Диви мъгли

ТРИДЕСЕТА ГЛАВА

След три дни. Късно привечер.

Шаманът Бизон стоеше в центъра на кръг от омахи и ги гледаше с тържествен, втренчен една точка поглед. Дамита бе застанала между Тимоти и Железния облак, нетърпелива да чуе думите на лечителя. Брайън стоеше настрана от тях, стиснал одеяло, за да се предпази от студа. Той все още не бе оздравял напълно, за да се върне във форт Калхуун, както очакваше.

През по-голямата част от деня той се препичаше на слънце, но вече се бе здрачило и слънцето хвърляше последните си отблясъци по върховете на дърветата, сякаш отгоре им се спускаха огнени езици.

Той погледна нагоре — по клоните на дърветата вече не тежеше снежната пелена. Времето сега бе приятно, а ветровете бяха сменили посоката си и поривите им носеха топлия дъх от юг. Снегът се топеше, което значеше, че конят му ще стъпва по-сигурно по обратния път към форт Калхуун.

Смяташе да потегли сутринта, след като сподели закуската с новото си семейство. През изминалите три дни Дамита, Железния облак и Тимоти заеха мястото на семейството, което Брайън никога не бе имал. Останал от дете сирак, той бе отраснал по пансионите за самотни деца, където избяга едва навършил четиринадесет години.

Армията беше целият му живот и неговото семейство.

Армията бе станала дори и негова съпруга, мислеше си той. Досега в живота му не се бе появявала никаква по-особена жена.

Досега…

Замечтаният му поглед се спря върху Засмяното момиче. Тя бе застанала пред вигвама си в очакване на съобщението на шамана, като грижите и безпокойството явно се бяха смъкнали от красивите й рамене. Когато жената бавно вдигна поглед към Брайън, той леко се поклони и мълчаливо отвърна на поздрава й. Усмихна й се с чувството, че последните слънчеви лъчи нахлуха във вените му, когато тя отвърна на усмивката му и свенливо сведе очи.

През тези няколко дни, когато се разхождаше навън, Брайън я наблюдаваше как шета около вигвама си. Двамата почувстваха влечение един към друг и намираха начин и повод да бъдат по едно и също време на едно и също място и да разговарят.

Брайън бързо бе покорен от индианката. Тя бе не само мистично красива, но и мила и, ако синът й не лежеше болен, той с удоволствие би споделил смеха й. Тъй като името й беше Засмяното момиче, той предполагаше, че смехът й трябва да е особен — галещ ухото. Затова Брайън не напусна селото на омахите по-рано, а не защото състоянието му не позволяваше.

Когато Засмяното момиче насочи цялото си внимание към шамана Бизон, Брайън проследи погледа й в очакване Лечителят да произнесе новината, която щеше да ощастливи всички и най вече майката на пострадалия младеж, което пък щеше да сгрее сърцето на Брайън!

Бизонът вдигна ръцете си нагоре, обърнат с лице към насъбралите се. После зарея поглед в далечината, без да гледа никого и нищо, и свали ръцете си, като говореше монотонно.

— Народе мой, Стройния лос е вън от опасност — каза той, а множеството въздъхна с облекчение. — Сутринта той ще бъде на крака, за да срещне изгряващото слънце, и така ще поздрави връщането си към живота.

Засмяното момиче нададе силен, радостен вик, после изчезна във вигвама, където лежеше синът й. В далечината барабаните подеха стегнат ритъм. Това беше началото на тържеството. Хората запяха и се запрегръщаха, като танцуваха около големия огън.

Железния облак се обърна към Дамита и леко я побутна към техния вигвам.

— Но, Железен облак, аз също искам да празнувам с останалите — тихо запротестира младата жена.

— Ти ще празнуваш спокойно с твоя съпруг — отвърна индианецът и свали одеялото от раменете. — Седни край огъня. Сгрей се.

Дамита огледа вигвама. Огънят хвърляше меки отблясъци по стените и тавана, но вътре нямаше никой. Тя тревожно погледна съпруга си:

— Къде е Тимоти? Къде е Брайън?

— Мога да си помисля само за едно място — каза Железния облак и приседна до нея. Наля чаша чай и й я подаде. — Тимоти и Брайън са във вигвама на Засмяното момиче — той хитро се подсмихна. — Мисля си, че сърцето на белия мъж принадлежи на едно хубаво момиче от племето омаха.

Лицето на Дамита грейна в усмивка.

— Искаш да кажеш, че докато Брайън се възстановяваше, е мислил и за друго, освен за по-скорошното си оздравяване? — попита тя, като се смееше.

— Точно така — каза Железния облак и удобно се изтегна. — Ти знаеш, че раната му не е опасна. Още преди два дни той можеше да си тръгне към форт Калхуун. Но преди да напусне селото получи друга рана — стрела прониза сърцето му!

— Боже мили! — усмихна се Дамита. — Та това е прекрасно. Наистина прекрасно!

