Диви мъгли

ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

След няколко дни.

Дамита яздеше редом до Железния облак през мъгла, която се стелеше над земята и обгръщаше храсталаците като димна завеса. Тя здраво се държеше за юздите на коня си и беше присвила очи, взряна през булото на мъглата, като се мъчеше да не изгуби от поглед трите коня, които яздеха пред тях. Единият носеше на гърба си братовчеда Джонатан, ръцете му бяха завързани отзад, той беше с превръзка на очите, която не му позволяваше да гледа наоколо. Другите двама ездачи яздеха встрани от Джонатан и щастливият им смях долиташе до Дамита като прекрасна мелодия.

Тя погледна към Железния облак — учудваше се от неговата непрестанна нежност и грижовност. Той не само бе разрешил да дойдат с Тимоти на пътешествието, което би трябвало да отведе Джонатан достатъчно далеч от селището, за да го освободят да се върне сам във форт Калхуун, но даде съгласието си с тях да дойде и Стройния лос. Тимоти и Стройния лос бяха станали неразделни, верни приятели, както те самите бяха заявили — „веднъж и завинаги“.

Дамита спря погледа си върху Бейби. Котката вече едва се хващаше в торбата, в която я слагаше отстрани на коня си Тимоти. Но дори и така, независимо от това, че голяма част от тялото й висеше във въздуха, а лапите й почиваха доста неудобно под брадичката, тя изглеждаше твърде доволна. Клепачите й бяха притворени, но бързо се отваряха при всеки звук на някоя птичка, случайно привлякла вниманието й.

Дамита приближи коня си до жребеца на Железния облак:

— Благодаря ти за това, че разреши на двама ни с Тимоти да те придружим — рече тя. — А и Стройния лос. Момчетата наистина са доволни от излета.

— Добре е, че пожелаха да дойдат — каза Железния облак и погледна с възхищение Тимоти. — Това им дава възможност да останат насаме за известно време — както се полага на добри приятели. В селището, заобиколени от останалите младежи, те са заставени да включат и тях в игрите си и във времето за обучение. По този начин, останали сами, те могат да споделят тайните си, както и да разменят знания за различните начини на живот.

Той се намръщи и сърдито погледна към Джонатан.

— Добре е, че Тимоти не изпитва каквото и да било възмущение от това, как омахите се отнасят към собствения му братовчед — каза той. — Като мен и теб, той е видял злините на този ваш роднина. Това ще го направи по-проницателен, когато му се наложи да срещне хора като него. Ще бъде нащрек — подозрителен към ония, които правят предложенията си с половин уста.

— Тимоти не изпитва каквито и да било добри чувства към Джонатан — отвърна Дамита, като вдигна рамене. — Той е толкова млад. Но след време ще разбере.

— Той знае далеч повече, отколкото ти предполагаш — каза Железния облак. — Когато порасне, умът му може би ще превъзхожда моя. Възможно е след време той да стане вождът. Цветът на кожата е без значение. Важни са мъдростта и смелостта на мъжа!

Той я погледна с копнеж в очите.

— Ако нямаме синове, тогава може би Тимоти ще стане вожд след вожда Железен облак — каза той без колебание. — А ти какво мислиш за това, Бяла върба?

Дамита преглътна с мъка. Чувстваше се някак неудобно при този разговор. Тя дори не желаеше да мисли за Железния облак като за старец и за евентуалната му смърт, а още по-малко да говори за това.

Пък и не й се вярваше, че няма да му роди син.

Да мисли, че брат й някога ще бъде силен индиански вожд, бе направо абсурдно за нея! Трудно допустимо.

След като младата жена не отговори веднага на въпроса му, тя почувства въпросителния поглед на Железния облак върху себе си, а веднага след това усети, че се отклоняват в противоположна посока. Бе доволна да прекратят дискусията, нямаше търпение да изпълнят задачата си и да пуснат Джонатан на свобода. Бяха тръгнали от лагера на разсъмване. Дневната светлина вече се спускаше над гората, а мъглата изпълзяваше във високите клони на дърветата.

