Диви мъгли

СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

След два дни.

На светлината на слабия огън Дамита гледаше към брат си, унесен в спокоен и дълбок сън. Бейби се бе сгушила в него, мъркайки насън. Младата жена избърса с влажна кърпа челото на Тимоти. Преди няколко минути треската му бе преминала. Не бе чак толкова болен и с радост прие носилката, на която пътуваше вместо на коня си. Лежеше там, играеше си с Бейби, позволявайки на котето свободно да тича около шейната, доколкото въжето позволяваше това.

Дамита се усмихна при мисълта колко разумно Железния облак бе удължил въжето на Бейби, тъй че дивачето можеше спокойно да подскача, да изучава околностите на гората, през която пътуваха, дори да потича понякога след някоя катеричка или горска мишка.

Младата жена погали Бейби по острата козина на главата и се засмя на това, как ушите на котето се наостриха, но то не се разбуди. Дивачето свикваше все повече с нея, както и тя се привързваше към него. Помежду им възникваше взаимна обич.

— Котето ще трябва да се върне в гората някога — Железния облак приседна до момичето и погали с ръка косите й, а тя обърна тъжен поглед към него.

— Може би няма да стане нужда. Тя със сигурност ще е достатъчно кротка, за да остане с нас. Толкова е мила. Тя успя да завладее голяма част от сърцето ти.

— Както и от твоето, скъпи! — Дамита прокара ръка по бузата на индианеца и се усмихна.

Отстрани тя виждаше как пламъците красиво се отразяват върху медночервеното му лице. Тъй като бе обут само с кожените си панталони, тя не можеше да не се загледа в мускулестите му рамене, които изпъкваха още повече, сравнени с тесните му бедра, със стегнатия му, вдлъбнат стомах и с дългите, силни крака. Той ухаеше като реката и горските борове, тъй като винаги, след като се изкъпеше, се отриваше с борови иглички. Тя се вгледа във фино издяланото му бронзово лице, в тъмните му като нощ очи и гарвановочерната коса, която падаше влажна върху раменете му, защото превръзката в момента бе паднала.

— Ти вече си се изкъпал? — момичето зададе въпрос, чийто отговор й беше известен. Тя се чувстваше неудобно в момента, тъй като жаждата й към него бе особено силна и това я смущаваше.

Дамита така искрено го обичаше, че не можеше да не го желае страстно. Близостта му караше сърцето й силно да бие, а в стомаха си имаше странно усещане за спазъм.

— Ако ти не беше тук и не ме очакваше, щях далеч по-дълго и лениво да се къпя — засмя се Железния облак, като кимна към реката. — А и ти, моя Бяла върба, нима и ти не се изкъпа набързо? Нима се боеше от реката или искаше по-бързо да се върнеш при мен? Нима не ти се искаше да се прислониш до своя бъдещ съпруг?

Мъжът се наведе ниско над ухото й и прошепна:

— Обич моя, та нали обещах да ти покажа много начини за любов? В заслона ще имам възможност да продължа обучението ти. Брат ти е заспал. Ние сме се изкъпали. Нахранени сме. А сега нека се отдадем на един полет заедно — ти и аз отново върху крилете на орела.

Унесена във възторга си, Дамита остави мократа кърпа настрана и се остави Железния облак да я вземе в прегръдките си. Тя се обви около врата на любимия си. Устните му докоснаха в сладка целувка нейните, докато я отнасяше към временния им дом за през нощта. Когато се приведе, за да я внесе вътре, тя се доближи до голите му гърди и целуна първо едното, а после и другото зърно. Това го накара да издаде въздишка, породена от божествената агония на тялото му. Полегнала върху твърдото ложе от кожи, които вождът бе постлал за нея преди това, тя го видя да спуска одеялото пред входа на палатката. Сега бяха обградени и от четирите страни с одеяла в своето любовно гнездо. Двамата се чувстваха като единствените жители на земята. Дамита го притегли към себе си. Ръцете му се обвиха около кръста й и той плътно я придърпа към себе си. Устните му страстно се впиха в нейните.

Индианецът се отдалечи и със сръчните си пръсти започна да сваля кожената рокля, която Засмяното момиче й беше дала временно, като не сваляше от нея огнените си очи, графитено черни от завладялата го страст.

Когато младата жена остана напълно гола под погледа му, Железния облак я загледа така, сякаш за първи път виждаше копринената й голота. Бялата й кожа изглеждаше прозрачна на меката жълта светлина, която идеше от слабия огън. Той с възхищение оглеждаше прекрасно сложеното й тяло — високите гърди, тънките й бели бедра, гъвкавата закръгленост на слабините й, покрити с рус мъх, красивите й стройни крака.

