Диви мъгли

ТРИДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

Утрото настъпи мразовито и посивяло от скреж. Жаравата на огъня блещукаше на утринната светлина. Студът събуди Дамита. Тя потрепери и се сгуши по-близо до Железния облак. Засмя се тихичко, като не можа да се възползва от топлината на неговото тяло — големият корем й пречеше.

Железния облак се обърна и я изгледа, отмахна една къдрица от лицето й и положи ръка върху издатината на корема й.

— Как са жената и децата ми тази сутрин? — попита той, целувайки я по носа. — Надявам се, че снощният ритуал не те е изморил.

Индианецът се загледа в преградната завеса:

— Петнистия орел се прибра много късно. Не го разпитвах къде е бил. Тази вечер бе негова и аз му разреших да прави каквото пожелае.

— Видях го да влиза на пръсти, почти безшумно — каза Дамита и се намръщи, като си спомни, че Звездна светлина цялата вечер се навърташе около брат й. Никак не й се щеше да вярва, че Тимоти може да е закъснял снощи с нея.

Той бе едва петнадесетгодишен — за Дамита почти дете!

Младата жена нежно погали Железния облак по бузата и потърси погледа му:

— Скъпи, кога за първи път изпита полово влечение? — тихо пошепна тя, страхувайки се да не би Тимоти вече да се е разбудил. — На каква възраст започна да заглеждаш жените и пожела да ги опознаеш по-отблизо?

Железния облак разтегли устни в лека усмивка:

— Какво значение има това? — каза той и обхвана наедрялата й гръд през ризата. — Ти си моя жена. Защо да поглеждам назад при такава съпруга като теб, която ми топли леглото?

— Железен облак, нямам предвид тебе лично — отвърна Дамита с тежка въздишка. — Питах заради Тимоти! Дали е достигнал възрастта да проявява интерес към жените? Или към момичетата, които се държат като жени? Достатъчно ли е голям, за да ги пожелае?

— Тимоти? — леко прошепна Железния облак. — Той не е вече Тимоти. Той е Петнист орел. Наричай го така.

— Както и да е — отвърна Дамита и седна в постелята. — Дали е Тимоти или Петнист орел, той е едно и също лице.

Тя решително изгледа Железния облак, когато мъжът се надигна и седна до нея.

— Трябва да знам тези неща, Железен облак. Ти видя как Звездна светлина цяла вечер се опитваше да флиртува с… Петнистия орел. Беше направо възмутително!

Железния облак сподави усмивката си. Неговата Дамита! Стана му забавно, но се наведе над огъня.

— Държанието на Звездна светлина е нормално за възрастта й — тихо каза той. — Както ти казах снощи, тя е на възраст за женене, флиртува, за да привлече вниманието на всички бойци, не само на Петнистия орел. Тя си търси съпруг. Може би е малко по-неспокойна за възрастта си — обърна се и отправи чаровна усмивка към Дамита. — Тя също е и по-красива от останалите.

Пристъп на ревност обхвана сърцето на Дамита. Погледна се и видя колко неестествено е наедряла. Без огледало можеше да види колко е подпухнало лицето й, очите й изглеждаха почти затворени. Всичко беше заради водата, която организмът й задържаше сега.

— Грозна съм в твоите очи, нали? — изплю набързо камъчето Дамита и сложи ръце на кръста си. — Толкова грозна, че осемнадесетгодишните момиченца ти се виждат красавици? Тя си търси съпруг? Защо не се хвърлиш в краката й като другите бойци и не си вземеш втора жена?

Очите на Железния облак се разшириха от почуда и той зяпна изненадано. Никога не бе очаквал подобна тирада от иначе тихата си и любезна жена. Мъжът хвърли дърва в огъня и се обърна към Дамита. Хвана я за раменете и я накара да легне, изтегна се до нея и нежно започна да я целува:

— Моята красива, бременна жена е ревнива? — мърмореше той и покриваше с целувки врата й.

Когато младата жена издаде стон на задоволство, той бързо погледна към завесата с надеждата, че Петнистия орел не се е събудил. На младия боец явно много неща му се струпаха предната вечер. Вождът на омахите бе видял Петнистия орел и Звездна светлина да се измъкват заедно в гората. Там бяха останали до късно през нощта.

