Диви мъгли

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

Скоро притъмня и нощта покри равнината. Лека сребърна мъгла се вдигна над водата, жабите закрякаха и скоро гората оживя от гласовете на нощните си обитатели.

Дамита седеше до общия огън. Бе прекарала първия ден с хората на Железния облак без никакви трудности. Всеки вървеше по пътя си и изпълняваше своите задължения. В края на деня индианците се занимаваха с разни дребни неща, като очакваха завръщането на своя водач. Отнасяха се с нея доброжелателно, като от време на време й кимваха или й се усмихваха.

Тимоти отново се бе превърнал в център на внимание сред младежите от племето. Те бяха успели да измайсторят топка от парчета кожа и се смееха, като я търкаляха по земята напред-назад помежду си, за да дразнят дивото коте, което се мъчеше да им я отнеме.

Жените седяха около огъня. В по-голямата част от времето ръцете им бяха заети, някои от тях бродираха с мъниста мокасини и рокли.

Младите жени от племето седяха настрани, с крака, извити надясно. По-старите седяха с изпънати крака, а младите момичета стояха заедно на групички, като тихо говореха помежду си и боязливо се прокрадваха наоколо, приучени да ходят безшумно. Косите им бяха внимателно сплетени на плитки. Някои от тях бяха облечени в кожени облекла, други в памучни дрехи, взети от Форт Калхуун.

Мъжете стояха далеч от огъня и жените, повечето от тях се бяха опрели в дънерите на дърветата. Беше краят на деня и те бавно и отпуснато пушеха дългите си странни лули, други гравираха предмети, приличащи на купи. Говореха на своя език, като вмъкваха тук-там по някоя английска дума. Изглеждаха доволни, защото очевидно бяха забравили свадата за Свещения стълб и срама, че един от техните войни го бе откраднал.

Дамита се чудеше дали изобщо се безпокоят за съдбата на вожда си и за това, ще се върне ли той жив и здрав. Прилошаваше й и стомахът й се свиваше на топка при мисълта за голямата опасност, на която се излагаше Железния облак, за да върне откраднатия предмет.

Дамита отвърна поглед от индианците и глухо простена от болка. Главоболието й бе започнало рано сутринта и с времето се усилваше. Тя погледна към чинията с храна, поставена на земята до нея, но се чувстваше твърде зле, за да се нахрани.

Усети суха устата си и с мъка преглътна. После се закашля, като постави ръка на устните си, а това още повече засили главоболието й.

Морбили?

Смъртен страх се прокрадна дълбоко в нея. Тя разтревожено погледна брат си, после играещите около него деца.

Морбили?

Ооо, Господи! Тя можеше да зарази с болестта всеки един от лагера!

Мислите й се върнаха към деня, в който бе държала в ръце детето сиукс, мига, в който бе открила, че то е болно от шарка. Тогава тя самата се е заразила.

Толкова неща се бяха случили веднага след това — отвличането й, бягството й от форт Калхуун с Железния облак — че тя напълно бе забравила за шарката и за вероятността да се разболее от нея. Дори в деня, в който бяха намерили убитите майка и дете, Дамита не се бе замислила за себе си.

Гореща вълна заля шията и раменете й, после цялата й кожа настръхна. Тя широко отвори очи при мисълта, че има висока температура! Бързо я обзе страх, защото знаеше, че е необходимо да се отдели от всички, дори от любимия си брат! Оставяше го с напълно непознати хора. Ако Железния облак беше тук, нещата щяха да са съвсем различни. Тя знаеше колко е привързан към брат й. Но без него Тимоти ще е съвсем сам.

Гледаше го с разтуптяно сърце, разкъсвана от мисълта какво да стори. Дамита уви плътно шала около раменете си, когато нова вълна на треската я разтърси. Тя почувства нечие присъствие до себе си и обърна глава, за да види кой е. После стана бързо и се отдалечи на няколко крачки от жената, която се бе приближила. Страхуваше се да не я зарази с тежката болест, която със сигурност я бе сполетяла.

