Диви мъгли

ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

Вглъбена в ръкоделието си, Дамита бе приседнала на едно върбово столче до Тимоти зад паравана в техния вигвам, щастлива, че най-сетне брат й бе заспал. Бейби се бе притиснала до него, като дишаше вече по-леко, болките й сякаш бяха намалели. Железния облак бе приготвил отвара от билки, с която бе наложил подутата котешка лапа. Сега подутината, както и треската, бяха намалели.

Дамита бе решила да остане тази вечер с брат си зад паравана, за да наблюдава Бейби, докато момчето спи. Младата жена обичаше животното така, сякаш то бе дете. Тази нощ тя многократно безмълвно бе се молила Бейби да оздравее, да бъде весела, както винаги, за радост не само на децата, но и на възрастните в селището.

Стройния лос и Засмяното момиче многократно се бяха извинили за това, че котето бе намерило начин да избяга от тях. Те го оставили вързано пред колибата си и отишли в гората за дърва. Котето прегризало въжето и избягало, преди те да са се върнали.

— Сигурна съм, че немалко хора са будни заради теб тази нощ — прошепна Дамита на Бейби, когато тя отвори зелените си очи и срамежливо я погледна. — Що се отнася до Тимоти, сигурна съм че той бе страшно уморен от емоциите, за да може да устои на съня.

Дамита остави настрана ръкоделието си и погали острата петниста козина на Бейби:

— А и знае, че аз ще се грижа за теб и че много, много те обичам.

Дамита се наведе и потърка с буза муцунката на котката.

— Нищо не би могло да бъде по-мило от теб — прошепна тя. — Нищо.

Сърцето на младата жена се отпусна, когато с облекчение чу лекото мъркане на котето, първото, откакто го бе сполетяла бедата.

— Ето, слушам те — прошепна тя, сълзи напълниха очите й. — Това е най-прекрасният звук, който съм чувала от векове — тя погали котето зад ухото, а това го накара да се отпусне и мъркането му стана по-спокойно и силно.

— Да, мое скъпо котенце, ти ще оздравееш — прошепна Дамита.

Младата жена се върна отново към своето ръкоделие. Тя използваше бодли от таралеж и тасел от дива пуйка за фината бродерия, която редеше върху мекото одеяло от сърнешка кожа.

Железния облак я бе научил, че бодлите трябва да се изтръгнат от кожата на таралежа веднага след като се убие животното. Защото, когато кожата изсъхне, те стават чупливи. Бодлите се сортират по дължина и размер и се поставят в торбички, с черните връхчета нагоре.

Твърде уморена, за да продължи работата си, Дамита остави ръкоделието настрана и се излетна до Тимоти, притвори очи и силно се притисна към котенцето. Тя усещаше, че спокойно вече може да поспи, но някак не й се щеше още да преустанови бдението си. На сутринта отново щеше да се заеме с обичайните си задължения.

Очите й за момент се отвориха, за да погледне още веднъж паравана, зад който спеше любимият й. Когато чу слабо похъркване, тя щастливо се усмихна, а очите й в унес се притвориха. Почти почувства как омаята на съня я обзема, когато изведнъж очите й се отвориха и сърцето й силно затуптя от слабия шум, идващ иззад метнатото одеяло.

Тя напълно стаи дъха си и се ослуша внимателно. Чувстваше се глупаво от факта, че се е поддала на страхове, когато Железния облак е наблизо.

Сърцето й биеше неспокойно. Отворила широко очи, младата жена тихо прошепна:

— Железен облак! — но не последва никакъв отговор.

Дамита знаеше, че не би могла да заспи отново, преди да се е убедила, че вождът на омахите е в безопасност. Затова бавно застана на колене, пропълзя и повдигна единия край на одеялото, което преграждаше помещението.

Това, което видя, я доведе почти до припадък.

Светлината на огъня бе достатъчно силна, за да види отчетливо лицето на Черния койот, който се промъкваше към Железния облак. В едната си ръка здраво бе стиснал нож, чието острие отразяваше светлината на огъня и заплашително блестеше, хвърляйки танцуващи отблясъци по стените и тавана на вигвама.

Сърцето на Дамита силно заби. Тя разбираше, че незабавно трябва да предприеме нещо. Огледа се бързо наоколо и сърцето й се качи в гърлото, когато откри пушката на индианеца, подпряна на стената, на сантиметри от нея.

Незапозната с огнестрелното оръжие, тя едва преглътна, но когато с крайчеца на окото си видя как Черния койот се надвесва над любимия й, тя отметна одеялото и скочи към пушката.

Грабна я и я насочи към Черния койот, който бе спрял вече насред път, зяпнал с невярващи очи, изненадан от неочакваната й поява иззад паравана.

