Две истини и една лъжа

22. Търси и ще намериш

Следващите няколко дни Ема се опита да изпълни намерението си да не унива и да се държи като себе си, колкото и да се различаваше от Сътън. Отвърна с LOL на последните постове на близначките Туитър за това колко е трудно да се намерят дрехи, които да отговарят на техния сексапил. Направи комплимент на Шарлът за бекхенда й по време на тренировката по тенис. Дори каза на Ниша Банерджи, че лентата й за коса е сладка. Ниша я изгледа учудено — и леко подозрително, — но въпреки това й благодари.

Въпреки това Ема нямаше никакъв успех с Итън или Лоръл. В сряда позволи на Лоръл да вземе последния йогурт с нар в кафенето, защото знаеше, че й е любимият, но Лоръл само изсумтя и алчно го грабна. А когато виждаше Итън в коридора, той просто вдигаше още по-високо раницата на раменете си и минаваше от другата страна, за да не се сблъска с нея.

В четвъртък след тренировката по тенис тя огледа колите в паркинга и осъзна, че фолксвагенът не е на обичайното си място. Изстена отчаяно.

— Лоръл пак ли те заряза? — Мадлин се появи зад гърба на Ема, носейки в ръка няколко книги. Сините й очи грееха, а на ушите й висяха дълги перести обеци.

— Аха — отвърна Ема, неспособна да скрие раздразнението си. — Цяла седмица се държи като истинска кучка.

За пръв път от седмици Мадлин се разсмя от сърце.

— Че тя си е такава. — Тя хвана Ема за лакътя. — Не се тревожи. Ще й мине. Както на мен.

Зад гърба й минаха двама първокурсници, стиснали ролери под мишниците, и се сбутаха. Единият улови погледна на Ема и се ухили широко. Кимна й и бавно й помаха с ръка. Ема му се усмихна в отговор — поредната проява на доброта.

Мадлин извади ключовете от кожената си чанта.

— Искаш ли да те закарам?

Ема изгледа ключовете й.

— Всъщност тъкмо отивах в полицията. Най-накрая ще мога да си взема колата.

Мадлин потръпна при думата полиция и се намръщи.

— Тя не е ли на паркинга за конфискувани автомобили?

Стомахът на Ема се сви от притеснение. Приятелките на Сътън смятаха, че колата й е конфискувана заради твърде многото натрупани глоби и тя просто не е могла да си я прибере досега. Не знаеха, че Сътън я е взела оттам в деня, когато е умряла. Нито, че е била с нея, когато е прибрала Теър от автогарата. Или че може би го е блъснала с нея.

— Бил е пълен, затова са я преместили на паркинга зад полицейското управление — изтърси Ема и скръсти пръсти, молейки се Мадлин да й повярва. Не обичаше да лъже, но нямаше как да й каже, че колата на Сътън е била всъщност улика, защото в нея е била открита кръвта на брат й. За щастие Мадлин просто сви рамене и отключи джипа си с дистанционното.

— Влизай. Ще ти спестя ходенето.

Ема се качи в колата и остави чантата в скута си.

— Радваш ли се за гостито у Шарлът утре? — попита Мадлин, докато завърташе ключа в стартера. — От доста време не сме вечеряли у Чембърлейнови. Липсва ми готвенето на Корнелия. Не е ли страхотно да си имаме личен готвач?

Ема изхъмка утвърдително, припомняйки си, че момичетата се бяха разбрали да прекарат вечерта у Шарлът. Не се изненада, че семейство Чембърлейн имат личен готвач — къщата им беше огромна.

— И, разбира се, това не трябваше да го казвам. — Мадлин се усмихна накриво. — Ако баща ми ме чуе, че казвам колко ми се иска да имам личен готвач, сигурно ще ме нарече разглезена и алчна. — Тя завъртя очи и се опита да се засмее, но лицето й се сгърчи.

Ема прехапа долната си устна, усещайки болката на Мадлин.

— Нали знаеш, че ако искаш да поговорим за баща ти, аз съм насреща.

— Благодаря — отвърна тихо Мадлин. Тя бръкна в чантата си розов металик, извади слънчевите си очила от кутийката и си ги сложи.

— Всичко наред ли е? Нещата оправят ли се? — притисна я Ема.

Мадлин изчака да излязат от паркинга, преди да отговори.

— Все същото е, като че ли. Мразя да се прибирам у дома. Баща ми се мотае из цялата къща и точно сега двамата с мама не си говорят. Според мен дори не спят в една стая. — Блестящите й устни се свиха в тънка линия.

— Нали знаеш, че винаги си добре дошла у нас — предложи Ема.

Мадлин я погледна с признателност.

— Благодаря ти — рече тя и въздъхна. После докосна ръката на Ема. — Досега никога не си ми го предлагала.

Жегна ме раздразнение. Щях да й предложа, ако знаех, че Мадлин се нуждае от това.

Минутка по-късно двете стигнаха до участъка и Мадлин остави Ема на тротоара.

— Сътън? — рече тя и надникна през прозореца. — Наистина се радвам, че се сдобрихме. Може и да не го казвам често, но ти си най-добрата ми приятелка.