Железния облак прокара пръсти през кичурите руса коса, нападали върху раменете на младата жена и прикриващи част от гърдите й, и ги прибра зад тила й. Ръцете му се движеха по гладката блестяща кожа на гърдите, леко и внимателно галеха корема й, като отиваха надолу, там, където пръстите му откриваха готовността й да се отдаде на ласките му.

Дамита затвори очи, въздъхна от удоволствие, увлечена от неговата чувственост, и страстно отвърна на омайната му, сладка целувка.

Устните му се плъзнаха по гушата й и докоснаха нежно кожата на гръдта й. Тя завъртя глава, усещайки как сладка агония разтърсва тялото й, когато той започна да целува и да си играе със зърната й. Езикът му се движеше парещ върху хладната й моминска кожа. Дъхът й секна в момента, в който с чувство на безкрайно удоволствие младата жена усети как той внезапно се съедини с нея, навлизайки все по-навътре. Тя го бе обвила с крака през кръста и желаеше да му се отдаде изцяло. Възгласите на доволство се сляха в един дълъг, тих стон, когато, целувайки я отново, той страстно впи устни в нейните. Дамита изпита непреодолима жажда да се докосне до копринената плът, която я изпращаше в един свят, в който съществуваше само блаженството. Тя погали с ръка стегнатия му мускулест гръб до стройните му силни бедра. В желанието си да се докосне още по-плътно до него, да увеличи страстта му, тя разпери пръстите на ръцете си и ги вкопчи в тялото му. Затвори очи и се отдаде на радостта от екстаза, който настъпваше и обземаше цялото й същество.

Няколко мига по-късно Железния облак се отдръпна от младата жена и прилегна до нея. Той обви лицето й с ръце, като докосваше нежно устните й. Като я целуваше продължително, той разтвори с коляно бедрата й. Влезе в нея неочаквано, с един неутолим копнеж. Дамита изви тялото си, за да посрещне неговото, и голите им тела се съединиха в едно, плът до плът във възторжен устрем.

Ръцете му сякаш бяха навсякъде по тялото й в един и същ момент. Тя не бе на себе си от чувството, което изпитваше, от екстаза, в който бе изпаднала. Железния облак усети как и последната здрава мисъл напусна мозъка му. Той целуваше очите й, носа й, всяко място, което можеше да достигне. Чувстваше как размекващата го сила пулсира във вените му, как невероятното усещане напира във всяка пора от тялото му. Той се изпъна и напрегна в момента, когато експлозията на блаженството го облада, радостен от желанието, с което младата жена прие смелите му, силни тласъци, докато той изливаше горещата си влага в нея. Като се притисна до него, тя също бе разтърсена от спазми на удоволствието. Железния облак я целуна с устни, тръпнещи от изпитаното щастие. Това беше нежна, но страстна целувка. След това се отдръпна от нея. В очите им се четеше взаимно разбиране.

— Толкова те обичам! — Дамита докосна с ръка медночервената гладка кожа на лицето му. — Ако не бях дошла в Небраска, ако бях останала в Бостън, колко жалко би било! Никога не бих те срещнала някога, Железен облак. Ти си толкова особен. Просто неповторим!

— Както и ти, Бяла върба — индианецът взе ръката й и зацелува нежно дланта й.

— Ако не бях дошла тук, ти щеше да се ожениш за една от вашите жени, нали? — каза Дамита и се притисна към тялото му, докато мъжът я притегляше към себе си със силната си ръка. Тя се сгуши до него и се отдаде на пълно блаженство.

— Имал съм много жени, между които да избирам в своя живот, но нито една не е накарала сърцето ми да бие толкова силно, както когато съм с теб — нежно отговори Железния облак. — Не в цвета на кожата е разликата, а в жената и в начина, по който сърцето й отвръща на мъжа. С нас стана магията. И така ще е завинаги.

— В началото се противях вътрешно да отговарям на името, което ми даде — прошепна Дамита, докато той целуваше носа й, карайки я да тръпне от удоволствие. — А сега вече свикнах с него. Харесва ми, Железен облак. То е толкова красиво.

— Ти си реагирала срещу новото си име поради чувството, че губиш своята същност — отвърна Железния облак и я обърна с лице към себе си. — Но, както виждаш, ти си си ти с изключение на факта, че имаш още едно име, дадено ти от мъжа, влюбен в теб. Забеляза ли? Не съм карал Тимоти да те нарича Бяла върба. За него ти си Дамита. Но за мен ти си Бяла върба. Това достатъчно ли е за теб, моя прекрасна жено?