— Хвърли това или, Бог ми е свидетел, ще стрелям! — каза Дамита твърдо.

Железния облак се стресна и се събуди. Той скочи като пружина и видя Черния койот, надвесен над него с нож в ръка. А когато вдигна поглед нагоре, видя и Дамита, насочила пушка към предателя омаха.

— Хвърли ножа, Черен койот! — каза Дамита и се приближи с една крачка. — Хвърли го веднага! — тя се страхуваше да свали очи от него и да погледне любимия си, но чувстваше възхищението в погледа му. Това я накара да се зачерви от гордост — гордост, че е защитила достойно мъжа, когото обичаше!

Железния облак постоя неподвижно за момент, хипнотизиран от вида на неговата Бяла върба, готова да го брани с оръжие в ръка. Тя толкова пъти бе доказала, че е доблестна жена. По какъв по-силен начин би могла да докаже любовта си към него? Сърцето му преливаше от топлота и признателност в този миг…

Железния облак отново отправи поглед към Черния койот, който не само бе предател, но и не заслужаваше вече да бъде наричан омаха! Приближи се до него и отне ножа от ръката му с думите:

— Направи отново фатална грешка — очите му пронизващо гледаха предателя. — Сигурно искаш да те сочат не само като крадец, но и като убиец? Никога не съм ти вярвал, Черни койоте, но не съм си и помислял, че си толкова нечестен. Какво можеш да кажеш за свое оправдание?

Черния койот не пророни и дума в своя защита. Той здраво сви устни, изправи тесните си рамене и предизвикателно гледаше индианския вожд.

Железния облак застана редом с Дамита и когато Тимоти, изплашен, с широко отворени очи, се провря иззад одеялото, той се наведе и му даде ножа.

След това взе пушката от ръцете на Дамита.

— Няма ли поне да кажеш, че имам смела жена? — каза той тържествуващо, като със задоволство гледаше Черния койот. — Или все още смяташ, че тя е моя пленница и би ти помогнала, щом те види с ножа над мен?

Черния койот все още нищо не казваше, но очите му преминаха от Железния облак върху Дамита, а после отново се впериха във вожда на омахите.

— Нямаш какво да кажеш, така ли? — продължи Железния облак, като остави пушката настрана. След това се приближи до Черния койот и сложи ръка на врата му: — Това е добре. Каквото и да кажеш, няма значение. Но онова, което хората ни ще кажат, трябва да те интересува. Ще те изправя пред тях и нека те решат какво да бъде наказанието ти. Мисля, че сам ще предпочетеш смъртта си, тъй като всичко по-малко от това би било под достойнството ти.

Железния облак изви ръката си, свали я от гърлото на Черния койот, сграбчи китката му и го обърна с гръб към себе си.

След това каза на Дамита:

— Ако искаш и би се чувствала по-добре, остани в колибата, докато мине съдът над Черния койот. Ако присъдата за предателя е смърт, нещата ще свършат бързо — веднага след произнасянето на присъдата. Едва ли би искала да видиш това.

Дамита стоеше с широко отворени очи. Тя трудно преглътна, не знаеше какво трябва да направи. Младата жена искаше да взема участие във всичко, което Железния облак и неговите хора вършеха, за да стане наистина една от тях. Но нима това означаваше, че ще трябва да присъства на самата екзекуция?

Тя разбираше, че сега, когато е жена на индиански вожд, всичко, дори участието в съда над онези, които бяха нарушили законите на племето, е нейно задължение. Думата й е равностойна на решението на всеки един от омахите.

— Ще дойда с теб — каза Дамита с разтуптяно сърце, без да знае какво я очаква. Тя не бе сигурна дали ще може да го понесе, ако Черния койот бъде жестоко убит.

Но отново си припомни, че и това е част от нейното бъдеще — да приема всички закони на омахите без остатък.

Дори и смъртната присъда.

Тимоти се изправи и застана до сестра си. Той напрегнато се вгледа в Железния облак:

— И аз искам да дойда — каза той, като изправи младите си плещи. — Ако ще ставам боец, трябва да науча всички закони на войнството. Това включва и умението да присъстваш на наказанието на онези… които са прегрешили… пред нашето племе!

Дамита бе изненадана от готовността, с която брат й се приобщаваше към хората на Железния облак. Момчето не само бе приело начина им на живот, но и искрено се чувстваше един от тях.

Това бе неочаквано за Дамита, но тя не го смяташе за погрешно. Нима и тя не работеше всеотдайно и не бе се посветила изцяло на същата цел заради брат си и Железния облак?