Но индианецът не сподели това с Бялата върба. Не искаше излишно да я тревожи. Беше време Петнистия орел да изучи всички пътеки на мъжеството! Дори и чудото да бъдеш с жена!

Железния облак също си мислеше, че момчето не бива да научава тези неща във вигвама на сестра си и мъжът, който го бе осиновил.

— Толкова ми липсва близостта ти — прошепна Дамита, поглаждайки с ръка голата гръд на Железния облак. — Мина цяла вечност, Железен облак. А има толкова време, преди да се роди детето. Не знам дали бих могла да чакам толкова дълго. Имам нужда от теб сега.

— Както и аз, красива моя женичке — прошепна в ухото й Железния облак. — Времето бързо ще мине. Ще видиш. Искаш ли да те покрия с одеяло и да те разтрия. Това би ли те удовлетворило?

Дамита погледна одеялото, после Железния облак и рече:

— Може би по-късно.

После погали с ръка голото му тяло. Чу го да стене от удоволствие, но усети раздвижване зад завесата и бързо отдръпна ръката си, а Железния облак набързо нахлузи панталона си. Лицето му беше почервеняло от неудовлетворени желания.

— Имам много неща да върша — каза той глухо, — но първо ще събудя Петнистия орел. Заради него ще се бъхтя тази сутрин.

Дамита се облегна на лакът.

— Какво има? — промърмори тя. — Какво си си наумил да правиш?

— Скоро ще дойде детето — рече съпругът й. — Време е Тимоти да заживее сам, в свое жилище — той коленичи до Дамита и хвана брадичката й. — А би било добре и за нас да си бъдем сами, нали?

Дамита се засмя, изчервявайки се, после кимна с глава.

— Това би било чудесно — доволно отвърна тя. Но скоро усмивката й угасна и тя странно се вторачи в Железния облак. — Но това би означавало брат ми да остане сам, а той точно сега няма нужда от самота. Съвсем сигурно е, че за жени му е твърде рано още. Момчето не бива да прави това, нали Железен облак?

Индианецът не отговори, само я изгледа по-продължително, сетне повдигна завесата и побутна Тимоти по рамото:

— Ставай, млади боецо, днес ще ти построим вигвам.

Тимоти се сепна изведнъж; рисът се запротяга до него.

В този миг думите на вожда достигнаха до съзнанието му и той седна изненадан в постелята:

— Вигвам? — продума той, сякаш не вярваше на ушите си. — Само за мен, и аз ще живея сам в него?

— Скоро бебето ще заеме мястото, където ти сега спиш — кротко му обясни Железния облак.

Лицето на Тимоти почервеня. Той грабна панталона си и бързо го надяна. Прекара пръсти през косата си, която сега се спускаше чак до раменете му, и постави препаската на челото си.

Като нахлузи мокасините си, той се зарея в спомени от отминалата нощ. Чувстваше се виновен, че остана насаме със Звездна светлина, защото знаеше за чувствата на Стройния лос към нея. Звездна светлина свали роклята си и му позволи да я погали навсякъде. От този момент връщане назад нямаше. Той й позволи да свали панталона му, а пъргавите й пръсти зашариха по тялото му.

Дори и сега, като си спомнеше за удоволствието, което беше предизвикала у него, коленете му отмаляваха. Никога не бе жадувал за някого повече, отколкото за нея в този момент. Едва щеше да дочака отново да се видят.

Момчето въпросително погледна Железния облак.

— Мога ли да поканя някого в колибата си? — попита той, а възбудата му достигна връх при мисълта, че може цяла нощ да спи със Звездна светлина, което практически означаваше, че въобще няма да спи. Щеше да прекара нощта, галейки я, както и тя него.

— Няма да има ограничения — каза Железния облак. — Ти вече си самостоятелен мъж. Трябва да правиш това, което сърцето ти повелява, но никога да не забравяш приятелите и семейството си, когато вземаш решения.

Тимоти едва преглътна, като почувства отново вината си пред Стройния лос. Спомни си какво означаваха за него техните клетви за вярност до вчера вечерта.

Той не каза нищо на Железния облак, уплашен, че каквото и да каже, някой ден то ще се обърне в лъжа, а твърде много беше получил от Железния облак, за да му даде повод за разочарование. Ще трябва да каже на Звездна светлина да дойде, след като се стъмни и всички заспят. Ще си имат свое собствено земно кътче от рая.