Някъде наблизо кълвач забарабани по ствола на сух явор, а след това неочаквана, странна тишина се извиси във въздуха, нарушавана единствено от мекия ромон на капчиците мъгла, които, събрали се случайно, капеха, издавайки тих шум, когато паднеха на земята.

Дамита стреснато подскочи, когато Железния облак неочаквано се пресегна, хвана поводите на коня й и спря животното. Тя го погледна въпросително, с широко отворени очи, като се мъчеше да разбере дали не бе го разсърдило нежеланието й да продължи разговора. Не бе в състояние да го разбере, защото досега той никога не бе изпадал в лошо настроение, когато бе с нея.

Момичето бързо схвана, че причината за настроението му бе съвсем друга. До този момент тя не бе виждала предпазливия страх, който усети сега у него, и това я накара цялата да потрепери, въпреки че все още не знаеше какво е разтревожило храбрия вожд.

— Веднага трябва да намерим скривалище — каза Железния облак тихо и разтревожено. — Стой тук, Бяла върба. Аз ще предупредя момчетата и Джонатан.

Дамита сковано седеше върху коня, докато Железния облак се приближи до яздещите отпред Тимоти и Стройния лос. Тя мълчаливо изслуша как индианецът предупреди първо момчетата, а след това и Джонатан за надвисналата опасност.

Пеша, водейки за повод конете си, те следваха Железния облак покрай един тих поток, докато накрая намериха една дива дупка в гъсталака. Избраха място, където ерозията на времето бе издълбала пещера в основата на стръмния бряг. Железния облак разчисти храстите и гъстата трева и направи място за всички така, че да могат да се приютят стоешком. Скоро всички се скриха зад гъстите храсталаци форсинция и млади люлякови дръвчета. Железния облак държеше здраво пушката си.

— Няма ли най-сетне да ни кажеш защо трябва да се крием? — попита Дамита, застанала редом с него. Тя погледна момчетата. Бейби се бе сгушила в обятията на брат й и в очите на животното се четеше страх, а двамата младежи се мъчеха да видят какво е приготвила съдбата за тях зад зелената завеса от храсти.

Джонатан се спъна в Железния облак, защото беше все още с вързани очи.

— За какво е всичко това? — попита той, мъчейки се да освободи вързаните на гърба си ръце. — Ако сме в опасност, Железен облак, освободи ме. По дяволите, не мога ли поне да се защитавам? Или искаш нападателите да се разправят с мен, а ти да се скриеш невредим? Махни проклетата превръзка от очите ми! Развържи ръцете ми!

— Не става дума за неканени гости, Джонатан — тихо просъска Железния облак. — Има само един неканен посетител, чието присъствие усетих с носа си и с верния си слух. А това е някой, когото не бих желал да срещна рано сутринта, когато е тръгнал да търси жертва, с която да закуси. Вонята на приближаваща мечка, която не бих могъл да сбъркам, е това, което ме накара да действам предпазливо!

Не бе нужно Железния облак да добавя каквото и да било. Дамита и момчетата видяха с очите си огромното животно в момента, в който и Железния облак я зърна. В процепа между върбите, на няколко метра от тях, изскочи тежко и бавно пристъпваща мечка. Беше огромна, черна и лъскава. Слънчевата светлина правеше кожуха й петнист. Огромните рамене на звяра се движеха в мързелив ритъм, докато пристъпваше с меките си плоски стъпала. Вървеше с провиснала челюст и тежко дишаше.

Сърцето на младата жена подскочи от страх. Тя протегна едната си ръка и здраво прегърна Тимоти, а с другата придърпа Стройния лос към себе си. Тук, в отсъствието на майка си, той би могъл да намери подкрепа единствено у Дамита.

— Милостиви боже! — изплашено прошушна Джонатан. — Какво е това? Чувствам, че нещо приближава. Всички се умълчахте като църковни мишки!

— Джонатан, ти пък какво знаеш за църквата? — намери в себе си кураж да му възрази Дамита, изправена пред приближаващата опасност. Без да осъзнава, че я наблюдават, мечката продължаваше напред така, сякаш гората й принадлежеше. Тя бе владетелят на горското царство.