Индианката смутено я погледна, след това тихо каза:

— Не исках да те плаша — каза Засмяното момиче. Тя носеше одеяло, преметнато на лявата си ръка. — Дойдох да ти дам това одеяло. Видях те, че трепериш. Независимо че нощта е топла, човек, който не е свикнал с гората, лесно може да се простуди.

Нова тръпка разтърси тялото на момичето, челото й ставаше все по-горещо от високата температура. Дамита отново се отдръпна от красивата омахска жена.

— Благодаря ти, че си се сетила за мен — прошепна тя.

Докато Засмяното момиче й подаваше одеялото, бялата жена се пресегна и го взе бързо, като го заметна около раменете си.

— Благодаря ти за одеялото. И, моля те, не мисли, че съм се отдръпнала от теб, защото си ме стреснала.

Тя отстъпи още на две крачки от индианката, ужасно изплашена за тази мила жена, която й бе предложила одеялото си от все сърце.

— Не че се страхувам от теб — мъчеше се да обясни Дамита. — Правя го, защото съм болна. Моля те, не приближавай. Не бих искала да те заразя.

Изведнъж Тимоти тичешком се приближи до Дамита.

— Сестричке, виж какво ми даде Стройния лос — въже, направено от коприва, събирана през есента. То е за Бейби, тъй че тя вече няма да може да изпадне в беда, защото няма да й позволя да избяга от мен. Нали е чудесно? Със Стройния лос бързо станахме приятели!

Индианчето застана до Засмяното момиче и се приведе леко, когато тя с обич го прегърна през кръста.

— Мамо, виждаш ли, Тимоти вечно ще е мой приятел — похвали се той. — Заедно ще научим много за живота.

— Прекрасно — отвърна Засмяното момиче, като му се усмихна. Тя с радост погледна Дамита: — Момчето ми е добро. Сърцето му е като на баща му, който вече не е с нас. Стройния лос е много състрадателен. Това е черта, която кара младите в нашето племе да обичат момчето, а възрастните да му се възхищават.

Като видя колко искрено Засмяното момиче се гордее със сина си, Дамита още повече се отстрани от тях. Опитваше се да запази необходимата дистанция и от брат си.

— Тимоти — промълви тя, като изведнъж осъзна какво точно трябва да направи, за да предпази всички останали от болестта, ако те вече не бяха се заразили, докато е била сред тях. — Не се доближавай до мен. Болна съм. Спомняш ли си как някога татко ни предупреждаваше за опасностите от дребна шарка? И че е силно заразна?

Тимоти пребледня и погледна сестра си с широко отворени очи.

— Да, сестричке — каза той и с мъка преглътна. — Спомням си.

— Тимоти, ние и двамата бяхме изложени на заразата оня ден във форт Калхуун, докато бяхме близо до детето сиукс, което беше болно — прошепна тя, а от високата температура й се зави свят. — Може би вече си минал карантинния период, без да се заразиш от болестта, но аз нямах този късмет. Сигурна съм, че се разболявам.

Дамита извърна глава настрана и се закашля в шепата си.

— Трябва за известно време да напусна лагера — каза тя, а сърцето й се сви от страх при мисълта да се отдалечи и сама да се грижи за себе си, за да предпази брат си и омахите от страшната болест. — Трябва да останеш в лагера, далеч от мен. Ще отида някъде, докато кризата премине.

Тимоти искаше да я прегърне, но Дамита усети намерението му и протегна ръцете си напред, като се бранеше:

— Не — каза тя, изпълнена с ридания. — Трябва да разбереш опасността, Тимоти, налага се да тръгвам. Нямаш друг избор, освен да останеш тук.

— Но, сестричке, възможно е да грешиш. Може и да не е морбили — момчето едва сдържаше сълзите си. Не искаше да се държи като момиче и да се посрами в очите на индианците и най-вече пред Стройния лос. Брат й не желаеше да загуби това приятелство, показвайки се като глезльо или страхливец!