— И аз се радвам — каза Ема и сърцето й се стопли.

Когато влезе в сградата, същата служителка, която я бе посрещнала и последния път, вдигна глава и я погледна.

— Пак ли ти? — попита тя с отегчен глас.

Колко професионално.

— Дойдох да прибера колата си — рече решително Ема.

Служителката се обърна и вдигна слушалката на телефона.

— Един момент.

Ема се обърна и се загледа към таблото с обяви. Плакатът „ИЗЧЕЗНАЛ“ на Теър беше свален и заменен с реклама на ХЕКТОР, ЧЕСТНИЯ МЕХАНИК, КОГОТО ДА ПРЕПОРЪЧАТЕ НА ПРИЯТЕЛИТЕ СИ.

Миг по-късно служителката посочи навън към някакъв едър пазач, който стоеше пред телената ограда.

— Полицай Мориарти ще ти помогне — каза тя и направи балонче с розовата си дъвка. Въздухът в чакалнята се изпълни с аромат на захаросано грозде.

Ема излезе отново навън, отиде при полицай Мориарти и подписа документите за колата на Сътън. Той отключи вратата на оградата и я поведе покрай паркираните прашни коли. Беемвета и рейндж роувъри се кипреха гордо до раздрънкани таратайки, които изглеждаха така, сякаш едва ли биха могли да изминат и пет километра.

— Ето я — каза полицай Мориарти и посочи класическия зелен автомобил с лъскави хромирани части. Впечатлена, Ема седна в колата. Возилото изглеждаше лъскаво и притежаваше ретро дух — точно такава кола би си взела и тя, стига да имаше възможността да избира. Беше невероятна.

Естествено, че беше. Изписках, когато отново видях колата си. Но в гърдите ми се смесваше горчивина и сладост. Вече не можех са седна на шофьорската седалка и да усетя меката кожа с бедрата си. Не можех да превключвам скоростите и да усещам реакцията на колата. Не можех да се насладя на вятъра в косите ми, докато карах по Магистрала 10 със свалени стъкла.

Ема взе ключовете от ченгето. Огледа колата отвън, търсейки издайническите петна кръв, които бяха открили полицаите, но не намери нищо, с изключение на лека вдлъбнатина, където най-вероятно се беше ударило коляното на Теър. Може би я бяха почистили. След това Ема отвори вратата на шофьорското място и се тръшна на кожената седалка. Връхлетя я странно усещане. Тази кола притежаваше толкова силен сътъновски дух, че тя се почувства така, сякаш близначката й наистина беше тук. Затвори очи и почти успя да си представи Сътън зад волана, как отмята косата си назад, смеейки се на нещо, което са казали Шарлът или Мадлин. Ема побутна медальончето със сребърния ангел хранител, което висеше на огледалото за обратно виждане, убедена, че усеща във въздуха миризмата на парфюма на Сътън. Ема знаеше колко щеше да се ядоса близначката й, ако знаеше, че колата се намира в опипващите ръце на полицаите.

„Ще се грижа добре за нея“, помисли си тя, докато потупваше с пръсти по облечения в кожа волан.

Аз се усмихнах. Добре ще е да си спази обещанието.

Някой почука по стъклото. Ема се стегна и вдигна глава. Беше полицай Мориарти. Тя бавно свали стъклото.

— Мога ли да ви помогна с още нещо, госпожице Мърсър? — попита мрачно той.

— Не, полицай, всичко е наред — каза Ема, с невинен, предразполагащ глас. — Благодаря ви много за помощта.

— В такъв случай по-добре напуснете терена — каза полицаят, закачил палец на колана си.

Ема кимна и вдигна прозореца, след което пъхна ключа в контакта. Нямаше нужда да наглася седалката или огледалото за обратно виждане — всичко й пасваше идеално, точно както бе подхождало и на Сътън. Докато излизаше от паркинга, нещо на съседната седалка привлече погледа й. Нещо се подаваше от сгъвката, където седалката се срещаше с облегалката. Приличаше на малък къс хартия.

Тя излезе на пътя и продължи да кара, докато полицията не се изгуби от погледа й, после отби до тротоара и дръпна ръчната спирачка. Обърна се към хартийката. Хвана я и сви вежди. Най-накрая успя да я измъкне. Късчето бе малко и на него бе написано Д-Р ШЕЛДЪН РОУЗ. Тя веднага разпозна ъгловатия почерк от писмото, което бе намерила под дъното на шкафчето на Сътън. Почеркът на Теър.

Сърцето й заби ускорено. Тя погледна през рамо тъкмо когато една полицейска кола излизаше от паркинга с включени сирени. В продължение на няколко мъчителни секунди бе сигурна, че ченгетата са тръгнали след нея — може би подхвърлянето на тази важна улика в колата й беше тест и сега беше загазила здраво заради това, че не го беше предала. Но колата профуча покрай нея, а полицаят зад волана гледаше право напред. Тя шумно въздъхна. Ченгетата не я преследваха. Дори не знаеха какво е намерила.

А аз се надявах, че късчето хартия ще ни донесе някакви отговори.