Диви мъгли

ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

Изминаха няколко дни, откакто Джонатан бе освободен от селището на омахите. Железния облак бе се завърнал бързо при хората си, защото имаше желание да се занимава с по-приятни неща.

Конете на Дамита и Тимоти бяха изчерпали силите си, тъй че те следваха Железния облак от разстояние, пешком през гората. В ръката си Железния облак носеше лък, а през рамото му бе преметнат колчан със стрели, висящ на голия му гръб. Тимоти също носеше лък и стрели, тъй като денят бе избран от индианеца, за да учи Тимоти на основните правила на ловуването.

Дамита замислено погледна брат си. Този излет бе предприет отчасти и с цел Тимоти да се отвлече от мисълта за изгубената Бейби.

Дамита и Железния облак бяха отложили сватбената церемония, поставяйки Тимоти и проблемите му на преден план. Те усещаха как чувството на угризение гложди все по-дълбоко душата на младежа след загубата на дивата котка и нищо, което някой можеше да каже или предложи, като че ли не можеше да облекчи болката му.

И днес дори Дамита би могла да се закълне, че мислите му не са съсредоточени върху лова.

Погледът му непрекъснато шареше, търсеше, не за развлечение — търсеше Бейби.

Стройният лос не бе ги последвал в гората този път. Тимоти го бе помолил да остане в селото, в случай че котето неочаквано се завърне там.

Дамита ги придружаваше в ловуването днес с благословията на Железния облак — не само за да повдигне духа на брат си, но и за да бъде с любимия си. Тя никога не пропускаше подобна възможност. Момичето знаеше, че винаги ще е с него; в битка, ако се наложеше, също би застанала редом с него.

Младата жена го обичаше до полуда. Понякога дори се страхуваше от своята безкрайна обич към индианеца. Ако нещо се случеше с него, тя едва ли би могла да продължи живота си. Той бе нейното дихание, нейният пулс!

Сега той се придвижваше тихо през гората, силните му мускули играеха, тъмната му кожа блестеше. Той се шмугваше през храсталака като лисица, безшумен като сянка, очите му напрегнато оглеждаха всичко наоколо.

Следобедното слънце проникваше през пролуките в гъстия балдахин на широколистната гора, лъчите му проблясваха в изплетените от паяка в ранната утрин нишки, поклащани от лекия ветрец.

Чучулигите пееха, скакалците скачаха из високата трева близо до гората. В тучния лес имаше множество изворчета и ручейчета. Железния облак заведе Дамита и Тимоти до един студен поток, където двамата утолиха жаждата си. След това приседнаха на брега да си починат и да поговорят в това уединено кътче. Дамита примижа от силната слънчева светлина, процеждаща се през дърветата, изпъстряйки гората с дантела от светли петна. Една синя сойка изпусна орехче, гарга предупредително изграчи в далечината, катеричка прошумоля високо над тях. В дълбокия вир на потока долу, на десетина метра от тях, се мятаха едри пъстърви.

— Днес решихме, че няма да убиваме дивеч — каза Тимоти и поглади с ръка лъка си. — Само ще се учим как да го преследваме. Кога ще отидем на истински лов, Железен облак?

Дамита леко се засмя. Истински лов. Само нейният брат можеше да го каже. Беше чудесно това, че той проговори за нещо друго, освен за Бейби. Този излет бе добре замислен. Тимоти си припомняше нетърпението да научи, желанието да продължи обучението си в изкуствата на племето омаха.

— Важно е да се научиш на предпазливост — точно толкова, колкото и да се научиш да убиваш — каза Железния облак и остави лъка си настрана. Той изправи единия си крак, сви удобно другия и полегна, опрян на лакът. — Мъжът не може да бъде пожелан за съпруг, преди да е доказал умението си да ловува, преди да се е изявил като предпазлив и смел боец — той се усмихна на Тимоти. — Ти вече си доказал смелостта си. Днес ще се учиш на предпазливост. Скоро ще станеш истински ловец.

— Не искам да зная всичко, на което ти ме обучаваш, само заради някаква си жена — отвърна с насмешка момчето. — Съмнявам се, че някога изобщо ще се оженя. Жени. Кому са притрябвали?

Железния облак се засмя. Те размениха погледи с Дамита, които говореха повече от всякакви слова, след това Железния облак продължи урока си.

— Както вече си забелязал, Тимоти, днес трудно се срещат стада бизони — тъжно изрече индианецът. — Белите хора отнеха на индианците този традиционен лов. Но когато бях младеж, обучаваха ме главно в лов на бизони. Аз сега ще те науча на същото, защото може би ще дойде време, като пораснеш, когато броят на бизоните по нашите земи отново ще се увеличи.