— Като дете не съм пропускал нито една съботна църковна служба — прошепна Джонатан. — Все още мога наизуст да цитирам пасажи от светото писание.

— Тогава най-добре е да си припомниш някои от тях и да ги използваш в молитвите си още сега! — с треперещ глас продума Дамита, без да изпуска мечката от очи.

Огромното животно се бе изправило на задните си лапи и явно търсеше някакви насекоми. С нокти изкърти дълго парче от развалената кора на един бряст. Като обърна кората наопаки, звярът внимателно разгледа вътрешната й страна и методично започна да яде личинките, които се бяха завъдили в мекото дървесно пространство.

Железния облак свали дулото на пушката си. Знаеше, че мечката не е заплаха, докато се задоволяваше с намерената храна. Но той добре разбираше, че едно невнимателно движение от страна на наблюдателите би могло моментално да промени желанията й относно менюто.

Индианецът окуражаващо огледа поред Дамита, Тимоти и Стройния лос, пренебрегвайки Джонатан, който продължаваше тихо да мърмори до него. И в този момент се случи най-неочакваното. Бейби бе забелязала мечката и инстинктите й бяха се събудили. Тя скочи от ръцете на Тимоти и излезе от скривалището на открито, където звярът не само можеше да я подуши, но и прекрасно да я види.

Бейби се приготви за скок, готова да нападне мечката. Но когато огромното чудовище разкриви черните си бърни, оголвайки двата реда страховити зъби и издавайки дълбок, гръмогласен рев, и се обърна самоуверено, готово да убие противника си, в същия момент котето се изплаши и жално, като дете, заплака. Диването се впусна навътре в гората, изплашено стрелкайки се нагоре по дървесните стволове.

— Не! — извика Тимоти, отскубна се от Дамита и тръгна след Бейби. — Бейби! Недей! Върни се!

Железния облак замръзна на мястото си, наблюдавайки мечката и Тимоти. Момчето сега се бе превърнало в мишена за звяра. Той изскочи от скривалището, застана с разкрачени крака и изправен гръб и се прицели. След това във въздуха отекна силният грохот на изстрела и се понесе над земята.

— Не улучи! — извика Дамита, умирайки бавно от страх, гледайки брат си, застанал като вкопан, очи в очи с мечката.

— Това бе моята цел — да не я улуча — каза Железния облак и бавно свали пушката си, докато мечката продължи за кратък миг да гледа Тимоти, след това се обърна към Железния облак, стъпи на четирите си лапи и тръгна в обратна посока.

Дамита изтича до Тимоти, привлече го в обятията си и доближи главата му до сърцето си. Тя погледна с диви очи Железния облак, когато индианецът се приближи, загледан в двамата.

— Ти не я уби — въпросително поклати глава момичето. — Можеше спокойно да го сториш. Но… ти я остави жива.

— Това убийство не беше наложително — мрачно каза Железния облак. — Не видя ли? Животното се уплаши от нас точно толкова, колкото и ние се стреснахме от него. Необходим беше само звукът от изстрела, за да стане ясно кой е силният.

Тимоти нервно вдъхна глътка въздух, с това се освободи от прегръдката на сестра си.

— Бейби — извика той, очите му нервно претърсваха гората там, където я бе съзрял за последен път. — Ще тръгна да я търся! Трябва да я открия!

Железния облак постави силната си ръка върху момчешкото рамо, за да го възпре:

— Разбираме любовта ти към твоята четиринога приятелка — меко каза той. — Всички ще търсим. Но трябва да разбереш, че след като претърсим наоколо и не намерим Бейби, трябва да продължим пътя си. Трябва да научиш докъде стигат задълженията ти — към семейството ти, към приятелите, а не към опитомената котка.

— А мечката, Железен облак? — изплашено каза Дамита. — Ако се върне отново?

— Страхът й ще я отведе далеч оттук — опита се да я успокои индианецът.

— Трябва да намерим Бейби — каза Тимоти, едва сдържайки нетърпението си да започнат издирването.