— Не е необходимо да оставам тук, докато се появи червения обрив — прошепна Дамита, като искаше да прегърне брат си и силно да го притисне до себе си. И двамата се нуждаеха от взаимната си близост и обич.

— Но… къде ще отидеш…? — заекваше Тимоти, като омота въжето на Бейби около ръката си толкова стегнато, че прекъсна притока на кръв към пръстите си и те като че ли се вкочаниха. Той бързо освободи въжето, като не сваляше очи от Дамита с надеждата сестра му да промени решението си. Той не се боеше за себе си, а за нея!

— Откакто напуснахме форт Калхуун, научих от Железния облак много начини да оцелея сред дивата природа — тихо каза тя. — Ще се отдалеча малко и ще си направя лагер. Ще запаля огън, виждала съм Железния облак да го прави неведнъж. Ще се върна веднага щом почувствам, че съм вън от опасност.

— Позволи ми да дойда с теб, сестричке — каза Тимоти, като се опита гласът му да не звучи като молба. — Нуждаеш се от човек, който да се грижи за теб. Някой, който да те закриля. Видя колко добър стрелец съм. Нека дойда да те пазя. Трябва да ми позволиш!

— Не — глухо отвърна момичето — Не мога. Съжалявам, Тимоти, но не… мога.

Дамита погледна с навлажнени очи към Засмяното момиче:

— Брат ми и твоят син се сприятелиха — каза тя и отново се закашля. После си пое дълбоко дъх. — Ще бъдеш ли така добра да се грижиш за Тимоти, докато ме няма? Това би свалило цял товар от гърба ми.

Засмяното момиче погледна Тимоти, след това сестра му и каза тихо:

— Брат ти е добре дошъл в моя дом. Не се бой, ще ми бъде като син — черните й очи гледаха меко, съчувствено. — Ще се моля на Уакода да оздравееш скоро.

— Благодаря ти — каза Дамита, сълзи на благодарност изпълниха очите й. Тя се извърна, за да каже още нещо на брат си, но видя, че е отишъл до одеялата си, старателно сгънати до нейните край общия огън. Момчето внимателно взе нещата й, после здраво стисна в ръце пушката, която Железния облак му бе дал, след като момчето бе доказало, че може да си служи с нея.

Тимоти се върна при сестра си, без да се приближава повече, отколкото тя бе позволила. Сложи нещата й на земята и й подаде пушката с думите:

— Вземи я, сестричке. Може и да не убиваш животни, за да се храниш, но трябва да имаш оръжие за самоотбрана.

Дамита усети особена гордост от постъпката на брат си, защото знаеше, че дълбоко в себе си той се бори с желанието да потисне чувствата, породени от новия обрат в живота им. Тя се мъчеше да отговори със същото безстрашие, независимо от силното си желание да изтича, да го притисне до себе си силно и никога да не го пусне! Не знаеше колко време ще й се наложи да остане сама. Болестта й можеше да трае дълго. С времето щеше да стане ясно колко е болна и дали изобщо ще се оправи.

Дали и Тимоти щеше да се разболее? Те бяха неразделни денем и нощем, след като общуваха с болното дете.

— Тимоти, скоро нещата ще се оправят — каза Дамита, като се наведе да вдигне навитото одеяло, и взе пушката в свободната си ръка. — Моля те, не се тревожи.

— Как да не се тревожа? — попита Тимоти, в крайчеца на очите му се появиха сълзи, които той не желаеше да скрие. Момчето погледна конете, които пасяха спокойно, и обърна очи към Дамита. — Аз ли ще се грижа за твоя кон?

— Не — отвърна сестра му. — Конят ще ти бъде излишен товар. Ще вървя, докато реша, че достатъчно съм се отдалечила, после ще си направя лагер, което, Тимоти, значи, че няма да съм толкова далеч. Като знаеш това, ще се чувстваш по-добре, докато ме няма.

Засмяното момиче отиде при Тимоти и го хвана за ръката.

— Хайде — меко каза тя. — Ела с мен и със Стройния лос.

