Диви мъгли

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Утринната мъгла чезнеше, а слънцето огряваше хоризонта. Дамита събра съчки изпод дърветата и ги хвърли в огъня. После се отпусна върху одеялото край танцуващите пламъци и плътно се зави до брадичката.

Цялото тяло я болеше, очите й блестяха, а челото й гореше. Вчера температурата й бе спаднала, но когато се събуди тази сутрин, на четвъртия ден, откакто опасната болест я повали, треската й отново започна. Цялото й тяло бе покрито от малки червени петънца с връхчета. Сега ставаха все повече и по-големи, като се съединяваха на места.

Тя с облекчение забеляза обрива, защото сега вече знаеше, че няма дълго да се бори с болестта. Може би още утре или най-много след два дни петънцата ще започнат да избледняват, както знаеше от това, което бе чела в учебниците…

През последните дни тя се хранеше главно с боровинки и диво грозде, които бе открила наблизо до лагера. Пиеше големи количества вода. Къпеше се в студения вир на реката, за да смъкне температурата. Бе направила всичко възможно да се пребори с болестта.

Момичето знаеше, че Господ я гледа от небето и я пази, тъй като нито едно животно не дойде наоколо да души, докато тя бе сама.

Със замаяна глава и изтощена от треската Дамита изстена и се опита да се настани по-удобно под одеялата. После й се искаше да ги захвърли, защото топлината обливаше цялото й тяло, но остана да лежи добре завита, за да не хване простуда заедно с шарката!

През трескавата мъглявина в очите й нещо в тревата на няколко стъпки от нея привлече вниманието й. Паяжина, изплетена сложно и красиво, искреше на утринната роса и приличаше на прекрасно бижу, което човек би искал да има за себе си. Близо до падината растяха малки гъбки, подредени в кръг, заобиколени от мъх с деликатни лилавеещи цветчета върху него.

— През нощта тук са идвали самодиви — тихо промълви тя, като се усмихна, докато притваряше очи и се загуби, замислена за нещо много хубаво, връщайки се в спомените си.

Тя си спомняше за Ейми, най-добрата й приятелка от Бостън, която се занимаваше с окултни науки. Тя бе й разказвала много приказки, докато пиеха чая си заедно в разкошната цветна градина зад дома им. Ейми много би се възгордяла от утринната й находка и щеше да нарече това откритие „самодивски пръстен“, около който феите пеят и танцуват през нощта.

— Обикновено — бе й казала Ейми — на феите се гледа като на природни духове, близки до хората. Всяко дърво, всяко цвете, даже плодовете и зеленчуците имат своята любима фея.

Спомни си отново с мека усмивка как внимателно бе слушала над чашата чай разказите на Ейми за самодивски свърталища от края на века, които бяха описани в списания с указания за точното им място.

Дори и сега Дамита можеше да си представи феи, пиещи чай на глътки от малки чашчици от семенна обвивка, седнали в цветовете на хортензиите.

— Има много видове феи — бе й казала Ейми. — Има водни, градински, такива, които живеят в мъха, и горски феи. Те имат множество имена и форми, като елфи, гномове, джуджета. Могат да са добри или лоши, да мразят или да помагат, да прощават, или да осъждат, да бъдат сериозни или игриви.

Дамита толкова често бе слушала приказките за феите, че те бяха станали за нея необходими като дишането.

— Бих искала точно сега да се появи една малка фея в сенчестия клонак до мен — прошепна Дамита на себе си, като се разсмя. След това усмивката й изчезна, тъй като тя наистина искаше да има някого при себе си в този момент. Бе толкова самотна!

Тимоти!

Железния облак!

Имаше нужда само от един техен поглед, от едно докосване…

Скоро тя потъна в дълбок, трескав сън. Мисълта й плуваше от просъницата в реалността и отново се връщаше обратно. Сънуваше света на феите.

Момичето се намираше в малка долчинка, покрита с мъх, оградена от дъхави билки. Тя ядеше от тортата на феите, с размерите на малка паричка, а под един чадър от цвят на хортензия седеше семейство Малчовци. Те бяха седнали на маса от лозов лист, а за столове им служеха розови листа. Скоро тя се присъедини към тях, като ги държеше за ръце и танцуваше с тях в кръг. Когато кракът й се отдели от земята, тя полетя заедно с феите, като кръжеше безтегловна във въздуха с чувството на необикновено щастие!

Железния облак препускаше денонощно с коня си, като спираше само за да си починат и да се нахранят.

През дългото пътуване към хората му и жената, която обичаше, той слушаше песента на вятъра в тревата или тънкия му глас, когато преминаваше през игличките на боровете. Барабаненето на кълвача, шумът на водата, която падаше в покритите с камъчета корита на потоците, и пълното уединение в черните дълбини на пещерите му даваха кратките моменти на покой.

Най-сетне видя хора през една от пролуките между дърветата, съвсем наблизо. Обзе го пълно успокоение, когато разбра, че нищо не се е случило. Джонатан и войниците му все още не бяха търсили толкова далеч Дамита и Тимоти.

