Диви мъгли

ОСМА ГЛАВА

Дамита седеше до бавно разгарящия се огън. Беше уморена до смърт от целодневната езда и се зарадва, когато Железния облак най-сетне спря, за да направи лагер. Все още не беше притъмняло напълно. Последните лъчи на залеза се отразяваха във виолетовозелените криле на лястовиците, които кръжаха над тях. В гората слънчевите лъчи танцуваха, играеха със сенките, появяваха се и отново изчезваха.

Дамита погледна в посоката, в която Железния облак се бе отдалечил, за да търси храна за тях. Не можеше да спре обзелата я тръпка, само по-силно уви шала около раменете си. Светът й се стори пълен с изненади. Диви, надвиснали скали, тъмни лесове, гъсталаци, блата и бързеи като че бяха навсякъде около тях. До този момент не бяха срещнали жив човек, но момичето се тревожеше и от най-малкия звук или движение, които идваха от гората.

Погледът й се спря върху пистолета, хвърлен на тревата до нея. Железния облак им го бе оставил за самоотбрана, докато него го няма. После погледна към коня на индианеца, който бе вързан недалеч от тях. Той мирно и спокойно пасеше съвсем наблизо. Сърцето й трепна при мисълта, че това вероятно ще е последната й възможност да избяга. И че Железния облак е знаел това, както и другото, че тя самата не желае това бягство!

Дамита погледна към брат си, който спокойно спеше под одеялото върху легло от мек мъх. Разбираше, че е толкова изморен, колкото бе и тя, а и здравата огладнял, защото стомахът на момчето къркореше насън. С любов се наведе над него, погали челото му и го целуна по луничавата буза. След това се изправи и отново се огледа наоколо, като се мъчеше да разбере какво бе забавило толкова дълго Железния облак. Струваше й се, че индианецът го няма с часове. През деня бяха спирали единствено за да похапнат диви плодове, след което продължаваха пътя си през гори и поля по дирите на племето омаха.

Не искаше да се поддаде на желанието да легне до Тимоти в отморяваща дрямка. Бавно се изправи на крака и застана до сипея край устието на реката, където бяха установили лагера си. Никога не бе виждала нещо по-красиво и мирно от това място. Потокът течеше забързано между два бели бряга, втурвайки се в бездната край почти черните смерчове. Водата й се струваше по-синя и по-тъмна, защото в този час на нощта сенките се удължаваха и всичко изглеждаше някак безцветно. Тя се загледа напред, където скалисти стени преграждаха реката и водите й мъчително си проправяха път през камънака. Все по-изнервена от дългото отсъствие на Железния облак, увита плътно в шала си, младата жена тръгна край потока, наблюдавайки играта на рибите в студения вир. Те плуваха покрай дървесната шума, носена от течението, и се мятаха между сенките. Водата беше толкова чиста, че можеше да различи бодливките от кетфиша. Чудеше се защо индианецът не бе хванал риба за вечеря, вместо да ходи толкова далеч, за да търси улов.

Независимо че имаше оръжие, с растящ страх, че нещо може да се е случило на Железния облак, Дамита се върна до огъня, приседна тихо и се загледа в Тимоти. Той беше нейната отговорност! Как бе допуснала тази непростима грешка да го доведе при Джонатан, в тази дива страна? Независимо от обещанието, което даде пред баща си, трябваше да знае предварително, че желанието му не е от най-разумните в случая. Ако бе останала в Бостън, можеше да използва парите, които бяха дали за пътуването си до Небраска, за да си купят малка къща, за тях двамата. А след като свършеха средствата, можеше да си потърси работа, за да продължи брат й учението си! Тя разбираше от лечителство и вероятно можеше да си намери работа в болницата, дори и ако се наложеше да върши тежката работа на болногледачка. Във всеки случай бе в състояние да се грижи за себе си и Тимоти в познатата й обстановка!