— Прави каквото трябва — обърна се тя към Дамита. — Благодаря ти, че си така загрижена за моите хора. Аз зная каква болест е шарката. Преди години много хора от племето ни умряха от нея.

— Тогава може би ще е по-добре да не им казваме защо съм се отделила. Не е необходимо да ги плашим.

— Ти ще ни липсваш — каза Засмяното момиче колебливо. — А и как иначе? Явно е, че ти си жената, на Железния облак. Много хора ще се учудят защо не си сред нас. Аз ще се опитам да им обясня, без да ги тревожа излишно. Хората от моето племе се вслушват в думите ми. Сега, когато ни напуснеш, аз ще ги уверя, че нищо лошо няма да се случи с никого от тях.

— Моля се за това — каза Дамита и се усмихна на брат си, после се обърна и се отдалечи, чувствайки погледа на Тимоти върху себе си. Той щеше да чака нейното завръщане.

Ако можеше да не тръгва!

Ако нямаше нужда да тръгва в нощта!

Не знаеше какво я очаква и ще може ли да се защити изобщо, когато болестта наистина я повали.

Знаеше, че трябва предварително да набележи пътеката, по която да върви към новото си убежище. Реши да тръгне покрай реката. По този начин щеше да успее да намери обратния път към племето омаха — пътя към Тимоти!

Нощем гората винаги беше тайнствена и смълчана. Диви лозници се преплитаха в крака й, докато си проправяше път в тъмата. Със замаяна глава, тя като че плуваше през храсталака, безшумна като сянка, с очи, вперени в земята под краката й. Вятърът в клонака се носеше като шепот насреща й и я плашеше. Нощта бе призрачна. Странни проблясъци от светлина се отразяваха в меката и тежка като кадифе тъмнина. Момичето неясно виждаше предметите пред себе си.

Най-после тя намери място, подходящо, според нея, за лагеруване. Недалеч от реката имаше една отвесна скала, която се издигаше високо над върховете на дърветата в долината. Знаеше, че така поне в гръб ще бъде защитена от бродещите животни през нощта. Отпред смяташе да накладе огън. Пламъците щяха да я предпазят от трите открити страни. А онова, което те не можеха да опазят, пушката щеше да го стори!

— Освен когато спя — прошепна тя на себе си, обзета отново от треска, и не можа да събере съчки за огън.

Дамита пак огледа зъбера и си спомни, че и Железния облак търсеше подобни места за лагеруване. Ако успее да направи заслон, ще има навес над главата. Със стена зад гърба си, покрив над главата и огън, тя може би поне за малко щеше да заспи спокойно.

Момичето се захвана за работа, докато падна от изтощение върху одеялото, метнато до огъня. Все пак беше доволна от постигнатото. Това бе първата нощ, в която сама се грижеше за оцеляването си. И дотук бе успяла.

— Точно навреме — прошепна тя, като се зави с още едно одеяло, тъй като студът разтърсваше цялото й тяло. Останала без капка сила, тя затвори очи.

— Господи, толкова съм уморена! Толкова уморена…

Тя се сгуши в одеялата.

— И ми е толкова зле — промълви отново, но гърлото й бе така пресъхнало, че тя едва можеше да преглътне. Отвори очи и се загледа в меката лунна светлина, отразена в реката, ожадняла, но прекалено изтощена и уморена, за да отиде да си налее вода.

Отново затвори очи.

— Утре — каза си тя. — Трябва да пия много вода от утре нататък — спомни си за съветите на баща си. Започна да се унася. — До утре. Трябва да пия… много вода…

Дамита заспа под ромоленето на потока. Събуди се от тъжното виене на някакво животно, което й се стори гладен вълк. После се стресна от: „Кой? Кой? Кой?“ — от крясъка на крилатия горски цар — бухала.

Тя се пресегна към пушката и я придърпа близо до себе си. Загледа се в пламъците на огъня, които се извиваха като езици, и сълзи закапаха по горещите й бузи.

— Железен облак! — прошепна. — Колко ми липсваш, Железен облак!

Очите й отново се притвориха:

— Железен облак… нужен си ми! — прошепна отново тя.