Две истини и една лъжа

13. С любов, С.

Час по-късно Ема седеше вдървено на предната седалка във фолксвагена на Лоръл. Лоръл може и да я бе изоставила в училище, но нямаше как да се измъкне и да не я откара вкъщи от дома на Мадлин. През цялото време, докато пътуваха, Лоръл не обели нито дума и всеки път, когато поглеждаше към Ема, тя бърчеше нос, сякаш усещаше вонята на мръсен канал.

Когато зърна приближаващия се мини мол с група малки магазинчета, Ема се пресегна към волана и рязко насочи колата към дясното платно. Лоръл скочи върху спирачките.

— Какво правиш, по дяволите?

— Карам те да отбиеш — отвърна Ема и посочи паркинга. — Трябва да поговорим.

За голяма нейна изненада Лоръл даде мигач, сви в паркинга и угаси двигателя. Но след това излезе от колата и тръгна бързо към мини мола, без да изчака Ема. Когато тя най-после я настигна, Лоръл беше влязла в един магазин, наречен „Буут барн“. Помещението миришеше на кожа и освежител за въздух. По стените висяха каубойски шапки, а рафтовете с ботуши се простираха докъдето поглед стига. От тонколоните се носеше врещенето на някакъв кънтри певец, който тихо припяваше за своя пикап „Форд“, а единственият клиент в магазина беше един едър тип, който дъвчеше тютюн. Продавачката, дебела жена, облечена с потник, върху който бяха избродирани галопиращи коне, ги изгледа застрашително иззад щанда. Приличаше на човек, който знае как да се оправя с пушките.

Лоръл отиде до една черна риза с избродирани сребристи кончета на раменете. Ема се изкиска.

— Не ми се струва, че е в твоя стил.

Лоръл остави ризата обратно на рафта и с престорен интерес се загледа в натруфените катарами. Повечето от тях бяха във формата на кравешки рога.

— Честно, номерът с пренебрегването ми вече остаря — каза Ема, без да изостава от нея.

— За мен не е — отвърна Лоръл.

Ема беше благодарна, че поне каза нещо.

— Виж, не знам защо Теър е дошъл в моята стая и…

Лоръл се обърна рязко и впери поглед в нея.

— О, така ли? Наистина ли не знаеш? — каза тя и наведе очи към кръста й. Ема усети как стомахът й се свива и почувства как писмата, които бе открила в стаята на Теър, прогарят кожата й. Като че ли Лоръл знаеше, че те са там.

— Наистина не знам — отвърна Ема. — И не знам защо се ядоса толкова, но ми се иска да ми кажеш какво да направя, за да ти се реванширам и вече да не ми се сърдиш.

Лоръл присви очи и отстъпи назад.

— Добре, сега вече наистина ме изуми. Сътън Мърсър не съжалява. Сътън Мърсър не се реваншира на никого.

— Хората се променят.

„Или понякога умират и на тяхно място се появява по-добрата им близначка“, помислих си мрачно аз.

От тонколоните се разнесе друга кънтри песен, този път за любовта към добрите стари Щати. Лоръл разсеяно взе чифт розови каубойски ботуши и после отново ги върна на мястото им. Изражението на лицето й като че ли поомекна.

— Хубаво. Има един начин да ми се реваншираш.

— Какъв?

Лоръл се наведе напред.

— Можеш да накараш татко да свали обвиненията от Теър. Или да кажеш на Куинлън, че ти си го поканила в къщата. Така ченгетата ще бъдат принудени да го пуснат.

— Но аз не съм го канила! — възрази Ема. — И няма да лъжа полицаите зад гърба на татко.

Лоръл сърдито изпухтя.

— Като че ли това те е спирало преди.

— Добре де, опитвам се да започна на чисто. И като за начало се опитвам да не ядосвам мама и татко всеки ден.

— Да бе, да — изсумтя Лоръл.

Ема раздразнено сви юмруци, забила поглед в килима с тютюнев цвят. Камбанките на входа иззвъняха и в магазина влезе нелепо изглеждащо момиче със селска пола. Тя носеше тениска с надпис „Поетически конкурс на «Конгресния клуб»“. Изражението на Лоръл се промени; очевидно тя също бе забелязала тениската.

— Виж какво — каза Ема, поглеждайки към момичето, — щом си ми ядосана, изкарай си го на мен. Не замесвай Итън в това. Не трябва да съсипваме участието му в конкурса.

За миг по лицето на Лоръл премина виновно изражение. Но след това чертите й отново се втвърдиха.

— Съжалявам, сестричке. Нищо не мога да направя. Планът вече е задействан.

— Можем да го отменим — опита Ема.

Лоръл се ухили.

— Сътън Мърсър, да отменим номер? Това въобще не е в твоя стил. — Тя се облегна на един шкаф със закачалки, на които висяха някакви странни дрехи, наподобяващи магьоснически мантии от зебло. — Предлагам ти сделка. Ти измъкваш Теър от затвора, аз отменям номера.

— Не е честно — изсъска Ема.