Железния облак замечтано погледна Тимоти, после се обърна към Дамита, за да я целуне за довиждане, но се спря и нададе ухо навън, откъдето долитаха далечни звуци от множество конски копита, приближаващи към селището.

Размениха тревожни погледи с младата жена, после той се подаде навън и видя Брайън начело на процесия от бойци омахи, но не от тяхното село, макар че измежду конниците имаше много познати лица.

Наметната с меча кожа, Дамита също излезе навън и загърна с една дреха широките рамене на мъжа си. Брайън и индианците наскачаха от конете и тръгнаха към селището.

Железния облак се отдалечи от Дамита и посрещна групата насред път.

Брайън и Железния облак се прегърнаха сърдечно, после лейтенантът направи жест към индианците, които стояха мирно до него.

— Помислих си, че няма да имаш нищо против да доведа Изгряващото слънце и неговите бойци в селото ти — каза белият мъж. — Вождът на тези бойци има да ти каже нещо — той хвърли поглед към Изгряващото Слънце, после погледна и Железния облак: — Ще го оставя сам да ти съобщи важната новина.

Брайън го подкани с ръка и индианецът пристъпи напред; изправи се съвсем близо до Железния облак.

— Синия вятър сега е с дедите ни — тържествено съобщи Изгряващото слънце. — Но преди да умре, той ми каза всичко за Свещения стълб, откраднат от Черния койот, и че ти си го върнал на истинското му място в Палатката на войната. Синия вятър издаде заповед, преди да умре, тъй като ти си му бил верен, ти да назовеш новия Пазач. Той също така каза, че си достоен вожд и имаш право да държиш Свещения стълб в селището си — след това Изгряващото слънце се обърна и махна с ръка към един от конете, на който беше прикрепено нещо дълго като дръжка на знаме. — Желанието на Синия вятър е изпълнено. Стълбът ти е предаден. Ти имаш грижата да го пазиш. Пада ти се честта да издигнеш Палатка на войната и да посочиш новия Пазач.

Железния облак бе онемял от изненада. Никога преди това не му се беше случвало да си загуби речта. Но това! Това беше толкова невероятно, че вождът на омахите се почувства недостоен за тази чест.

Наблюдаваше, докато отвързваха товара от коня и го сложиха настрана. Понечи да благодари на Изгряващото слънце, но сериозният боец вече беше на коня си и всички се насочиха натам, откъдето бяха дошли.

Скоро Брайън и Железния облак останаха сами, но Дамита същото стоеше до Железния облак и гледаше новата придобивка.

— Какво е това? — попита младата жена. — Какво искаха? Защо си тръгнаха?

— Току-що моят народ ми засвидетелства най-голямата чест — глухо каза Железния облак и протегна ръка към Свещения стълб. — А аз не знам какво да кажа, още по-малко какво да направя.

Ще го пазиш в твоето село, разбира се — каза Брайън и обгърна с ръка раменете на Железния облак. — Ще назначиш Пазач. И аз скоро, надявам се, ще разбера какво е значението на Свещения стълб за твоите хора.

— Точно това ме безпокои — каза Железния облак и отмести поглед от свещения предмет. — Не е хубаво Стълбът да е далеч от толкова много омахи. Той трябва да е в Небраска, а не в Илинойс.

— Тогава, приятелю, върни го в Небраска — спокойно отсече лейтенантът. — Аз изчистих името ти. Никой не ти държи сметка за каквото и да било. — Той отстъпи крачка назад от вожда на омахите, издаде напред гърдите си и гордо разкрачи крака, сложил ръце на кръста: — И, стари ми приятелю, лично аз ще се погрижа твоите хора редовно да получават честния дял от годишната си рента.

Железния облак повдигна вежди.

— И как ще сториш това? — попита той, като забеляза самодоволната усмивка на приятеля си.

— Защото, друже, отскоро съм назначен на длъжността Наместник на федералното правителство във форт Калхуун — отвърна той с усмивка. — Отидох в Сент Луис и помолих за тази длъжност и тъй като съм дал доказателства за това, че може да ми се гласува доверие, бил съм лоялен войник през всичките тези дълги години, те не се поколебаха да ми гласуват доверие.