— Как не можах да предвидя нашето бъдеще? — ядосано изрече тя гласно. — Сега по-значителната част от състоянието на баща ми е в ръцете на Джонатан, а какво ще правим ние с Тимоти?

Бавно поклати глава. Железния облак им предлагаше бъдеще като членове на племето омаха. Може би то нямаше да е толкова лошо, още повече че и той бе част от това бъдеще! Едва ли имаше някой друг, който би могъл да бъде толкова мил и състрадателен към тях!

Дамита взе четката и я прекара през косите си, разрошени от вятъра. Замисли се за индианеца и онова, което в действителност мислеше за своето отвличане. Тя не можеше да не признае пред себе си, че тук все пак се чувства по-добре, отколкото при Джонатан. С трепет момичето си припомни обещанията му. Не само сигурност за нея и брат й, но и живот на омахска принцеса, ако приеме всичко, което той искаше.

Независимо че бе отрасла във висшето общество на Бостън, мисълта да живее далеч в степта с човек като Железния облак ни най-малко не я плашеше. Устните и ръцете му така нежно бяха събудили жената в нея, че тя не можеше да се сърди и да не изпита към него чувства, каквито нито един мъж не бе я накарал да изпита досега. Момичето си даваше сметка за възможността това привличане да се дължи на забраната, която лежеше върху безумната й любов към един вожд на индианците, както и от предизвикателството да живее с него и хората му. Не се дразнеше вече от мисълта, че е похитена или че е пленница.

Чувстваше се като девица, която благоговее пред мъж!

Погледна отново към Тимоти с мисълта, че дори и за него грижите й бяха намалели. Той бързо прие индианеца, възхищавайки се от силата му. „Да — каза сама на себе си Дамита — Железния облак ни направи услуга, като ни отвлече.“ Тя бе търсила в сърцето си начин да избяга от братовчед си от момента, в който кракът им бе стъпил във форт Калхуун.

Сега това бягство й се предоставяше наготово.

Тя се усмихна на танцуващите пламъци на огъня, мечтаеше да се превърне в мушица, за да влезе в колибата на братовчед си и да може да види с очите си реакцията на Джонатан, когато разбере, че двамата с Тимоти са си отишли!

— Въпреки че след първоначалния шок той ще остане доволен от това, че се е отървал от нас — прошепна Дамита и постави ръце зад тила си, като се прозя широко. — Той успя да вземе по-голямата част от парите на баща ми. А в крайна сметка това е единственото, което го интересуваше.

Момичето отново се замисли за това, че са останали без каквито и да било средства. В действителност тя и Тимоти бяха в пълна зависимост от Железния облак. Младата жена се молеше всичко онова, което й бе обещавал, да бъде истина, а не само начин да я накара безропотно да го последва. Без да може да прогони съня, Дамита легна до брат си на одеялото. Сгуши се до него, прегърна го и скоро заспа непробудно.

Малко след това докосването на нечия ръка по лицето й я разбуди.

Не смееше да се обърне и, уплашена, че някой друг, освен Железния облак, се е осмелил да влезе в лагера им, Дамита продължи да лежи, като дишаше едва. Ужасените й очи бяха широко отворени.

— Бяла върба, хубаво е, че си поспала — каза Железния облак, сложи ръка на рамото й я обърна с лице към себе си.

Вълна на облекчение заля момичето. Тя толкова се зарадва, че бързешком се оказа в обятията му. След това засрамено се отдръпна от него, лицето й почервеня от срам:

— Съжалявам — промърмори тя и бавно се изправи на крака. — Била съм по-уплашена, отколкото си мислех. Не исках да…

— Извиненията са излишни — прекъсна я той, очите му бяха вперени в нейните. После се извърна, смутен от завладялото го силно чувство към младата жена. Колкото по-дълго беше тя с него, толкова по-уверен бе той, че няма да я пусне да си отиде. При никакви обстоятелства. Независимо че не беше я откраднал с подобна цел, сега знаеше, че тя ще му стане жена в пълния смисъл на думата. Думата пленница скоро щеше да бъде забравена, сякаш никога не бе съществувала между тях.