Независимо от това Железния облак знаеше, че се налага бързо да тръгне с хората си напред. Трябваше да стигнат в Илинойс, преди някой да се е опитал да ги спре!

Тогава можеха да се отпуснат и да се установят във вековните гори, където никой не би могъл да ги намери.

Когато стигна в лагера на племето, всички го посрещнаха с радост, децата се завтекоха към него, докато слизаше от коня си, а възрастните се приближиха с широко отворени от облекчение очи.

Той прие много прегръдки, после вдигна вежди при вида на Тимоти, който стоеше в края на тълпата с привързаното за въже диво коте до себе си. Но вождът не виждаше и следа от Дамита наоколо! Нима тя толкова малко се интересуваше от завръщането му, та дори не бе дошла да го поздрави, макар и само с усмивка? Тя толкова се тревожеше за сигурността му, преди да ги напусне и да тръгне към земята на техните деди.

Нима чувството й се бе стопило, докато него го нямаше?

Когато войните му започнаха да го разпитват за Черния койот и за това, къде е той и защо не се е върнал с Железния облак, за да получи наказанието си, вождът им разказа за случилото се в селището на Синия вятър.

След като задоволи любопитството на всички, той напрегнато погледна Тимоти и тръгна към него с гордо вдигната глава и изправени рамене. Индианците се отстраняваха от него, за да му направят път.

Когато стигна до момчето, Железния облак постави ръце върху раменете му.

— Сестра ти? — попита той с твърд глас, но сърцето му силно биеше в гърдите — Къде е тя? Не я виждам? — погледна през Тимоти към реката, където ниско приведените клони на дърветата привлякоха взора му. — Може би е отишла на реката за вода? — продължи той несигурно, след което впери угрижен поглед в момчето. — Бялата върба не дойде да ме посрещне заедно с останалите хора, може би още не знае, че съм се върнал?

Тимоти го гледаше с широко отворени очи:

— Тя не е на реката — каза момчето, като преглътна едва-едва. — Не зная къде е тя, Железен облак.

Индианецът стисна зъби, а сърцето му изстина от ужас.

— Ти… не знаеш къде е тя? — дрезгаво повтори той, като сваляше ръцете си от раменете на младежа. — Какво значи това?

— Тя се разболя — каза Тимоти с треперещ глас. — Напусна лагера, като се страхуваше да не зарази някого с морбили. Дори на мен не ми разреши да остана при нея — момчето сведе поглед. — Нямах избор, Железен облак. Трябваше да й се подчиня — той отново вдигна очи и срещна гнева в очите на индианеца. — Толкова съм притеснен. Това беше преди няколко дни. Ами, ако…?

Гняв се надигна вътре в него, докато гледаше Тимоти. После се обърна и погледна към хората си, като осъзна, че дори и те бяха й разрешили да се отдели!

Неговата жена!

Неговата Бяла върба!

Как са могли да го допуснат? Тя беше толкова нежно същество, болна, сигурно не е била в състояние да се грижи сама за себе си. Остър спазъм премина през стомаха му, като си помисли, че може би в момента е гладна до смърт, или… или лежи мъртва, жертва на животните, дебнещи в нощта!

Не каза нищо повече на хората си или на Тимоти, като се страхуваше от острите думи, които можеше да изрече и за които по-късно сигурно щеше да съжалява. Железния облак отиде при коня си и се качи на седлото. Плесна го с юздите и го подкара към Тимоти, като гледаше към момчето и се мъчеше да скрие разочарованието си от този млад човек, чието бъдеще щеше да споделя. Сега му се струваше още по-трудно да го накара да приеме онези ценности в сърцето си, които той самият бе научил от баща си.

— Накъде тръгна тя? — попита Железния облак, като здраво държеше поводите.

Тимоти му показа посоката, в която бе поела сестра му, когато я видя за последен път:

— Нататък — промърмори той, като се срамуваше от това, че не е отишъл да я види, макар да знаеше, че тя е искала именно това. — Тя тръгна пеша. Каза, че няма да се отдалечава много, Железен облак.

Железния облак не се колеба повече. Той пришпори коня си и се понесе със скоростта на вятъра, като съзнаваше, че онова, което бе планирал по път, трябваше отново да се отложи. Той не би могъл да продължи пътя си към Илинойс, преди Бялата върба да е напълно в безопасност, до него.

Съзнаваше, че си играе с огъня — сега, когато толкова много хора го търсеха.

Независимо от всичко обаче, той не можеше да загърби своята Бяла върба. Сега тя бе част от него, част от неговия живот!

Железния облак се опитваше да си представи къде би могла да се подслони по време на болестта си. Дамита не познаваше гората, тъй че естествено беше да върви близо до реката и да я използва като ориентир за връщането си обратно. Индианецът подкара коня си през дърветата, докато стигна реката, след което подкара в бавен тръс покрай нея. Очите му постоянно търсеха някаква следа от момичето или дим от лагерен огън.

Не се наложи да отива твърде далеч, въпреки че конят му премина разстоянието двойно по-бързо, отколкото тя го бе изминала болна. Сърцето му подскочи в гърдите, когато през пролуката между дърветата видя дим от огън, а по-късно и заслона, направен до високата скала.