Ченето на Железния облак увисна, после индианецът нададе силен вик и сграбчи Брайън в обятията си.

— Но това е много хубаво! — крещеше той неистово. — Това е прекрасно!

Брайън се усмихна, когато най-сетне приятелят му го освободи от прегръдката си.

— Тогава ще се върнеш ли с мен в Небраска? — попита развълнувано той. — Знаеш, че това ще направи твоите хора щастливи. Изтръгването им от корена трябва да е било неприятно преживяване за тях.

— Всеки трябва да има възможността да положи даровете си пред Свещения стълб — замислено каза Железния облак. — Би било твърде егоистично от моя страна да го задържа в Илинойс и само моите хора да бъдат облагодетелствани от него.

— Така е — съгласи се Брайън Дейвис. Дамита пристъпи напред и сложи ръката си на рамото на обичния си мъж.

— Това би било добре за всички ни — тихо промълви тя. — Дори за теб, скъпи. Макар че Илинойс е красив и ни е дал подслон, той не е твоята родна земя — мястото, където са погребани дедите ти. Да се върнем, Железен облак! Да вървим с Брайън!

Железния облак почувства нужда да вземе лулата си, да се изкачи на върха и да помоли Уакода за напътствие и благословия, въпреки че благословията вече му бе въздадена! Той знаеше много добре, че не може да избяга от цялото човечество — от „прогреса“, както белият човек го наричаше. Белият човек го беше обградил от всички страни. За хората му щеше да е най-добре да се върне в Небраска. Може би с решението си да ги доведе в Илинойс бе действал твърде прибързано и самонадеяно.

Той се усмихна. Можеше поне да се похвали, че придвижването му до Илинойс е причинило смъртта на Наместника на злото — очистило е земята от него!

— Да, ще отидем! — мощно извика той и насочи юмрук към небето. — Още сега да се разнесе новината! За последен път ще спим в Илинойс, утре поемаме пътя към дома!

Железния облак погледна към Дамита с очи, овлажнели от вълнение.

— У дома! — глухо каза той. — Връщаме се у дома, скъпа!

Сълзи проблеснаха в очите на Дамита:

— Да, у дома — тихо промълви младата жена и погали бузата му. — Детето ни ще се роди в земята на твоите прадеди.

Железния облак кимна с глава и се обърна към Свещения стълб. Беше сигурен, че тайните на цялото му щастие лежаха там, увити в кожите.

Огънят догаряше и последното куче се бе оттеглило и бе вече заспало. Брайън отиде до вигвама на Засмяното момиче и пошепна тихо името й на входа. Тя бързо откликна. Излезе от вигвама с одеяло, преметнато през раменете й. Впиха жадно погледи един в друг, после бързо изчезнаха в тъмнината.

Открили местенце на брега на реката, където върховете на дърветата сребрееха на лунната светлина, те се прегърнаха и се отдадоха на целувката, която дълго бяха кътали за този миг. Във въздуха витаеше странна топлина. Брайън постла одеялото и я накара да седне. Накладе бързо огън и двамата, прегърнати, се сгушиха край него.

— Ще се омъжиш ли за мен? — попита Брайън с треперещ глас.

— Да, вече мина достатъчно време — отвърна Засмяното момиче и го погледна с обожание, а пръстите му събудиха в нея желания, каквито отдавна бе забравила, още от ненавременната смърт на съпруга си. Младата жена плътно се притисна до любимия си.

— Желая те и имам нужда от теб — дрезгаво прошепна Брайън, като леко я положи на земята.

— И аз те желая — отвърна Засмяното момиче, заравяйки пръсти в русата му коса.

— Обичам те — каза Брайън, смъквайки бързешком брича си.

— Ще обичам само теб и никой друг — отвърна му шепнешком младата индианка, отронвайки стон на сладостна агония в мига, в който той проникна дълбоко в нея. Засмяното момиче се притисна силно до него, докато почувства, че двамата се сливат в едно.

Невероятна сладост се разливаше по цялото тяло на Дамита, излегнала се под одеялото край огъня. Пръстите на Железния облак нежно танцуваха нагоре-надолу. Дъхът й се учести, когато посрещна устните му и се унесе в дълга нежна целувка.

