезли от конете. Сега те се опитваха да отстъпят и мъчеха да хванат юздите на конете си. Железният облак се приближи до Джонатан, дръпна го и го събори. Стъпи отгоре му с крак и с мокасина си го притисна към земята.

— Сгреших, като те оставих да се върнеш във форта — изръмжа Железният облак и натисна с пета слабините му. — Този път няма да съм така небрежен. Ти ще умреш като приятеля си — Черния койот — от отровата на гърмяща змия!

Пъхтейки, с очи, пълни с дива ярост, Джонатан се обърна и сграбчи Железния облак за глезена, силно го дръпна и го повали на земята.

Падайки, индианецът неволно натисна спусъка, пушката му гръмна и всички, които бяха наблизо, се разбягаха където им видят очите. Джонатан се възползва от суматохата, скочи върху Железния облак и го възседна. Той удари вожда на омахите в брадата, но не успя да го зашемети. Железния облак отблъсна Джонатан и скочи като котка, но Джонатан блъсна крака му с коляно и той политна.

Правителственият наместник отново яхна Железния облак и посегна към ножа си, който държеше в кания над китката си. Измъкна го и го вдигна, за да го забие в гърдите на индианеца. Но Железният облак удари с коляно Джонатан и го отхвърли настрани.

Те се претърколиха, но Джонатан все още държеше ножа си на опасно близко разстояние от гърлото на индианския вожд.

Той отново замахна. Железния облак сграбчи китката му и се опита да избие ножа, но колкото и да се мъчеше, острието все повече се приближаваше.

Изведнъж Джонатан изпъшка тежко, тялото му потрепера и ножът отхвръкна настрана, защото едно копие и няколко стрели се забиха в гърба му и излязоха отпред през гърдите му.

С разширени от ужас очи и стичаща се от ъгълчетата на устата му кръв, той сграбчи копието, но в следващия миг се строполи на земята.

Изумен, вождът на омахите бавно се надигна и се изправи на крака. Бе втренчил поглед в Джонатан и копието, което пронизваше тялото му. Бързо разпозна оръжието и погледна към вигвама си — видя Тимоти, застанал на вратата, и Дамита до него.

— Тимоти? — ахна Железния облак. — Ти си използвал новото си копие, за да ме защитиш?

Тимоти се откъсна от сестра си и отчаяно се вкопчи в Железния облак.

— Той едва не те уби! — извика момчето. — Братовчед ми едва не те уби. Не видях другите да насочват стрелите си към него. Почувствах, че нямам друг избор, освен аз самият да убия Джонатан. Ужасно е, Железен облак. Толкова отвратително е това, че именно аз трябваше да го убия!

Тимоти се отдръпна от Железния облак.

— Но аз те обичам много повече от него — мрачно каза той. — Направих това, което бях длъжен да сторя. И… и не съжалявам. Честно, не съжалявам.

С наметнато на раменете й одеяло, Дамита внимателно се придвижваше по снега и когато стигна до Железния облак, отпусна се в прегръдките му.

— Скъпи! — промълви тя. — О, скъпи мой! Ще свършат ли някога тези трагедии? Мислех, че вече сме намерили покой. А сега това нещастие. О, Джонатан! Бедни Джонатан! Беше една погубена душа.

— Не бих желал да си свидетелка на това, нито пък Тимоти да е принуден да убива заради мен — тъжно отвърна Железния облак. Той пусна Дамита от прегръдката си и бавно се огледа, погледът му спря върху загиналите войници и върху тези, които сега бяха пленници на омахите. Вождът с гордост отбеляза, че неговите хора се бяха представили добре — никой от тях не бе засегнат. От всички индианци той единствен беше на ръба на смъртта днес. Ако не бяха хората му и Тимоти, Железния облак нямаше да е жив сега, да диша и да очаква още много утрини с хората от племето си и с любимите си същества.

— Вземете пленниците и ги завържете заедно с конете на оградата за добитъка! — извика Железния облак на войните си. — Оставете ги да прекарат цялата нощ далеч от огъня, а на сутринта ги освободете, нека намерят пътя си към форт Калхуун пеша. Онези, които стигнат живи, ще разкажат на останалите, че е по-добре да не идват в Илинойс и да тормозят омахите! Ако отново войници пристъпят границите ни, те ще загинат, и то бързо!

В гората, недалеч от селото, гръмна изстрел. Железния облак се затича по посока на звука и онемя от изненада, когато видя Брайън Дейвис, увиснал от седлото на коня си с кървяща рана на рамото.

— Брайън? — извика Железния облак, затича се към него и му помогна да слезе от седлото. Остави стария си приятел да се облегне на рамото му и го поведе към селото.

— Защо си тук? И ти ли имаше намерение да участваш в нападението? Знаеш ли, че точно това си е помислил моят боец, когато те е видял да наближаваш селището скоро след набега на белите над племето ми. Затова те е прострелял.

— Сигурно ме познаваш по-добре от мен самия — промърмори Брайън и притисна раната си с ръка, но между пръстите му се процеждаше кръв. — Не помниш ли колко често си повтаряхме, че лицемерният приятел остава белязан като човек без чест? Железен облак, аз идвах да те предупредя за нападението. Виждам, че съм позакъснял. Джонатан ме е изпреварил — кучият му син! Какви вреди ви нанесе? Успя ли да спаси кожата си?

— Джонатан загина, а моите хора са невредими — каза Железния облак, като отправи тържествуващ поглед към Брайън. — Добре е, че все още твърдо държиш на приятелството си и дойде с едничката цел да ме предупредиш. Той беше хитър, но не достатъчно, както изглежда, този път.

— Мъртъв ли е? — попита с недоверие Брайън. — Мислех си, че хора като него са безсмъртни.

— Духът им е безсмъртен — отвърна Железния облак. — Това е неспокойният дух на злото, който винаги търси нещо, но никога не го открива.

Показаха се Дамита и Тимоти, които нетърпеливо очакваха завръщането на Железния облак в лагера. Когато ги видя, Брайън зяпна от изненада. Обърна въпросителен поглед към Железния облак, а след това отново погледна Дамита и Тимоти:

— Мили боже, но ти наистина си ги похитил… — едва промълви Брайън. Думите му секнаха при вида на тромаво тичащата към тях Дамита и заобления й тежък корем. Тя се хвърли в обятията на Железния облак и го прегърна силно.

Брайън леко отстъпи от вожда на омахите. Вече бе в състояние да се държи на крака и с почуда загледа младата жена. Като видя, че е в напреднала бременност, той не се усъмни кой е бащата на детето.

Железния облак говореше нежно на бялата жена и я целуваше по устните, лицето и ръцете.

През целия си живот Брайън не бе виждал друга по-влюбена двойка.