Две истини и една лъжа

24. За коя се мислиш?

— Довечера ще бъде страхотно — каза Шарлът в петък сутринта, докато двете с Ема вървяха по коридора към научното крило на гимназия „Холиър“. Въздухът миришеше на изгорели химикали и газ от бунзенови лампи. — Корнелия ни е планирала страхотни ястия. Ще се съберем у нас, ще се нахраним и ще се приготвим, а след това отиваме на тайния купон. Добре ли ти се струва?

— Разбира се — отвърна предпазливо Ема, поглеждайки към голото си коляно, което се подаваше от внимателно съдраните дънки на Сътън. Така и не можа да разбере как хората плащат по триста долара за панталони, които са направени да изглеждат стари — защо просто не отидат в „Гудуил“ и не си купят някой наистина износен чифт?

Ами че защото нещата от „Гудуил“ не са готини. Не ме интересуваше колко добра беше Ема в превръщането на евтините парцалки в стилни. В моя свят царуваха марковите дрешки.

— До после! — пропя Шарлът, когато завиха към кабинетите за чужди езици, и се отправи към класа по испански, докато Ема влезе в кабинета по немски език. На черната дъска с изсветлял бял тебешир бяха написани спрежения на глаголи, а някой беше нарисувал намръщена физиономия, над която в балонче бе изразил мислите си: „Готов съм да бъда където и да е другаде, само не тук.“ Във въздуха се носеше слаба миризма на лепило. Ема забеляза Итън, който се беше отпуснал върху един стол в ъгъла на стаята. Той я погледна и бързо отмести очи. Стомахът й се сви.

Фрау Фенстърмахер още не беше пристигнала, затова Ема отиде до стола на Итън и застана до него. Постоя така почти десет секунди, но той нарочно гледаше встрани.

— Трябва да поговорим — каза най-накрая тя с решителен тон.

— Не мисля — отвърна Итън и продължи да гледа през прозореца.

— Аз, обаче, мисля. — Тя го хвана за ръката и го задърпа, докато не го изведе в коридора. Двама ученици спряха и ги зяпнаха. Сигурно се чудеха защо Сътън Мърсър е хванала Итън Ландри за ръката. Но Ема не се интересуваше кой ги гледа. Тя трябваше да оправи нещата с Итън — и то веднага.

В коридорите притичваха закъснели ученици, които бързаха да влязат в стаите преди звънеца. Ема погледна вляво и видя приближаващата се безформена фигура на Фрау Фенстърмахер. Тя избута Итън в съседния коридор с надеждата, че не ги е забелязала. Двамата тръгнаха към стъклените врати, през които се излизаше на дългата морава покрай пистата за бягане.

Итън зарови ръцете си дълбоко в джобовете на кафявите си карго бермуди.

— Трябва да се връщаме вътре.

— Искам да ти кажа някои неща — прекъсна го Ема, докато вървеше към пистата. — А ти трябва да ме изслушаш.

Тя бутна вратите и двамата прекосиха зелената ивица преди бялата стартова линия. Сребристите препятствия бяха събрани в прави редици. До един забравен клипборд се търкаляше празна бутилка от минерална вода. Двамата бавно се изкачиха до пейките, обувките им тихо потракваха по металните стъпала. Ема стигна някъде до средата, тръгна по редицата и седна на една от металните пейки. Итън я последва. Вятърът я шибаше по лицето. Тя върза дългата си коса на опашка и се обърна към него.

— Не искам да ти правя номер — каза тя. — Никога не съм искала и няма да им позволя да продължат. Просто ми е трудно при всичко, което се случва, да откривам най-добрия начин да се справя със ситуацията, без да се издам.

Итън се преструваше на очарован от шевовете на панталоните си. Край тях профучаха на колела двама ученици от класа по моден дизайн, които очевидно също бяха решили да избягат.

— Итън — каза Ема с разстроен глас. — Говори ми! Съжалявам! Не знам какво друго да кажа. Моля те, не ми се сърди.

Най-накрая той въздъхна и погледна към разперените си длани.

— Добре. Аз също съжалявам. Просто щом каза, че приятелките на Сътън се канят да ми скроят номер… откачих.

— Но защо не ми повярва, когато ти казах, че няма да го направя?

Итън поклати глава. Когато най-после заговори отново, думите му прозвучаха бавно и напрегнато.

— Просто ти приличаш толкова много на нея. Носиш дрехите й. Дружиш с приятелките й. Дори си сложила медальона й.

— И какво от това?

Мускулите на врата му се напрегнаха. Когато той погледна встрани, Ема осъзна, че тук имаше нещо друго, нещо, което той не й е казал. Когато погледите им се срещнаха, тя видя как в светлите му очи проблесна болка.

— Никога не съм ти казвал това — рече най-накрая той, — но в първи курс, точно след като Сътън и приятелките й започнаха Играта на лъжи, ми устроиха номер. Беше ужасен и провали всичките ми шансове да спечеля научната стипендия в една програма, която исках повече от всичко на света. Семейството ми нямаше пари да ме изпрати. Почти си бях гарантирал мястото, но след номера… вече не беше така. — Той тропна с крак по металните стълби и те иззвъняха. — Мислех, че съм го преглътнал, но очевидно не съм.