— Донесох храна — каза Железния облак, наведе се над огнището и сложи одраното животно, набучено на пръчка, над огъня, който бе стъкнал, преди да тръгне. — Ще хапнем заек тази вечер. Утре — риба.

Дамита се приближи и седна до него, докато той се настаняваше край огъня.

— Нямаше те толкова дълго — каза тя, лакомо загледана в месото, докато пламъците обгаряха кожата му в кафяво. Погледна отново към индианеца: — Не чух никакви изстрели. Колко далеч ходи, за да намериш дивеча?

— Не толкова далеч — каза той, като бавно въртеше шиша, за да се зачерви месото равномерно отвсякъде. Железния облак й се усмихна. — Не си чула изстрел, защото измайсторих копие от пръчка и с него го убих. Копието е безшумно и не може да привлече неканени гости в стана ни.

— Сега разбирам — каза Дамита и погледна през рамо към гората, потънала в дълбоки сенки. Тя с мъка преглътна, когато изведнъж си даде сметка за това, колко лесно уязвими бяха в тази обширна, дива местност. Колко глупаво бе от нейна страна да заспи. Всеки би могъл да се добере до нея и брат й. Завръщайки се, Железния облак можеше да намери двама мъртви пленници.

Индианецът се вгледа в луничавото лице на Тимоти — то бе спокойно в сладкия сън.

— Брат ти е чудесен млад човек — искрено възкликна той. — Доверчив е. Това понякога е добре, но не винаги. Ако в колибата на братовчед ти на мое място беше сиукс, който иска да го отвлече, брат ти щеше да му повярва и да тръгне с него и можеше вече да е мъртъв, а скалпът му с цвета на изгряващото слънце да се развява върху пръта за скалпове. Мое задължение е да го науча кому да вярва и кому — не!

— Тимоти не познава друго, освен мирния живот, затова се доверява на хората — каза Дамита и въздъхна дълбоко. — Може би родителите ни бяха прекалено внимателни. Те не ни подготвиха за истинските трудности, с които се срещнахме тук, в Небраска.

— За сегашния си живот ли говориш? За това, че си с вожда Железен облак? — попита индианецът със стиснати устни, очите му бяха потъмнели.

Дамита нервно кръстоса крака под полата си.

— Не, не говорех за теб, а за това, че станахме твои, твои…

Железния облак се обърна и постави ръка на устните й тъй, че да спре потока от думи.

— Не казвай думата заложници — помоли я тихо. — Бих се радвал, ако ти и твоя брат не се чувствате като мои пленници. Не ти ли дадох възможност да ме напуснеш? Не ти ли оставих тази вечер пистолета и коня, с които да избягаш? И в двата случая ти не пожела да се върнеш. Тъй че, не повтаряй повече тази дума.

Видя широко отворените й очи и се отдръпна, страхувайки се да не я изплаши отново.

— Доказа ми, че нямаш враждебни чувства към мен за това, че ви отведох от къщата на братовчед ти — продължи индианецът. — Дори ме помоли да се върна за брат ти. Мисля, че сте с мен по своя воля. Нима това не е достатъчно доказателство, за да престанеш да се наричаш заложница?

— Всичко това е самата истина — каза Дамита, а сърцето й продължаваше да бие ускорено под настойчивия, пронизващ поглед на тъмните му очи, които сякаш гледаха право в душата й. — Не бих искала да стоваря върху теб вината за това, че се намираме в тази дива земя. То се отнася до онова, което заварихме тук, когато дойдохме. Както вече ти казах, говоря за Джонатан. Той изобщо не беше това, което очаквах. Като дете предполагах, че като порасне, ще стане мошеник, но следвайки завещанието на баща ни, ние трябваше да дойдем в Небраска и аз се надявах, че страховете ми относно братовчед ни ще се окажат безпочвени.