Вождът на омахите помълча известно време, като че ли се пренасяше в миналото, после заговори с монотонен, изпълнен с нотки на меланхолия глас.

— Ако един младеж е непосветен, когато попаднат на стадо бизони, може да срещне друг младеж, когото да смята за незначителен — меко продължи той, — но който е убил благодарение на енергията си бизон. Младият мъж с копнеж ще стои загледан как се разпределя най-доброто от месото на животното, но този, който е успял да убие животното, ще го раздаде на други и ще бъде признат за спестовен и благороден, а младият, неопитен боец ще си тръгне разочарован.

Железния облак отново замълча, намести се по-удобно, като почти докосна с колене гърдите си. Когато отново проговори, той обгърна коленете си с ръце и обърна поглед към Тимоти.

— Част от вътрешностите на бизона, наречени „уашна“, са толкова крехки, че дори и беззъбите старци или ония, на които им е останал някой и друг зъб, могат да ги сдъвчат и преглътнат — промърмори той. — Ако някой младок пожелае да яде от това месо, старците ще му кажат „Не бива да ядеш уашна. Ако го сториш, когато тръгнеш с останалите на лов, кучетата ще лаят по тебе.“

— Защо кучетата ще лаят по младежа? — запита с широко отворени, невинни очи Тимоти.

— Защо кучетата ще лаят по него е останало загадка — със смях отвърна Железния облак — Но тази загадка кара младите да се страхуват да ядат уашна, тъй че старците могат на воля да й се наслаждават.

Железния облак отново изпружи крака пред себе си.

— Има много поговорки, разказвани от старите хора, които съм запомнил от своето обучение като дете — каза той, отново загледан в далечината, виждайки сцени от детството си. — Когато изсушаха мазнината от мозъка на бизона, ако някой от младежите пожелаеше заедно с месото и късче от нея, старците казваха, че, ядеш ли от мозъка, ще станеш невъздържан, сърцето ти ще се смекчи и ще удариш на бяг пред враговете си — ще бъдеш в плен на страха.

— Разкажи ми още! — помоли Тимоти, застанал на колене и с нетърпение взирайки се в очите на Железния облак. — Толкова е интересно.

Железния облак сложи силната си ръка на рамото на Тимоти.

— Добре е, че искаш да научиш много неща, дори и ако някои от поговорките звучат глупаво за едно бяло момче — каза той.

— Нищо, което казваш или правиш, не може да е глупаво — отвърна Тимоти, след това хвърли поглед към сестра си, която тихо седеше и попиваше всичко казано. — Нали така, сестричке? Не е ли това най-умният мъж, когото някога си познавала?

За момент Тимоти сведе глава и тежко преглътна.

— Като изключим татко — промърмори момчето. — Освен… баща ни.

Дамита почти се задави от изненада, като сети чувствата на брат си и едва сега разбра

колко добре той е прикривал мъката си след смъртта на родителите им.

А сега той преживяваше още една загуба.

Разбира се, тази загуба бе несравнима с това да се лишиш от майка и баща, но, все едно, момчето болезнено преживяваше загубата на дивата котка. Изведнъж Дамита осъзна, че котето по особен начин бе запълвало празнотата в сърцето на момчето, останала след загубата на родините им.

Сега тя разбра колко важно е Бейби да се намери, ако това изобщо бе възможно!

— Да, Тимоти — каза тя и докосна с ръка бузата му. — Той е много умен, а и татко беше такъв. Както си и ти. Ти научаваш толкова нови неща така бързо. Аз искрено се гордея с теб.

Целият сияещ, Тимоти погледна сестра си, а после отново се обърна към Железния облак.

— Какво друго би могъл да ми кажеш за бизоните? — попита той и стисна челюсти. — Аз ще убия бизон някой ден и ще докажа на твоите хора, че съм Достоен войн. Все още някои обикалят земите ни. Един от тях ще е мой, дар за теб и хората ти от мен!

— Нашите хора — поправи го Железния облак. — Моите хора са вече и ваши хора — той погледна към Дамита и двамата прекрасно се разбраха с очи. — Твои и на сестра ти.

— Моят народ… — каза Тимоти, като че преценяваше думите по това, как излизаха от устата му. Момчето се усмихна и изпъчи гърдите си: — Да, моите хора. Това ми харесва. Прави ме някак си по-значим. Моля те, разкажи ми още примоли се той.

Железния облак погледна по посока на извисилото се над дървесните корони слънце. Скоро щеше да се смрачи и той искаше да се върне в селището, преди нощта изцяло да е покрила всичко наоколо с тъмата си. Утре бе особен ден за него и любимата му. Те щяха да станат мъж и жена. Нищо не би могло да им попречи. Нищо!

