Диви мъгли

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

След три дни.

Детската глъч в пълната с индианци канцелария на правителствения чиновник изнервяше Дамита и караше сърцето й да се свива от съчувствие към представителите на различни племена, дошли да получат обещаната им от правителството годишна помощ. В очите им се четеше злочестина, страдание и глад. Отпуснатият им вид показваше, че са се предали.

Дамита се срамуваше да бъде на страната на онези, които отнемаха духа, истинския дух, от тези толкова горди хора.

Мислите й отново я върнаха към красивия индианец. Той бе дошъл сам да говори от името на своите хора, по всяка вероятност защото не искаше да ги види оскърбени, подобно на дошлите днес червенокожи. Те се чувстваха опозорени, сякаш не бяха човешки същества.

Раздаването на провизии и дрехи за индианците не беше достатъчно, за да изличи срама, който Дамита изпитваше, тъй като тя бе в състояние да прецени, че с взетото те едва ли ще изкарат дълго време. Повечето от дрехите бяха евтини, а и храната не й вдъхваше доверие.

Момичето отново си припомни красивия индианец. Беше съгласна с отношението му към нейния братовчед и правителството на Съединените щати и желаеше да има възможност да му го каже. Тя погледна към Джонатан, който всеки път категорично отбягваше въпроса й, когато попиташе за името на воина, като че, изговаряйки името му, би се омърсил!

— Фанатик! — прошепна Дамита и лицето й почервеня от смущение, когато една индианка от опашката на чудесен английски я запита какво е казала, защото мислеше, че се отнася за нея.

Дамита й се усмихна с неудобство, като гледаше надолу, защото червенокожата бе доста по-ниска на ръст от нея самата.

— Съжалявам — промърмори тя, като й подаде поредния пакет дрехи. — Аз просто… си мислех на глас.

Жената с благодарност пое дрехата. Но усмивката й се стопи, когато погледна облеклото на младата дама. Дамита отново почувства неудобство. Жената сравняваше дрехите й с това, което тя самата и семейството й бяха принудени да носят. Момичето осъзна истината, когато погледна към скъпата си рокля, купена в един от най-изисканите магазини на Бостън. Цялата набрана, от коприна с цвят на бледа орхидея, украсена по края на яката и на красивите дълги ръкави с прелестна дантела. До талията блузата бе цялата на басти, които падаха красиво върху добре оформения й бюст.

Момичето несъзнателно опипа косите си, докосна сатенената панделка, с която бе прихванала назад къдриците си, докато помагаше на братовчед си. Тя осъзна, че индианката я гледа с възхищение.

Без да се замисля, Дамита отвърза панделката и я подаде на жената. В очите й се появиха сълзи, когато видя с какво достойнство индианката отказва да я вземе.

— Моля! — окуражи я младата жена. — Искам да я вземете. Аз… аз имам много.

Идеше й да си прехапе езика, когато осъзна какво бе изрекла. Разбира се, че има много панделки! Та нали това ще накара индианката да осъзнае още по-ясно своето жалко положение!

Момичето отново протегна панделката към жената.

— Ще ми доставите удоволствие, ако я вземете — прошепна тя. — Ако не за себе си, то за вашата дъщеря? Имате ли дъщеря?

— Не, нямам момиче — отвърна жената, като сви рамене и погледна към Тимоти, който подаваше в момента чифт обувки на един нагизден индианец. — Имам синове. Няколко сина. А момчето, което даде обувки на синовете ми, твое дете ли е? — попита индианката.

Дамита погледна своя петнадесетгодишен брат. Ако някога имаше синове, би желала да приличат на него, помисли си тя с гордост! Толкова много неща в него й напомняха за баща им: русочервеникавата коса, къдрите, които обграждаха лицето му, блясъкът в златистокафявите му очи, както и усмивката, която проблясваше в тях.

Тимоти беше начетен младеж. Много любознателен и схватлив! Съжаляваше, че няма да има възможност да посещава повече бостънското училище. Тя бе наблюдавала интереса му към учението. Момчето попиваше всичко, което мозъкът му бе в състояние да побере.

Днес с тъмния си брич, който плътно обгръщаше краката му, и с бялата риза, с едва подаваща се малка дантела по края на яката и на коравите маншети, той имаше вид на бизнесмен, на какъвто се правеше сега, като помагаше на братовчед си.