— Мисля, че всичко, което ти вършиш, ми доставя удоволствие — Дамита коленичи, за да е по-близо до него. Младата жена обви с ръце врата на индианеца, гърдите й докоснаха неговите. — Ще ме ощастливиш ли отново? — прошепна тя, смутена от предложението си, но изпълнена с желание, което единствено той би могъл да удовлетвори.

А какво ще е утрото? Кой се интересуваше от него? Тази нощ светът бе техен!

Пръстите му се плъзнаха надолу по тялото й, като я галеха и я караха цялата да тръпне. Тя сложи ръце на раменете му и го придърпа го към одъра от кожи. Когато се качи върху него, тя започна да се движи първоначално бавно, като все повече увеличаваше темпото си. На мъжа не оставаше друго, освен да се отдаде на чувствата, които се пораждаха в него.

Златистата коса откри раменете й, докато държеше главата си изправена. Очите й бяха притворени в екстаз. Гърдите й се поклащаха и той ги хвана в топлите си длани, а пръстите му започнаха да галят зърната им. След това Железния облак я обърна така, че отново тя беше отдолу. Почти достигнал точката на най-висшето удоволствие, той успя да влезе в нея още по-дълбоко. Зъбите му опираха в устните й, докато я целуваше страстно, а ръцете му галеха гърдите й. Познатата нарастваща сладост заля изцяло Дамита, когато почувства спазъма, обхванал Железния облак, преминаващ и в нейното тяло… След секунди те лежаха един до друг и дишаха тежко, здраво хванати за ръце.

— Никога не ще забравя тази нощ — усмихна му се Дамита нежно. Огънят гореше толкова слабо, че тя едва различаваше силуета на индианеца върху завивката до себе си. — Да бъдем сами с теб е толкова хубаво! Всеки път, когато се събуждам, си мисля какво ни очаква през деня, което да попречи на щастието ни. Подобно блаженство едва ли може да продължава вечно. Като че съм дух, и наблюдавам самата себе си от небето. Трудно мога да си представя, че всичко това наистина се случва с мен. Аз… аз никога не съм се смятала за красива, а и от дете постоянно са ме дразнили с това, че съм висока и слаба.

Младата жена се обърна и обхвана лицето му с ръце, вглеждайки се внимателно в очите му.

— Наистина ли откриваш в мен онова, което другите не виждат? Може би в очите ти съм красавица? Кажи ми, Железен облак? Наистина ли? — припряно разпитваше тя.

— За мен ти си небето, вселената, луната и звездите, всичко взето заедно — отвърна й индианецът, като я прихвана през кръста и я доближи до силното си тяло. — Намираш ли плачещата върба красива?

— Да — Дамита затвори очите си, когато Железния облак нежно я целуна толкова нежно, че тя едва усети докосването на устните му. Но усещаше топлината на дъха му и уханието на горска свежест от тялото му.

— Тогава, както аз, така и ти, се намираш красива — прегърна я Железния облак, а докосването на гърдите им караше сърцата им трепетно да бият.

Една неочаквана влажна топлина по глезена й накара Дамита да замръзне, докато разбере, че някой я лиже по крака. Тя отскочи от обятията на любимия си и се обърна ужасена, за да разбере какво се е намесило в този прекрасен момент помежду им. Но след като откри причината, се разсмя. Приклекна и прегърна дивото коте, като се смееше тихо, докато то, сложило лапи върху раменете й и застанало на задните си крачета, се мъчеше да я близне по лицето.

— Виждаш ли? — попита я индианецът усмихнато. — И котето също намира, че си красива.

Дамита обгърна малкото зверче в обятията си и го залюля. Мъркането й показа, че Бейби е щастлива.

— Забравих за удължената каишка. Сигурно животното се е почувствало самотно.

Младата жена обърна взор към Железния облак с изражение на безкрайна обич.

— Скъпи, благодарение на теб никога няма да съм самотна. Ще се погрижа ти също да нямаш причини да се чувстваш сам. Ще бъда винаги до теб, любими мой. Винаги.

Железния облак се приближи до момичето и нежно го целуна, след това двамата до насита си поиграха с диването. Когато легнаха един до друг, те сториха място на котето помежду си. Скоро всички заспаха, а Бейби мъркаше, като изпълваше нощния въздух с тих глас на задоволство.