— Само още няколко приказки, останали от старците, и ще трябва да потегляме към селото — каза Железния облак, потупвайки го по рамото. — Дробът на бизона трябва да се яде суров — за да направи мъжа смел и да му даде силен глас. Мазнината около сърцето на бизона се дава на децата, за да имат силни сърца и да са смели. Също така младежите се учат, че когато някой рани бизон, младите бойци не бива да го пронизват със стрелите си. Който го стори, ще бъде наказан — бизонът принадлежи на онзи, който го е ранил.

Железния облак се изправи и подаде ръка на Дамита. Тимоти също скочи на крака, след това коленичи и взе своя лък и лъка на Железния облак, после подаде на индианеца неговия. След това и двамата преметнаха лъковете си през рамо.

Железния облак застана между Дамита и Тимоти и като ги хвана за ръце, ги поведе далеч от потока. Очите му светеха, докато гледаше брата и сестрата.

— Някои мъдрости на старците ме развеселяват, въпреки че никога не бих го признал пред другиго, освен пред вас — каза той през смях. — Според една стара поговорка, когато младеж се опита крадешком да пие бульон от казана, старците казват: „Младежът не трябва да пие бульона, в противен случай глезените му ще се разклатят и ставите му ще тракат.“

Дамита леко се усмихна. Чувстваше се по-свободна, след като и Железния облак бе признал, че се забавлява с приказките на старците от племето. Тя вървеше, хванала го за ръка, и мечтаеше този миг на невинност да продължава вечно, но започна да чувства нещо като болка ниско в стомаха си. Беше като леко замаяна.

Една силна болка, някъде вътре в корема й, я сграбчи, но благодарение на това, че трая не повече от една секунда, тя само леко се препъна за миг и се радваше, че Железния облак не забеляза нищо. Не би желала да стане причина да се помрачи чувството на приятелство, което в момента се изграждаше между любимия й мъж и брат й.

— Ако момче обича да яде главата на пуйката, казват му: „Ако изядеш това, в очите ти ще се появят сълзи, когато излезеш на лов. Очите ти ще овлажнеят“ — продължи Железния облак весело. — А ето какво се казва, ако едно момче иска да си играе с отрязаните крака на пуйката — „Ако си играеш с краката, ръцете ти ще са студени през зимата и възможно е да премръзнат. Тогава ти няма да можеш да държиш каквото и да било.“

Тимоти се разкиска, след това изведнъж пребледня, когато Дамита издаде неочакван стон и падна на земята, без да дава никакви признаци на живот.

Железния облак коленичи до нея и взе главата й в скута си. Беше притеснен от припадъка й и се чудеше каква може да е причината.

Само минути преди това тя бе споделяла радостта им, бе се смяла заедно с него и брат си!

— Тичай! — строго каза той на Тимоти. — Вземи манерката от коня ми! Донеси я! Бързо, Тимоти! Бързай!

— Какво й е? — проплака Тимоти, без да може да помръдне от мястото си.

— Тимоти, прави това, което ти казвам — строго го изгледа Железния облак. — И побързай!

Със страх, сковал сърцето му, Тимоти се обърна на пета и побягна към конете, които се виждаха през една пролука между дърветата само на няколко крачки в далечината. С треперещи пръсти той откачи манерката и бързешком се върна при сестра си.

Падна на колене и подаде манерката на Железния облак. С широко отворени очи и силно разтуптяно сърце наблюдаваше как Железния облак изсипа малко вода в шепата си и внимателно започна да потупва лицето на Дамита с влажната си длан.

— Бяла върба! — повтаряше Железния облак, мъчейки се да прикрие обзелото го отчаяние. — Кажи ми. Какво стана? Кажи ми, Бяла върба, любов моя. Говори!

Дамита се разбуди в ръцете му и чуваше гласа му който сякаш й говореше от глъбините на бездънен кладенец.

След това започна да го чува, като че ли се приближаваше, и когато отвори очи, видя, че я държи на ръце и пръска лицето й леко със студена вода.

— Какво се случи? — попита младата жена, като примигваше и учудено гледаше ту брат си, ту Железния облак и виждаше невероятния страх, вледенил лицата им.

— Ти припадна — каза Железния облак, като й помагаше да седне, а след това здраво я подпря.

— Припаднала ли съм? — отвърна Дамита, след това една лека болка в корема й подсказа причината за това. Болките, които бе изпитала преди, бяха непосилни за нея. В момента болката в корема отново я сграбчи, младата жена почувства, че отново изпада в унес и всичко й причернява.

— Бяла върба! — рече Железния облак, гласните му струни се опънаха до крайност, докато гледаше сгърченото лице на любимата си. — Какво ти е? Не ме напускай отново. Запази съзнание. Кажи ми какво ти е, за да ти помогна.