— Изпий чая си. Искам да си легнеш рано тази вечер — каза Железния облак, като се надигна, за да поеме чашата от ръката й. — Утре всеки ще иска да стане рано, за да види как Стройния лос се изправя от постелята си. Жено моя, искам ти и детето ми да си починете добре, преди да станете при изгрев слънце.

— Да, прав си, както винаги — въздъхна Дамита. Изпразни чашата си и я подаде на Железния облак. — Но няма да си легна, ако и ти не легнеш до мен — изчака го да остави чашата и се притисна до него, като галеше силните му гърди. — Пропуснахме толкова нощи. Може би твърде рано престанахме? Не прибързах ли с предложението да спрем да се любим още преди петия месец от страх за детето, скъпи? Искаш ли да съм твоя тази вечер?

— От дете съм приучен на въздържание, така че сега нямам нужда от плътски удоволствия — продума Железния облак и зарови пръсти в златистите й коси. — Ако имаш нужда от нещо, ще те разтрия и ще те накарам да се почувстваш добре. Това ще те задоволи ли, жено моя?

— Много — измърка Дамита доволно. Надигна се заедно с него и двамата се пъхнаха под одеялото, което като завеса отделяше спалнята им. Без да се съблича, от страх, че Тимоти или Брайън могат всеки миг да се върнат, Дамита легна върху кожите и високо вдигна полата си. Железния облак се наведе над нея, целуваше нежно високата закръгленост на корема й, после помилва пъпа й с език, а тя, притворила очи, потъна в неземно блаженство.

На следващото утро Дамита се събуди от звуците на песен. Облегна се на лакът и видя, че Тимоти и Железния облак бяха излезли. Отметна завесата, но и Брайън го нямаше.

В гърдите й се надигна гняв: ядоса се на мъжете за това, че са се измъкнали тайно от нея. В следващия миг усети как бебето прорита в утробата й и си даде сметка за това, че Железния облак е забранил на другите да я будят.

Тяхното дете. Всичко се правеше в името на тяхното дете.

Почивката беше толкова важна за нея, колкото и храната. Всички внимаваха да не пометне този път, всички я глезеха. Изглеждаше, че този път ще го износи докрай!

Облечена, както беше заспала в прегръдките на Железния облак, Дамита трябваше само да приглади косите си, за да може да се покаже пред хората. Тя бързо дръпна завесата и забърза навън.

Беше много рано. Гъста мъгла се стелеше над земята, но голяма група омахи вече се бе събрала пред вигвама на Засмяното момиче. Дамита потърси с поглед Железния облак, Тимоти и Брайън. Забеляза ги и тръгна към тях. Проправи си път сред тълпата и застана до мъжа си.

Когато обърна тъмните си като нощ очи към нея, тя го погледна смръщено, задето я бе оставил да спи, после сладко се усмихна и му даде да разбере, че вече не му се сърди и е разбрала защо го е сторил. Ръката му се плъзна под наметката и я обгърна през кръста. Всичко отново стана красиво; младата жена се притисна плътно до него и зачака появяването на шамана.

С идването на зората мъглата бавно чезнеше, сякаш воали се спускаха пред огромното червено кълбо, показало се току-що над хоризонта. Слънчевият диск бавно започна да наедрява и когато хвърли великолепния си отблясък върху вигвама на Засмяното момиче, лечителят Бизон се показа пред входа. Той направи крачка встрани и от много гърла се изтръгна въздишка на облекчение, когато след него се появи Стройния лос, подкрепян от двама бойци.

Настъпи пълна тишина; заклинателят отиде при Стройния лос и му каза да направи четири крачки на изток, а той самият запя загадъчна песен, съответстваща на този етап на лечението.

Двамата мъже, които подкрепяха Стройния лос, го пуснаха и започнаха да броят несигурните крачки на младия храбрец, който се опитваше да върви сам:

— Едно, две, три…

Стъпките ставаха все по-бавни, изглеждаше, като че ли не може да пристъпи повече, но той повлече крака си и направи последна крачка.

— Четири! — в един глас извикаха мъжете. — Направи ги!

Лечителят подхвана песента на победата, викове и радостни възгласи литнаха към небето, а в краката на шамана се изсипаха множество дарове. Имаше дрехи, огърлици от мечешки нокти, орлови пера, бродирани мокасини и други ценни предмети.

Стройния лос се отпусна в прегръдката на майка си, която го пое с разплакани, но преливащи от гордост очи.

— Още не съм добре, майко — тихо прошепна той, изпълнен с благодарност. — Но скоро ще се върна при приятелите си и ще изуча уменията на по-възрастните.

Засмяното момиче го прегърна силно, целуна го и го придърпа навътре във вигвама, като го положи внимателно на леглото му до огъня.

Тимоти се втурна вътре; носеше свирка, която сам бе измайсторил, за да я подари на Стройния лос.