Тимоти бързо се беше примирил със загубата на майка си и баща си или поне изкусно се преструваше пред сестра си, както изведнъж осъзна Дамита.

— Твой син ли е? — повтори въпроса си индианката. Английският й бе доста отчетлив и правилен.

Младата жена отклони поглед от брат си и отново й се усмихна.

— Не — промърмори момичето, — брат ми е.

Когато отново се обърна към момчето, видя гордостта в очите му, докато проследяваше отдалечаващите се двама млади индианци, преметнали по чифт обувки върху голите си гърди.

— Аз много се гордея с него — тихо каза Дамита с усмивка. Вдигна панделката високо, за да я види отново индианката. — Ще ми доставите удоволствие…

Жената също се усмихна и без да се колебае повече, я взе.

— Добро момиче си — каза тя и се отдалечи, като се радваше по женски и показваше панделката на двамата си сина, които вървяха от двете й страни.

Неочаквано нечие присъствие смути Дамита и я накара да се обърне. Озова се очи в очи със сърдития Джонатан. Наложи се да остави за момент жената, която очакваше поредното количество дрехи, тъй като братовчед й я грабна за ръката и я отведе встрани.

Той я изгледа остро. В първия миг момичето се уплаши, но после почувства силен прилив на гняв.

— Повече никога не прави подобна глупост! — просъска той.

— Нима говориш за панделката, която дадох? — попита Дамита, смутена от реакцията му за малката проява на доброжелателност от нейна страна.

— Ако им даваме неща, които те не заслужават, ще започнат да мислят, че просто сме им длъжни — изкрещя Джонатан в лицето й. — Не само тази, на която даде подаяние, но и всички останали. Слуховете тръгват веднага. Това, което стори, бързо ще се разчуе. Тъй че, не го повтаряй, чуваш ли ме, Дамита?

— Но това е абсурдно — отвърна момичето, и се отдръпна, за да не усеща неприятния му дъх, лъхащ на тютюн и алкохол. — Ти нямаш особено доверие в индианците, нали Джонатан? Смяташ ги за малоумни идиоти! Третираш ги като просяци!

— Когато постоиш достатъчно дълго тук и ти омръзнат мошеничествата им, ще ти писне, както и на мен — каза Джонатан, като сърдито гледаше чакащите индианци. — Все едно и също: „Болки в стомаха, болки, болки.“ Само това чувам. Непрекъснати стомашни болки!

— Тук съм от сутринта и нито един не е дошъл да ми се оплаче — опита се да ги защити Дамита. — Стоят отсреща и кротко приемат нещата, които им даваме, независимо че едва ли ще могат да изкарат много дълго с тези дрехи.

— Така е днес — вдигна рамене агентът. — Имай търпение до утре.

Младата жена тъжно огледа опашката от хора.

— Не съм сигурна, че ще съм тук утре — унило каза тя. — Не мисля, че мога да бъда съучастник… в подобна измама — обърна се и отвисоко погледна братовчед си. — Добре знаеш, че не получават достатъчно провизии. Твоя ли е вината? Или на правителството?

— Няма значение — каза Джонатан и я прихвана през кръста. Той я отведе обратно при индианците, които стояха на опашката, проточила се от офиса през вратата навън. — И хич не си въобразявай, че няма да ми помагаш. Сега, когато ти и брат ти живеете тук, ще трябва да работите, за да си изкарвате прехраната.

Той махна с ръка към индианците, които бяха изпълнили форта.

— Това е точно толкова добро, колкото и всичко останало — каза той кисело. — Ще държиш настрана тези отрепки от мен.

Мъжът отново се доближи до лицето й, а сините му очи пронизваха нейните.

— Предлагам ти да се държиш добре — заплаши я той. — Сред индианците, които обслужваш днес, няма нито един добър. Почни да се държиш приятелски с тях и те ще се възползват много бързо от това, а когато ти омръзне миризмата им и те го осъзнаят, русата ти косица ще стане чудесен скалп в нечий северен дом.

Дамита бе пребледняла и дишаше тежко, докато гледаше с невярващи очи към Джонатан, убедена напълно, че трябва да намери начин да се махне от него и от дяволските му приумици, а най-вече от ужасните му заплахи. Но момичето не можеше да не мисли с тревога за това, къде ще отидат. И как?