— Е, тогава нищо не мога да направя. — Лоръл нехайно й обърна гръб. — Предполагам, че не ти пука чак толкова за тайното ти гадже. Но пък това не е кой знае каква изненада. Ти се отнасяш така с всичките си тайни гаджета. — Тя стрелна Ема с многозначителен поглед, бутна вратата и излезе навън. Камбанките, закачени на бравата, прозвъннаха подигравателно.

Няколко часа по-късно Ема спря колелото си на завоя до познатата ранчерска къща, която се издигаше срещу каньона Сабино. Краката я боляха от десетте мили изкачване по хълма, а кожата й лепнеше от пот, макар вече да се бе смрачило и въздухът да се бе разхладил. Тя нямаше друг избор, освен да отиде до къщата на Итън с колелото си — едва ли можеше да накара Лоръл да я закара. Ема трябваше да го види.

Къщата на Итън се намираше до дома на Ниша Банерджи, където Ема бе прекарала първата си нощ като Сътън. Къщата на семейство Ландри се издигаше върху малко парче земя, заобиколено от бяла ограда, която плачеше за боядисване. В единия край на двора растеше дъб, по чиито клони бяха накацали врабци, а залязващото слънце хвърляше дълги сенки по прораслата морава. На предната веранда бяха подредени глинени саксии с малки лилави цветя, а един стар люлеещ се стол с напукана жълта боя се мъдреше до струпаните сини торби, натъпкани със стари вестници. Макар къщата да бе по-красива от всички, в които Ема бе живяла досега, тя изглеждаше малка в сравнение с дома на Мърсърови. Невероятно колко бързо свиква човек с лукса.

Тя почука силно по вратата. Секунди след това на прозореца се появи лицето на Итън. Той й се усмихна изненадано, докато отключваше вратата.

— Извинявай, че не ти се обадих предварително — каза Ема.

Итън сви рамене.

— Няма проблем. Нашите не са у дома. — Той отстъпи встрани и й направи път. — Заповядай, влез.

Докато вървеше след него по дългия коридор, чиито стени бяха облепени с тапети на бледорозови флорални мотиви, Ема извади писмата от джоба си. По стените висяха акварели с рози и залези, каквито тя бе виждала единствено в погребалните домове. Нямаше никакви снимки на Итън. Къщата също миришеше странно — на застояло и старо. Определено не изглеждаше гостоприемна.

Итън въведе Ема в малка, тъмна стая.

— Това е спалнята ми — каза той и прокара ръка през косата си. — Очевидно — додаде той, сякаш изведнъж нещо го беше притеснило.

Ема се огледа. Откакто бяха станали приятели си бе представяла десетки пъти стаята му. В нея цари лека бъркотия, пълна е със звездни карти, части от телескопи, стари химически комплекти, оръфани тетрадки и тонове книги с поезия. Но тази стая бе безупречна. По килима личаха следите от прахосмукачката. Върху нощното шкафче лежаха чифт черни катерачески ръкавици заедно с кожения дневник, който Ема бе забелязала първия ден, когато срещна Итън. Единственият предмет върху бюрото беше един очукан лаптоп — нищо друго, дори химикалка. Леглото беше оправено толкова добре, че можеше да мине хотелска инспекция; шалтето бе изпънато идеално, възглавниците — подредени една до друга. Ема беше работила като камериерка в един мотел и управителите винаги й се караха, че не разпухква възглавниците както трябва.

Тя погледна към Итън. Искаше й се да го попита дали това наистина е неговата стая. Помещението беше абсолютно безлично. Но Итън изглеждаше толкова притеснен, че не искаше да го смущава допълнително. Вместо това Ема седна на леглото и извади снопчето листове от джоба си.

— Намерих ги днес в стаята на Теър — каза тя и разгъна писмата върху леглото. — Сътън му ги е писала. Това доказва, че са имали романтична връзка.

Итън прочете всяко едно писмо. Жегна я леко чувство за вина, сякаш бе предала сестра си, разкривайки тайните й чувства.

Макар да разбирах защо Ема показва на Итън писмата, аз също се почувствах леко засегната. Това бяха мои лични мисли.

— „Никога не съм предполагала, че толкова ще се увлека по някого“ — прочете Итън на глас. После взе следващия лист. — „Искам да те целувам на футболния стадион в Университета, в храстите зад къщата на нашите, на върха на планината Лемън…“ — Той млъкна и се прокашля.

Ема почувства как бузите й пламват.

— Очевидно наистина са се харесвали.

— Но тя все още е била с Гарет — посочи Итън един ред в писмото, който гласеше: „Искам да скъсам с Гарет и да бъда с теб, кълна се. Но не е сега моментът, и двамата го знаем.“ — Може би Теър се е ядосал, че след всичко това Сътън все още е с приятеля си… и я е убил.

Аз потреперих. Спомних си колко бързо се беше променил Теър в нощта на разходката ни в планината, когато се появи Гарет. Гневът му бе опустошителен — дори самият той признаваше, че това е най-лошото му качество, което най-силно му напомняше за баща му. Дали това бе достатъчно, за да го вбеси?