Но изведнъж младата жена отхвърли чудното чувство на наслада, защото се разтревожи от възможността всеки момент Тимоти да налети във вигвама и да види зачервеното й от удоволствие лице.

Тя предпазливо отблъсна Железния обла от себе си.

— Къде е Тимоти? — попита и си пое дъх. — Трябваше вече да се е прибрал. Той знае, че утре го чакат големи грижи и отговорности. Трябва да помогне да съберем и натоварим всичко за дългото пътуване до Небраска.

— Петнистия орел беше много развълнуван — опита се да я успокои Железния облак и постави ръка на бедрото й. — Може би кроят планове с приятелите си какво да видят и да свършат, докато сме в поход.

Дамита смръщи вежди — помисли си, че това може и да е вярно, но възможно бе и да е с онази изкусителка!

— Не се измъчвай за неща, които са вън от твоя контрол — каза Железния облак и отново потърси устните й. — Нека се наслаждаваме на нашата последна нощ във вигвама. Няма да видим такъв комфорт, докато не стигнем Небраска.

— Но какво става с Петнистия орел? — попита младата жена настойчиво. Дъхът й замря; Железния облак заби глава под завивката и зацелува с наслаждение първо едната й гръд, после другата. — Трябваше да си бъде вече в къщи.

— Ние сме под завивката — небрежно отвърна Железния облак. — Ако ни погледне, само със силата на въображението си може да разбере какво правим.

Дамита забрави грижите си и се отдаде на удоволствието, което устните му й доставяха, търсейки най-съкровените места на тялото й.

С тихите стъпки на пантера през тъмна гора Стройния лос следваше мъждукащата светлина на огъня в далечината. До ушите му достигна смях, а когато се доближи достатъчно, за да различи лицата, които издаваха тези звуци, целият се смрази.

Майка му с белия мъж!

Те се любеха!

Отвърна глава. Не бе в състояние да понесе гледката. Чувстваше се предаден. Предаден!

Побягна, облян в сълзи. Потърси друга пътека, не тази, по която бе дошъл. Не искаше да се връща у дома. Тича известно време, после долови други гласове пред себе си. Сърцето му отново замря, след като ги разпозна.

Почувства как мощна вълна на гняв го облива; запристъпва тихо като лисица, за да ги види по-отблизо. Това, което се разкри пред очите му, го накара да се почувства абсолютен глупак, на когото са изменили два пъти в една и съща нощ.

— Петнистия орел и Звездна светлина! — изсъска през зъби. Не можеше да откъсне поглед от сцената пред себе си, в която толкова пъти бе мечтал да изпълнява ролята на любовника на Звездна светлина. Вътрешностите му се обърнаха, сви юмруци, като гледаше как Звездна светлина милва с ръка тялото на Петнистия орел. Той се вкамени, докато слушаше възклицанията на безмерно удоволствие, които издаваше приятелят му.

Но направо примря, като видя как Звездна светлина пое с устните си възбудения му член. Хвана се за гърлото, наведе се към земята и изпразни стомаха си.

После се надигна бавно и се закле един ден да си отмъсти за всичко.

Един ден.

Ще накара приятеля си да му плати — сега той бе станал най-върлия му враг.

Със сърце, премаляло от любов към Звездна светлина, и тяло, все още примиращо от любовните й милувки, Тимоти тихо се промъкна в своя вигвам. На меката лунна светлина той забеляза, че някакъв предмет лежи на земята пред входа. Наведе се и го вдигна. Сърцето му щеше да изскочи от вълнение, когато го разпозна.

— Свирката, която подарих на Стройния лос и с нея запечатахме нашето приятелство! — тихо прошепна той и се втренчи в счупената на две свирка. Това можеше да означава само едно — Стройния лос прекъсваше дружбата им завинаги! Сега той бе негов враг!

Но момчето бързо реши, че няма да позволи на чувството му за вина да разруши щастието, което намери в любовта със Звездна светлина. Стройния лос му завиждаше още много преди да забележи красивото момиче омаха! Това правеше завистта му още по-черна.

Натъжи го загубата на приятеля.

Сведе глава и се замисли още малко, преди да влезе във вигвама. Изглежда винаги в сърцето си трябваше да прави компромиси. Винаги губеше по някой, който бе особено скъп на сърцето му.

Но винаги, както и този път, оцеляваше след загубата!