Просто със своята младост и наивност Тимоти от сърце и по-бързо свикваше и по-дълбоко се приобщаваше.

Дамита коленичи до брат си, като го гледаше право в очите. Тя взе ръката му в своята и нежно я стисна.

— Тимоти, мисля, че този път ще е по-разумно да останеш тук с Бейби — даваше му този съвет, защото не искаше брат й да преживее толкова много наведнъж. Това би помрачило мечтите му за бъдещето, което в момента му се струваше така прекрасно и величаво. — Спомняш ли си — мъчеше се да му обясни тя — ние решихме, че ако Бейби Оживее тази нощ, тя ще се оправи напълно. Да останеш тук, би било най-доброто, Тимоти, защото животното може да се събуди и да има нужда от някого до себе си.

След това помълча и бързо добави:

— Може би ще иска водичка или да й се разтрие лапата с мехлема от билки — прошепна тя. — Ние сме имали домашни котки и преди, когато бяхме в Бостън. Знаеш, че те облизват всичко, което е по лапите им. Ако Бейби се събуди и почувства, че мазилото й е неприятно, може да го оближе и положението й да се влоши от това.

Тимоти вдигна глава, сериозно и дълбоко замислен. След това кимна.

— Разбира се. Ти си права, сестричке — каза момчето. — Ще присъствам на следващото осъждане — след това хвърли бегъл поглед към Железния облак и доближи устни до ухото на сестра си: — Наистина не ми се щеше да присъствам на наказанието тази вечер. Не защото съм страхливец. Но ти можеш да ме разбереш, нали сестричке?

— Да, напълно — отвърна му Дамита тихо, тупна го леко по коляното и се изправи до Железния облак. — Тимоти остава тук, а аз ще дойда с теб.

Железния облак я погледна продължително, гордостта му се отразяваше в топлата му усмивка:

— Тогава, моя Бяла върба, да тръгваме — каза той и подкара Черния койот към изхода. — Хората ни трябва да се събудят от дълбокия си сън, за да проведем съда. Съдбата на Черния койот сега е в техни ръце. Те не умуват твърде дълго. Когато оценят престъплението, те точно знаят какво трябва да е съответното наказание.

Дамита тихо се усмихна. Разбираше, че той вече е наясно каква ще е присъдата, тъй като знаеше кое престъпление как се наказва според племенния закон. Страшно й се щеше да го попита какво би могла да очаква, но не искаше да се покаже уплашена от решението си да присъства на този обичай на омахите. Осъзнаваше, че престъпленията на Черния койот са тежки, но с цялото си сърце се надяваше, че няма да е толкова ужасно. Тя не искаше да се колебае в преклонението си към Железния облак и хората му. Беше чувала за индианците, че са свирепи. Но се надяваше, че след тази нощ няма да мисли така за тях.

С високо вдигната глава и тръпнещо сърце Дамита последва двамата мъже навън, където луната бе само тънка ивица на небосклона, а звездите горяха като малки свещици по тъмното небе.

Големият огън догаряше, само въглените блещукаха, а в далечината самотен вълк виеше срещу назъбената луна.

Дамита се вледени, когато Железния облак нададе силен, оглушителен писък. Стори й се, че този звук разцепи небето.

Тя въздъхна и го погледна питащо, но след това осъзна бъркотията и суетнята, настанала изведнъж, когато мъже, жени и деца наизскачаха от колибите си с лъкове, стрели, пушки и копия в ръце.

Железния облак тласна Черния койот напред, между хората си, които се наредиха в голям кръг наоколо.

— Черния койот се завърна при нас — извика Железния облак и пристъпи така, че да може да гледа предателя право в лицето. — Черни койоте, ще кажеш ли защо точно сега се върна?

Черния койот стисна здраво челюсти, без да дава и най-малък признак на унижение или на готовност да се разкае пред вожда си и хората от своето племе. Той скръсти ръце пред гърдите си, разтвори краката си и гледаше в упор Железния облак.

Дамита неволно се почувства част от всичко, което ставаше наоколо. И като че ли по нареждане на някаква висша сила, тя пристъпи до Железния облак, обърна се с лице към народа и извиси глас в нощта:

— Този човек дойде тази нощ, за да убие Железния облак — каза тя, чувайки ехото на гласа си в дърветата наоколо. — Той влезе във вигвама на вашия вожд с изваден нож.

Дамита спря дотук — не искаше да се хвали, че тя е била тази, която го е спряла. Нямаше и нужда от това. Железния облак я прихвана през кръста и високо вдигна ръката й.