Всички бавно се запридвижваха из храсталака, покрай острите боровинкови храсти, целите отрупани в цвят, и под дърветата, чиито корони бяха толкова гъсти, че през тях не проникваше никаква светлина и всичко там долу се превръщаше от ден в нощ.

Тимоти не обръщаше внимание на шипковите клонки, които забиваха тръните си в месата му, докато напредваше през храсталака; очите му внимателно оглеждаха земята наоколо. Той се зарадва, когато излязоха на чисто място, защото можеше да се изправи и да погледне в далечината.

Сърцето на Дамита се сви от жалост към него. Тя повдигна полите на кожената си рокля, приближи се до брат си и го хвана за ръка.

— Тя си е отишла — каза тихо младата жена. — Мечката я изплаши твърде много. Съжалявам, Тимоти.

Момчето объркано погледна сестра си, а след това Железния облак, който стоеше редом с Дамита.

— Не можем да си тръгнем точно сега — промълви той, сподавяйки надигащото се в гърлото му ридание. — Нека направим тук лагер. Бейби ще се върне при мен. Убеден съм!

— Тимоти, ние току-що напуснахме своя лагер, за да продължим пътя си тази сутрин — каза Железния облак и премести пушката в лявата си ръка. — Ако се забавим с цял един ден в търсене на Бейби, това прави един ден загубен, далеч от нашите хора. Това крие рискове, Тимоти. Сигурен съм, че ще ме разбереш.

Тимоти изгледа диво приятеля си — Стройния лос.

— Строен лос, ще останеш ли с мен? — проплака той. — Нека останем тук. Ти и аз. Сами. На връщане ще тръгнем с Дамита и Железния облак.

Стройния лос не можа да му отвърне, тъй като вождът на индианците се намеси:

— Това не е най-доброто решение — каза той — Както вече видя, мечките са реална опасност Не мога да ви оставя сами. А сега вървете при конете си. Възседнете ги. Продължаваме пътя с напред. Веднага.

Дамита не бе го чувала да говори толкова категорично и решително с Тимоти преди това, но независимо от всичко, тя го прие с разбиране и беше напълно съгласна с него.

Тимоти погледна безпомощно към двамата след това се спусна напред към коня си, но не го възседна веднага. Погледът му се плъзна по Джонатан, тъй като братовчед му стоеше настрана в очакване някой да му помогне, за да се качи на коня си. Момчето сви ръцете си в юмрук, докато го гледаше. След това го заудря с все сила по гърдите.

— Ти си виновен! — крещеше Тимоти, нанасяйки му удари отново и отново. — Ако не беше ти, Бейби щеше да е с мен! Твоя… е… вината! Мразя те! Чуваш ли? Мразя… те!

Дамита хвана ръцете на брат си и го отстрани от Джонатан. Тя отново скри лицето му в пазвата си и го залюля нежно. Гледаше към Джонатан, готова също да го удари. Но като видя неговото безпокойство и недоверието, с което се отнасяше към станалото, сметна, че това му бе достатъчно засега.

Тя отведе Тимоти до коня и му помогна да се качи на седлото.

— Може би тя ще намери пътя обратно до лагера — младата жена се опита да окуражи брат си. — Спомни си и други случаи, когато те е следвала. Любовта й към теб е много силна, Тимоти. Никога не я забравяй. Никога.

— А може би така е най-добре — каза Железния облак, като пристъпи до Тимоти и го потупа леко по рамото. — След време щеше да си принуден да се сбогуваш с нея. Вече всичко е свършено и с времето раната ти ще зарасне. Ще видиш.

Тимоти изтри сълзите от очите си и изправи рамене. Беше забравил за момент, че трябва да е смел и благороден в очите на собствения си вожд.

— Да продължим пътя си — каза Железния лак и помогна на Джонатан да възседне коня си. — След това и той скочи и подкара коня си в тръс. Но независимо от всичко, докато яздеше, забеляза, че неочаквано и за него самия, вождът на омахите непрекъснато се обръщаше и се оглеждаше за дивото коте.