Тимоти бе само на петнадесет години. Животът му сега започваше. Те нямаха и пукната пара, след като бяха платили билетите си до Небраска. Охолството, сред което живееше семейството й беше до голяма степен само привидно. След като Дамита се разплати с кредиторите на родителите си, останаха достатъчно пари единствено за това, което баща й беше завещал на Джонатан, за да се грижи за нея и Тимоти, и пари за двамата, за да се доберат до неговия дом.

Тя се вгледа тъжно в Тимоти. Виждаше колко добре свиква с промяната. Каквото и решение да вземе тя, ще бъде за негово добро.

Дамита се върна при чакащите вътре индианци и се усмихна на всеки един от тях. Те й правеха път да мине, а очите им нетърпеливо следяха как момичето сортира дрехите, за да даде точно исканите размери. Всеки път, когато погледът й се спираше на млада индианка с нейния ръст и почти на нейната възраст, тя не можеше да не помисли за множеството неотваряни куфари в къщата на братовчед й, където лежаха толкова много красиви дрехи — прекалено много, за да може да ги износи някога, особено тук — в Небраска. Едва ли ще има нужда да се облича за забави или каквото и да било гостуване. Така й се искаше да хване за ръце младите жени, да ги заведе в къщи и да им покаже своите дрехи, за да си изберат от тях.

Но момичето знаеше, че братовчед й веднага ще я спре и ще унижи не само нея самата, но и индианките. Тя нямаше избор, освен да изпълнява задълженията си, докато намери някакъв изход, който да е от полза за нея и Тимоти, а също така и начин да стори добро на индианците.

Дамита беше върната към действителността от лека кашлица. Тя се вгледа в един малък вързоп в ръцете на млада, нежна индианка и отново чу кашлянето. Разбра, че идва от детето, което жената бе прегърнала, увито в одеяло. Наведе се и внимателно погледна индианката, като се чудеше дали и тя, като предишната, с която беше говорила, не знае английски. Заговори бавно, произнасяйки ясно всяка своя дума:

— Болно ли е детето ви? — попита тя. Искаше да помогне, въпреки че братовчед й щеше да се разсърди. Но това беше нещо различно. Отнасяше се до болно дете. Баща й беше лекар и тя работи редом с него доста време преди неговата неочаквана кончина. Младата жена познаваше много болести и знаеше как да лекува доста от тях.

Майката индианка кимна утвърдително с глава, а когато Дамита пожела да вземе детето, тя не се възпротиви.

Момичето хвана детето с едната си ръка, а с другата отмахна внимателно ъгъла на одеялцето от мека кожа, в която детето бе увито, за да може да види малкото, с цвят на мед, личице. Дамита пребледня от разкритието си — детето бе тежко болно от морбили.

— Шарка — с мъка продума тя, съзнавайки опасностите, които тази болест крие. Неотдавна в Бостън, както и в цялата страна, много хора бяха измрели от такава епидемия. Това бе една от най-заразните болести, описани в книгите, които бе чела в желанието си някога да стане доктор. При индианците, които не притежаваха стабилната имунна система на белите хора, е възможно детето само за няколко месеца да бъде погубено.

— Правилно ли чух, че казваш нещо за „морбили“? — попита Джонатан, който се беше приближил светкавично до братовчедка си. Той цял се разтрепери, а цветът на лицето му се промени при вида на болното от шарка дете. Въздъхна тежко от страх, като осъзна, че Дамита държи в ръцете си болното, излагайки се на всякакъв род опасности, може би дори на смърт!

Той грабна бързо детето от братовчедка си и го пъхна отново в ръцете на майка му.

— По дяволите, Дамита, какво си въобразяваш? — изкрещя той. Гласът му достигна неочаквани височини, докато избутваше майката с детето през тълпата индианци към изхода.

— За бога, момиче, дъщеря си на лекар. Не знаеш ли за рисковете, на които се излагаш? По дяволите! В момента, в който си видяла, че малкото копеле е болно от морбили, трябваше веднага да го разкараш оттук заедно с майка му!

Дамита за момент загуби почва под краката си, като наблюдаваше, без да вярва на очите си, отношението на братовчед си към изплашената майка и болното й дете.

След това се затича и хвана Джонатан за ръката. Спря него и жената.

— Нямаш право просто така да я отпратиш! — извика тя в лицето му с нетърпящ възражение глас. — Детето се нуждае от помощ. Може би цялото им племе се нуждае от помощ. Тя сиукс ли е? Или е омаха? От кое племе е жената?