— Тя е спасена — прошепна той. — Моята жена е жива!

Спря коня и скочи от него, като завърза повода му за клона на едно невисоко дърво. Тичешком отиде до Дамита и се наведе над нея, като разглеждаше червените петна, които загрозяваха красивото й лице.

Без колебание протегна ръка към лицето й и я отдръпна, защото почувства високата температура с дланта си. В този момент видя пушката, насочена към него. Тя измъкна оръжието изпод завивките, преди той дори да е разбрал, че е будна.

Когато чу звука от приближаващ се кон и човешките стъпки близо до нея, Дамита се бе престорила на заспала. Но когато ръката докосна лицето й, тя трябваше да действува!

Преди да е отворила очи, за да види кой е натрапникът, тя бе извадила пушката изпод одеялата. В момента, в който погледна, видя, че е опряла дулото й в гърдите на любимия си човек! С широко отворени очи тя въздъхна, погледна Железния облак и пусна оръжието на земята:

— Железен облак — тихо каза жената, после се отдръпна от него. — Трябва да си отидеш оттук. Не можеш да останеш! Моля те, Железен облак! Иди си! Не виждаш ли петната по лицето ми? Болна съм от морбили! Не искам и ти да се разболееш!

Той се изправи, като се опита да я подкрепи, когато тя заотстъпва, като леко се олюляваше назад.

— Железен облак, не ме ли чуваш? — извика Дамита. — Болна съм от шарка! Напуснах селото, за да не заразя някого от хората ти с ужасната болест, най-малко бих искала да се разболееш ти!

Без да разбере това, което тя му каза, Железния облак бързо се доближи до нея, толкова бързо, че да не може тя да се отдалечи, и я взе в прегръдката си.

— Моята жена — тихо каза той, като галеше дългата й разбъркана коса. — Ти си изключително смела и благородна, за да поставиш добруването на хората ми над своя живот. Това, че те намирам тук, без нищо зло да ти се е случило, е благословия, изпратена от Уакода. Нима не знаеш колко опасно е да живееш сама в гората? И как си оцеляла? Ти си родена в града! Нищо не знаеш за живота на открито!

Той я пусна от прегръдката си и видя, че освен петната, зачервените очи и явната й слабост, тя бе минала карантинния период!

В ръцете на индианеца Дамита се чувстваше като в рая и беше щастлива, че той е близо до нея. Трябваше отново да се отскубне от обятията му, но не намери сили в себе си за това.

— Не трябва да си тук с мен сега — каза момичето, като проплака изведнъж. Тя го погледна с широко отворени, пълни със сълзи очи. — Железен облак, ако ти се разболееш и аз съм виновна за това, не бих могла да си го простя никога! Моля те, иди си. Може би утре ще те последвам и ще се върна в лагера. Върви сега! Моля те!

— Не е необходимо да се тревожиш толкова за мен, както и да ме караш да си вървя — каза той, като внимателно я хвана за ръка и я поведе към огъня. Накара я да седне на одеялото и й каза: — Виж какво, мила Бяла върба, преди много зими голяма част от племето омаха умряха от морбили, но аз бях един от тези, които оживяха. Тялото ми изгаряше от треската и червените петна, а после неочаквано се почувствах отново здрав — той сложи успокояващо ръка на лицето на младата жена. — Както виждаш, за мен няма опасност, докато сме заедно — индианецът отново я прегърна нежно. — Нека за малко те подържа така, а после ще се върнем при моите хора.

Дамита се разтопи в прегръдките му, успокоена от възможността да е толкова близо до него без опасност да го зарази.

— Може би е твърде рано да се върна при останалите утре — каза тя. — Сигурна съм, че дотогава обривът ще изчезне, но е необходимо да стоя на разстояние от когото и да било за известно време.

— Трябва да се върнем при хората още днес и бързо да тръгнем на път — каза той, допирайки глава до нейната. — Черния койот избяга. Боя се, че той, предателят, може да доведе белите войници тук. А и твоят братовчед е изпратил групи, които да търсят теб и Тимоти. Ако ни настигнат, мога да загубя много от моите хора. Не съм ги довел толкова далеч, за да ги видя безпричинно да умират!

— Братовчедът Джонатан! — каза Дамита, като се откъсна от него и с боязън се вгледа в очите му. — Той ни търси — мен и Тимоти?

— Поне така ми предаде приятелят ми Брайън — задавено изрече Железния облак.

— Разбира се, ти нищо не си му казал за мен и за Тимоти? — попита Дамита, като в същия момент осъзна глупостта на въпроса, който му зададе. Железния облак безмълвно я погледна, изправи се и започна да кърши клони от дърветата.

— Ще направя носилка — каза той, а ръцете му връзваха клоните с дълги, здрави въжета от трева. — По време на нашия дълъг път към Илинойс ти ще пътуваш на носилка зад коня ми, доста по-назад от останалите, тъй че няма да представляваш опасност за тях. Аз ще те пазя с цената на собствения си живот.

Дамита го погледна с благодарност. Чувстваше се истински сигурна и щастлива.