Тя сведе поглед:

— И тъй като в действителност нещата се оказаха именно такива, каквито предполагах мога само да кажа, че съм ти благодарна за това, че съм далеч от него — тихо каза момичето, като отново вдигна поглед, за да срещне неговия. — Аз наистина високо оценявам добротата ти към мен и брат ми. И никога повече няма да говоря за нас двамата като за пленници.

— И ще останеш при омахите без съжаление? — попита Железния облак и внимателно докосна с длан лицето й. — Все още важи казаното от мен, че никога няма да те пусна да се върнеш да живееш при белите хора. Независимо от това, какво ще кажеш, няма да ти позволя да се върнеш към предишния начин на живот.

Той хвана ръцете й и като се изправи на крака, я притегли към себе си.

— Бяла върба, ти ще бъдеш моя жена и след време моя съпруга — меко каза Железния облак. — Сега все още ли смяташ, че си направила правилно своя избор, като не се възпротиви срещу това, което аз насила ти наложих? След време ще застанеш ли до мен и ще бъдеш ли обожаваната съпруга на силния вожд на омахите?

Гърлото на Дамита изведнъж пресъхна, онемя от факта, че в действителност той й правеше предложение за женитба! Въпреки че усещаше чудесното, необикновено чувство, което бе възникнало помежду им, младата жена не си даваше сметка, че то е от такова значение за него. Мисълта изцяло да му се отдаде бе твърде вълнуваща и страшна едновременно. Само преди няколко часа индианецът я бе похитил от собственото й ложе!

Сега й предлагаше да сподели неговото в качеството си на съпруга.

Беше твърде много и прекалено бързо, тъй че тя не можеше честно да му отвърне. Как би могъл да го очаква от нея?

— Моля те — промълви Дамита, като освободи ръцете си от неговите. — Зави ми се свят. Това е твърде много за мен и съвсем неочаквано. Моля те, дай ми време да размисля върху всичко. Аз… не зная, какво точно да кажа или да мисля!

Железния облак пусна ръцете й.

— Разбирам те — каза той, като се наведе отново над огъня. След това се изправи с думите: — Ще те оставя на спокойствие. Ще отида до водата. Няма да се бавя дълго.

Дамита протегна ръка към него. Страхуваше се, че го е наранила, въпреки че не бе усетила горчивина в гласа му. Проследи го с поглед, докато той се отдалечи в мрака. Въздъхна тежко и коленичи, като не знаеше какво да му отвърне.

Да тръгне с него беше едно, а да се омъжи за него — съвсем друго.

Наистина тя бе омаяна, дори се гордееше от мисълта да стане негова принцеса. Но все пак тази мисъл трябваше изцяло да я завладее, нужно й бе време. Момичето приседна за малко и колкото повече мислеше, толкова повече предложението на Железния облак да се омъжи за него я караше да се вълнува!

Но съществуваше и Тимоти. Какво ще каже той за този нов обрат в живота им?

Младата жена си припомни възторжените думи на брат си за възможността да живеят с индианците и за това да има за приятели млади войни от племето омаха. Той като че ли бе възприел възторжено новите условия на живот. Сигурно бе, че ще приеме Железния облак като съпруг на Дамита.

А и имаха ли те някакъв друг избор в случая? Бъдещето им бе променено и предопределено в момента, в който очите на Дамита срещнаха погледа на Железния облак при пристигането им в Небраска. Още тогава, по всяка вероятност в главата му се бе родил планът да я открадне.

Останалото беше се подредило като в мозайка загадка.

Дамита се изправи, като усети слабост в коленете си, но тръгна към потока, защото знаеше, че там ще намери Железния облак.

Тя все още не бе решила какво да му каже.