— Тази жена, която всички сега познавате като Бялата върба, е причината вашият вожд да остане жив! — каза той със силен глас. — Тя смело застана срещу Черния койот и му попречи да забие ножа в сърцето ми. Тя отново доказа своята смелост и това, че е достойна за вашата похвала и радушен прием! Нека чуя сега вашия поздрав за моята жена! Извисете гласовете си до небето! Нека възхвалата ви се чуе надлъж и нашир!

Младата жена цялата се изчерви под одобрителните възгласи на омахите. Оръжията кръжаха високо над главите им, където те ги запращаха отново и отново в знак на признание. Тя се усмихна смутено и промълви само „Благодаря!“, но беше особено доволна, когато всичко това свърши.

Железния облак прихвана през кръста Дамита и отново я постави редом със себе си.

— А сега е време да произнесем присъдата над Черния койот — извика вождът. — Някой може да каже, че заслужава наказание. Друг може да каже, че заслужава публично да бъде бит. Трети може да каже, че той… трябва да умре! Помислете сега какво е сторил, преди да решите какво да бъде наказанието му. Той открадна Свещения стълб от Палатката на войната. Избяга от мен, защото знаеше, че след завръщането си в селото ще бъде наказан. Може би е довел и правителствения агент при нас! И най-сетне, по необясними причини, той се опита да ме убие — мен, вашия вожд! Тъй че, вината му е огромна. И наказанието трябва да е равно на престъплението, извършено от него!

Дамита нямаше много време, за да обмисля нещата. Като че ли всички в един глас завикаха:

— Смърт! Смърт! Смърт!

Без да се колебае повече, Железния облак отиде до своя вигвам, върна се отново при хората, застанали в кръг, с малка стъкленица, пълна с някаква течност, и пръчка с издялан остър връх.

Железния облак се приближи до Черния койот и го погледна право в очите:

— Легни на земята! — заповяда той с глас, лишен от емоции.

Дамита наблюдаваше с широко отворени очи как Черния койот направи това, което му бе заповядано: легна по гръб, загледан с празен поглед в безкрайността, докато Железния облак коленичило него. Тя наблюдаваше тържествения ритуал, въпреки че все още, не разбираше какво точно става. Железния облак натопи края на пръчката в стъкленицата с бялата мътна течност, а след това бързо я заби в пулсиращата вена на врата на Черния койот.

Тялото на Черния койот затрепери в конвулсии, слюнка потече от крайчеца на устата му.

Той погледна към Железния облак и издаде гърлен, отмъстителен смях.

— Не гледай самодоволно, вожде! — подигравателно подхвърли той. — Това, което аз не успях да сторя тази вечер, ще го сторят други. Агентът от форт Калхуун е наблизо с много войници. Те идват за бялата жена и брат й. Но и за теб. Ти… ще… умреш, Железен облак. Ще умреш!

Заплахата му премина през тялото на младата жена като тръпка, сякаш леден душ я обля цялата. Тя знаеше, че каквото и да каже на братовчед си, това не би го спряло да накаже Железния облак и хората му за това, че са напуснали резервата.

Но след това страховете й утихнаха за момент, когато тялото на Черния койот за последен път потрепна и духът му се отправи към небитието. Очите му бяха загледани право напред. Беше изпаднал в мъртвешки транс.

— Свърши се! — каза Железния облак сред победните викове, които изпълниха нощта. — Не позволявайте заплахите му да разтревожат сърцата ви! — обърна се към Дамита, като я гледаше право в очите: — Никой не се бои от заплахите му. Преди агентът и войниците му да са ни открили, ние ще ги намерим. Ще ви запазим на всяка цена! Всички вас, хора от моето племе! — след това сведе глава към Дамита с думите: — Както и теб, и брат ти, моя жено.

Забравила за множеството наоколо, Дамита се отпусна в прегръдките на Железния облак. Тя здраво го обгърна с ръце.

— Не мога да не се боя — промълви тихо. — Железен облак, всичко, което сме преживели, може да бъде разбито от братовчед ми. Но той няма право на това. Моля те, не му позволявай!

— Никой няма да разруши онова, което сме съградили — прошепна Железния облак. — Никой.

Погледът на Дамита падна върху Черния койот, проснат бездиханен. Беше все пак успокоена от това, че смъртта му не бе ненужно жестока.

Тя се отдели от вожда на индианците и го погледна настойчиво:

— Как умря той? — тихо попита Дамита. — Не бе напълно безболезнено, въпреки че бе далеч по-милостиво, отколкото всички останали биха искали.

— Отрова от гърмяща змия — монотонно каза Железния облак.

Дамита се стресна:

— Ти си използвал това?

— Такъв е законът на омахите — отвърна той. — Това е начинът за изпълнение на смъртната присъда, който се предава от поколения. Бърз и безотказен.