— Сиукс е — изкрещя й Джонатан, без да се съобразява, че всички индианци се бяха вторачили в тях. — Но какво от това? Трябва да я махнем оттук. Била е достатъчно глупава, за да дойде в агенцията!

— Не от глупост е тук! — противопостави му се Дамита и яростно зарови ръка в разпуснатите си коси. — Жената е в беда! Не си ли тук, за да помагаш на тези нещастници, когато се нуждаят от подкрепата ти? Така е, нали?

— Това не е обикновен случай, нуждаещ се от помощ, при който да се намеси представителството — Джонатан се обърна към изплашената индианка и успя най-сетне да я преведе през тълпата.

Дамита ги последва навън, където беше заслепена от яркото следобедно слънце. Тя осъзна, че в тази битка никога няма да излезе победителка и само наблюдаваше как братовчед й дава нареждания на един войник.

— Погрижи се тази червенокожа и изчадието й да напуснат веднага форт Калхуун — заповяда Джонатан, като побутна жената към коня на войника, тъй че жената едва се задържа на крака, но здраво стискаше детето в обятията си.

Агентът се приближи до войника, който бе възседнал коня си, и тихо, тъй че само той да го чуе, нареди:

— Постарай се тя да не стигне в резервата, за да не разпространи болестта — промърмори той. — Не искам да ме сполети такава катастрофа.

— Какво й е? — попита войникът, като свъси гъстите си рижави вежди и погледна майката с детето на ръце.

— Тя не е проблем — отвърна Джонатан. — Детето е пипнало проклетата болест — морбили.

Сержантът пребледня и като погледна към индианката и детето й, тихо каза:

— Ще сторя всичко, за да нямат контакт нито с мен, нито с когото и да било друг. Постави ръка на кобура си. — Зная единствения начин, по който да отърва земята от подобна зараза.

— Добре си разбрал какво се иска от теб — усмихна се Джонатан и потупа задницата на коня. — Хайде, тръгвай! Не е нужно да отлагаш нещата. Имам твърде много грижи.

Дамита се опита да чуе думите, разменени между братовчед си и войника, но те говореха твърде тихо.

Щеше й се да вярва, че майката и детето ще бъдат отведени при племето, където ще ги отделят от останалите, докато болестта премине. Тя знаеше, че това няма да е последният случай, но се надяваше да е единствен сред сиуксите. Катастрофата наистина би била страхотна, ако болестта се разпространеше сред индианците.

Когато братовчед й се върна обратно, момичето се смрази от погледа на високия метър и петдесет мъж. Тя сърдито го изгледа, когато той започна тирадата си:

— Иди, вземи Тимоти, след това и двамата вървете на реката и с два калъпа пепеляв сапун измийте ръцете си до претъркване — задъхано каза Джонатан. — Не съм ви поканил тук, за да те лекувам, нито пък да умреш от шарка, а аз да остана с чувство за вина цял живот.

— Мисля, че ще се радваш да се отървеш от нас — отвърна Дамита, като сложи ръце на кръста си. — Получи достатъчно пари от баща ми, които ще ти стигнат за цял живот. Сигурна съм, че наистина ни най-малко не те е еня дали ще оживеем, или ще умрем. Единственото, от което се боиш, е, че и ти би могъл да прихванеш болестта от нас. На масата в къщата ти има три нови калъпа пепеляв сапун, тъй че най-добре ще е и ти да дойдеш с нас на реката и да се изкъпеш, защото бе точно толкова близо до бебето, колкото и ние.

Джонатан хвана с ръка гърлото си, преглътна с усилие, а очите му бяха готови да изскочат от орбитите си.

— Не бях и помислил за това — каза той, след това побягна към кантората. Само след минути Дамита го видя да излиза от къщата със сапун и кърпа в ръка, забързан към реката.

Тя се засмя, защото знаеше от баща си, че нищо, дори парче сапун, не би могло да предотврати заболяването от дребна шарка след контакт с болен. Тя се върна спокойно в кантората при индианците и продължи да сортира и раздава помощите. Но не можеше да прогони страха си. Имаше пряк допир с болното от шарка дете. Момичето не спираше да се тревожи и за съдбата на жената и бебето й. Мисълта за това, какво можеше да стане с тях, я караше да изтръпва от страх.