Ема полегна назад върху леглото и се загледа в тавана.

— Това ми се струва твърде крайно. Да убиеш някого заради това, че не иска да прекъсне връзката си?

— Хората са убивали и за далеч по-малко. — Итън погледна ръцете си. Той изглеждаше разсеян, като че ли нещо го беше разтревожило. Когато най-накрая заговори, думите му прозвучаха бавно и натъртено. — Може би Сътън го е вбесила. Тя беше майстор на манипулациите.

— Какво трябва да означава това? — попита остро Ема. Не й хареса нотката в гласа му. Или по-скоро онова, което той каза за сестра й.

— В един миг тя те харесва — отвърна Итън. — А в следващия се отнася с теб като с боклук. Виждал съм я да го прави с милион момчета. — Той се намръщи. — Може същото да се е случило и с Теър. Може да го е вбесила и той просто… да е превъртял.

Ема усещаше дланите си лепкави. Възможно ли бе капризите на сестра й да са тласнали Теър до ръба? Ако се беше държала едновременно сърдечно и студено с него — и то докато се срещаше с Гарет, — това може да е събудило гнева му.

— Възможно е — прошепна тя.

— И какво, според теб, трябва да направим? — попита Итън.

— Можем да се обадим в полицията — предложи Ема.

— А може би не — поклати глава Итън. — Ако го направим, ти ще трябва да разкриеш, че си близначката на Сътън. Твърде е рисковано. — Той подпря глезена на левия си крак върху коляното на десния и се заигра с връзката на маратонката си. — Но вече сме близо. Имаш нужда от по-солидно доказателство. Какво ще кажеш за кръвта в колата? Определено е на Сътън, нали?

Ема се надигна от леглото и започна да крачи из стаята.

— Вероятно. Макар полицията още да не я е изследвала. Предполагам, че ще проверят и отпечатъците по волана — току-виж съвпаднат с тези на Теър. — Тя се намръщи. — Но човек не трябва ли да е вкаран в полицейската система, за да бъде открито съвпадение на ДНК?

— Теър и преди се е замесвал в неприятности — рече Итън. — А и сигурно са му взели отпечатъци, когато са го арестували.

— Освен това вече знаем, че е бил в колата — продължи Ема — Дори отпечатъците му да са на волана, какво доказва това?

— Така е — отвърна Итън с пораженчески тон. — Което означава, че трябва да задълбаем повече. Да разкрием мотивите му. Да открием нещо, с което да го заковем за стената.

— Да — промърмори Ема, но се почувства ужасно изморена. Беше толкова близо… но и толкова далеч.

Тя затвори очи, смазана от тежестта на задачата. Тийнейджърът-звезда на футболния отбор — не можеше просто ей така да стане убиец. Нещо бе накарало Теър Вега да избухне.

Когато отново отвори очи, тя видя, че екранът на лаптопа на Итън свети. В браузъра бе отворена фейсбук страницата на Сътън.

— Регистриран си във Фейсбук? — Ема се ухили. — Не оставяш впечатление за такъв човек.

Итън скочи от леглото и затвори капака.

— Всъщност, не съм. Искам да кажа, имам страница, но не публикувам нищо на нея. Тъкмо мислех да оставя съобщение на твоята — всъщност на страницата на Сътън. Но не знам. — Той я погледна предпазливо. — Няма ли да е странно? Приятелките ти всъщност не знаят за… нашите разговори.

Ема се изпълни със задоволство, че двамата дори обсъждат потенциалната им връзка. Но след това стомахът й се сви. Тя си спомни как по-рано през деня момичетата се бяха кискали над замисления номер. Зачуди се дали да не каже на Итън за плана им да съсипят четенето му на поетичната вечер, но при тази мисъл й се зави свят. Чисто и просто трябваше да провали плана.

— Всъщност Лоръл знае за нас — каза вместо това тя и веднага се изчерви. Дали беше правилно да се изрази така? За нас? Те все още не бяха двойка.

— Това притеснява ли те? — попита Итън и в ъгълчетата на устните му потрепна лека усмивка.

— А теб притеснява ли те? — контрира Ема.

Итън пристъпи напред и седна до нея.

— На мен не ми пука кой знае. Мисля, че си невероятна. Не съм срещал друга като теб.

Сърцето й замря. Досега никой не й беше казвал нещо такова.

Итън се наведе напред и плъзна ръка по вратлето й. Целуна я нежно с топлите си, меки устни и Ема веднага забрави всичко, което й се беше случило след пристигането в Тусон. Забрави за това колко развълнувана беше, когато слезе от автобуса, за да срещне сестра си. Забрави колко бързо се изпариха надеждите за повторното им събиране. Забрави за заплашителната бележка, която я предупреждаваше да продължи да се прави на Сътън, защото иначе… Забрави за разследването на Теър или който там беше убил Сътън. В този момент тя беше просто Ема Пакстън, момичето със съвсем нов приятел.

А аз бях просто нейната сестра, която се радваше, че Ема най-после е намерила някой, когото наистина да обича.