— Тази свирка няма да те остави да скучаеш, като се възстановяваш — припряно каза момчето и тикна подаръка в ръката му. — Сам я направих, Строен лос, харесва ли ти?

Стройния лос притисна свирката до гърдите си:

— Приятелю, ще запазя този дар завинаги — усмихна се той на Тимоти. — Благодаря ти! — очите му се навлажниха. — Докато бях болен, ти успя ли да намериш Бейби?

Тимоти сведе очи и с мъка преглътна, бе му неприятно да разочарова най-добрия си приятел.

— Не — промърмори той. — Бейби си е отишла завинаги.

Дамита и Железния облак влязоха във вигвама, а Брайън и Засмяното момиче пристъпиха след тях. Дамита коленичи пред постелята на Стройния лос.

— Толкова се радвам, че вече си добре — каза младата жена и нежно докосна гарвановочерната му коса. — Скоро пак ще играете и ще ходите лов с Тимоти. И ще можеш по цяла нощ да оставаш при него когато пожелаеш. Ще си говорите до късно през нощта, както само най-добрите приятели правят. Звучи хубаво, нали, Строен лос?

— Нямам търпение по-скоро да се вдигна — тихо се засмя раненото момче. — Не ми е приятно да съм далеч от събитията — свъси вежди и хвърли намръщен поглед към Брайън.

— Този не беше ли един от войниците? Защо е тук? И какво кара майка ми да се държи толкова дружески с него?

Дамита и Железния облак размениха тревожни погледи, после вождът приклекна до Стройния лос и сложи ръка на рамото му.

— Да, той е войник, от белите хора — каза вождът, — но не беше сред онези, които нападнаха селото ни. Той няма вина за раняването ти. И… — индианецът погледна към Брайън и Засмяното момиче, като забеляза, че разговорът им е взел твърде сериозна насока — те бяха впили влюбени погледи един в друг. Обърна се отново към Стройния лос: — Казва се Брайън — поясни той. — Сприятелили са се с майка ти. И знай, Строен лос, чувствата ми към него са същите, каквито са твоите към Тимоти. Брайън е най-добрият ми приятел на света. Бих направил всичко за него. Дори бих дал живота си, ако се налага.

Устните на Стройния лос се разтвориха от изненада, когато майка му се приближи до леглото и застана на колене, а Брайън я последва.

Момчето затаи дъх. Майка му дишаше странно. Никога не бе я виждал така сияеща, очите й бяха озарени от странна светлина.

— Синко — прошепна Засмяното момиче и го прегърна. — Толкова се радвам, че си по-добре. Всяка нощ се молех на Уакода и той благослови и двама ни, като те дари със здраве — за миг тя отправи стеснителна усмивка към Брайън, после отново се обърна към сина си: — Синко, Уакода повторно ни благослови. Той ни изпрати този мъж. Брайън предлага да ми стане съпруг, а на тебе — баща.

Стройния лос предпазливо погледна към Брайън, после към майка си.

— А ти какво му отговори? — попита той с разтуптяно до спукване сърце.

— Казах на Брайън, че ти ще вземеш решението, синко — промълви Засмяното момиче и целуна сина си по бузата. — Твърде скоро е след оздравяването ти и аз разбирам, че не ти е лесно да вземеш решение.

Стройния лос се замисли за момент, после каза:

— Скоро е, да, много е скоро — след това извърна очи от майка си.

Дамита сложи ръка на устните си, за да скрие изненадата си. Тя съчувствено наблюдаваше Засмяното момиче, която се изправи на крака и застана до Брайън с овлажнели очи.

— Съжалявам Брайън — прошепна Засмяното момиче, като с мъка сдържаше сълзите си. — Синът ми каза думата си.

Брайън кимна, целуна я бързо по бузата и напусна вигвама.

Засмяното момиче погледна тъжно към Дамита и Железния облак, после приседна отново до сина си и взе ръката му в своята. Той вдигна очи към нея и й се усмихна едва. Тя му отвърна с целувка и придърпа одеялото до брадичката му.

— Синко, денят беше много тежък за теб — прошепна тя. — Спи сега, а аз ще продължа бродерията.

Железния облак скочи на крака и помогна на Дамита да се изправи. Кимна на Тимоти да си тръгват и всички напуснаха вигвама.

Завариха Брайън да приготвя екипировката от еленова кожа, която Железния облак му бе дал за пътуването.

— Време ми е вече да поема задълженията си във форт Калхуун — дрезгаво каза той, като старателно отбягваше погледа на Железния облак. — Както се вижда, отсъствах твърде дълго.

Дамита се приближи до Брайън и го целуна по бузата. Железния облак силно го прегърна. Тимоти стисна десницата му. Всички излязоха и тъжно махаха, докато лейтенантът се метна на коня и изчезна в гората.

Дамита хвърли поглед към вигвама на Засмяното момиче и забеляза тънката й фигура на входа. Тя бе отправила замъглен от сълзите взор към изчезващия в далечината Брайън.