Неочакван поток от гореща влага, бликнала между бедрата й, накара Дамита да дойде в съзнание. Бе помагала достатъчно в кабинета на баща си, за да разбере какво става с нея самата. Това бе началото на месечния й цикъл, който бе закъснял с четири седмици. Количеството кръв, както и съсиреците, които Дамита чувстваше, че изтичат от нея, означаваха, че прави спонтанен аборт.

— Не! — извика тя и се хвана за корема, след като почувства, че болката й намалява и кръвта също. Тя се опря на Железния облак и се разрида на воля.

— Железен облак, най-добре ме върни обратно в селото. Аз… аз може би имам кръвоизлив и се нуждая от помощта на жените.

Когато видя кръвта, Тимоти изпадна в истерия.

— Няма причини да се безпокоиш — каза му Дамита, едва сдържайки плача си. — Да няма защо да се безпокоиш — повтори тя и се опита да спре насила сълзите си.

Да, но как можеше да обясни всичко на Тимоти, без да го шокира? Може би той напълно ще загуби чувството си на уважение към нея. Бе забременяла, преди сватбената церемония да я е свързала с мъжа, когото обичаше!

Но тя никога досега не бе го лъгала, дори и за да запази авторитета си, нямаше да го стори и сега!

— Това, което става сега, не е нещо необичайно за жените. Аз… аз абортирах, като дори не бях сигурна, че съм заченала и нося дете в себе си. Бях… прекалено заета с ежедневието ни, за да помисля за възможността да съм забременяла — тя погали с ръка първо лицето на Железния облак, а след това на Тимоти. — Ще имаме още много деца. Ще видите. А сега, моля ви, върнете ме в селото.

— Дете? — ахна Тимоти и пребледня. Погледна към Железния облак, раздиран от съмнения, но все пак не бе толкова наивен, че да не може да се сети, че сестра му питае към индианеца чувства, каквито не бе изпитвала към когото и да било в Бостън.

Младежът се опитваше да разбере, доколкото му стигаха познанията, но всичко в новия им живот бе толкова далеч от нормалното. Той няма да негодува против сестра си за това, че се е влюбила в най-решителния за тях момент. Независимо че сестра му се бе поддала на една забранена любов, Тимоти реши в себе си, че той никога няма да е причината, тя да се чувства виновна. Железния облак бе необикновен човек.

— Да, Тимоти, дете — каза Дамита, като наблюдаваше как се променя изражението на лицето му от шок в мълчаливо разбиране, и това я накара облекчено да въздъхне. Когато той нежно погали с ръка по бузата, младата жена се усмихна, а от очите й потекоха сълзи на благодарност.

— Съжалявам, сестричке — тихо каза момчето, а в очите му пробляснаха сълзи. — Наистина сестричке, искрено съжалявам.

— Благодаря ти — каза тя, преглъщайки с усилие. Беше радостна, че той се държи като истински мъж сега, когато това й бе особено необходимо. Но отвътре чувстваше как умира — разбираше, че един спонтанен аборт води до друг и още един, и още един. Можеше да не е в състояние да дари с дете своя любим.

А за един вожд това бе целувката на смъртта, тъй като те разчитаха на наследниците си, които да продължат водачеството след смъртта им!

Погледна към Тимоти. Може би той щеше да бъде синът, който Железния облак никога нямаше да има.

Но тя тъжно се запита ще го задоволи ли това?

Железния облак внимателно я вдигна на ръце и я понесе към конете.

— Тимоти, вържи коня на сестра си за своя каза той, като я гледаше нежно. — Тя ще язди мен.

Много внимателно Железния облак я качи на коня. След това седна зад нея, повдигна я и я сложи в скута си тъй, че да може да го прегърне с ръце и да прислони тялото си до неговото.

— Съжалявам — каза Железния облак и повдигна брадичката й, за да срещне погледа й. — Ще ти се отблагодаря. Ще видиш.

— Вината не е твоя — тихо прошепна Дамита, два сдържайки напиращите неукротими потоци сълзи. — Това е начинът, по който бяхме предупредени, че не е настъпило още времето да имаме дете. След време, любими мой, ще бъдем ощастливени с рожба. Обещавам ти.

Той я изгледа замаяно, след това сръга с петите си своята апалуза и се понесе в бавен, спокоен тръс през гората. Държеше високо изправена главата си, но вътрешно изпитваше силна сърдечна болка. Беше виждал жени от племето му да помятат. Но обикновено те никога повече не раждаха деца на съпрузите си.

А утре Бялата върба щеше да стане негова съпруга!

Независимо от всичко, мислеше той упорито тя ще му стане жена. Той ще се моли дълго на Уакода да им помогне и те ще преодолеят тази криза. Тази нощ той ще вземе лулата си и сам ще отиде на хълма; там мълчаливо ще пусне дима и ще призове от безкрая Уакода Хо!