Аз се носех наоколо и се чувствах ужасно. Поредният пример как шегите ми наистина нараняват хората. Опитах се да си спомня какво бяхме погодили на Итън, но в съзнанието ми не се появяваше нищо. Единственият ми спомен с него беше когато той прекъсна фалшивото ми задушаване в пустинята. За части от секундата ме изпълни истинска благодарност, че ме е спасил… но след това се подразних, защото ме беше видял уплашена.

— Какво са направили всъщност? — попита Ема.

Итън сви рамене.

— Няма значение. Достатъчно е да кажа, че ми провалиха всички шансове.

Ема хвана ръката му и я стисна здраво.

— Чуй ме, аз не съм Сътън! Може да си приличаме по някои неща, но аз никога няма да те нараня. Трябва да го знаеш.

Итън кимна бавно, преплете пръстите си с нейните и също стисна ръката й в отговор.

— Знам. Наистина. И съжалявам, че се държах така. Трябваше да ти повярвам.

Настъпи продължително мълчание. Двамата гледаха как няколко коса кацнаха на пистата и отново отлетяха.

— Знаеш ли какво трябва да направим? — рече бавно Ема, неспособна да скрие усмивката си. — Да измислим план как да ги измамим.

— Приятелките на Сътън? — Итън я погледна недоверчиво. — Сигурна ли си?

— Абсолютно. Харесвам ги, но очевидно те имат нужда да глътнат малко от собственото им лекарство. Омръзна ми да правя номера на хората — а може би ако успеем да ги излъжем, цялата Игра на лъжи ще изгуби блясъка си? — Тя се обърна с лице към Итън. — Приятелките на Сътън смятат да откраднат стихотворенията ти преди конкурса и да ги качат в интернет под друго име, за да те изкарат плагиат.

Итън подсвирна леко.

— Леле. Това е гадно. — Светлите му очи потъмняха и той погледна към пистата. — Защо искат да ми причинят това?

Един облак мина пред слънцето и Ема видя как сянката й постепенно изчезва.

— Лоръл ми е бясна, че вкарах Теър в беля. Това е нейната идея за отмъщение. Тя знае, че аз… — тя преглътна смутено, — те харесвам и нанесе удар там, където най-боли.

Ъгълчетата на устните му трепнаха в усмивка.

— Разбирам. Какво ще кажеш да се срещнем на обичайното място и да обменим идеи?

— Според мен трябва да си намерим друго място, защото Лоръл знае, че се срещаме там — изтъкна Ема. Започваше да се успокоява. Слава Богу, Итън отново беше на нейна страна. — След като изяснихме това — рече тя, — има още някои неща, които трябва да ти разкажа. — Ема огледа внимателно пистата, проверявайки дали са все още сами.

Итън повдигна вежди.

— Нещо за случая?

Когато Ема му каза, че кръвта по колата е на Теър, а не на Сътън, Итън я погледна невярващо.

— И това не е всичко — продължи Ема. — Отидох да прибера колата на Сътън от полицията и намерих нещо странно. — Тя му разказа за хартията с името на д-р Шелдън Роуз, как е проследила информацията и е стигнала до психиатрията в Сиатъл. — Сестрата на д-р Роуз ми каза, че Теър е бил изписан на двайсет и първи септември. Въпреки препоръките на лекаря.

Итън я гледаше с пребледняло лице.

— Теър е бил в психиатрично заведение? — каза той, поклащайки глава. После притисна ръце върху нейните. — Той го е направил. Няма кой друг. Превъртял е и е убил Сътън. Как да го спрем да не стори същото и с теб? — Той обхвана ръцете й в своите. — Как да те защитя?

Ема си пое дълбоко дъх, чувствайки се малко по-спокойна, след като Итън отново й помагаше.

— Не можеш — каза тя и видя как след думите й лицето му увехна. Тя стисна ръцете му и продължи: — Трябва да намерим доказателство, че той го е направил. Единственият начин да бъда в безопасност е Теър да се озове завинаги зад решетките.

Вратата на училището се затръшна шумно и двамата погледнаха нататък. Звънецът удари, давайки сигнал за началото на междучасието. Ема беше пропуснала цял час. В предишния си живот тя никога не беше закъснявала за училище. Но сдобряването с Итън си го заслужаваше.

— Трябва да се връщаме — каза тихо тя.

— Трябва ли? — попита Итън. — Предпочитам да прекараме целия ден заедно.

— Аз също — измърмори Ема. После я осени една идея и тя се обърна към него. — Приятелките на Сътън планират таен купон и аз трябва да отида по-рано, за да помогна в подготовката. Искаш ли да дойдеш? Знам, че не си падаш по купоните, но може би е време да направим нещо, което да отвлече мислите ни от психопата, който ме преследва.

— Не е смешно — каза Итън и прокара пръсти през косата си. — Но… — Той погледна към маратонките си. — Сигурна ли си? Приятелките ти ще бъдат там. Излизането с мен не е нещо, което Сътън би направила. А и това ще провали нашия контра номер.

Ема се замисли за миг.

— Ами, тогава ще забравим за него. Най-добрият начин да отменим номера с поетическия конкурс е да се появим заедно на купона. И макар това да е нещо, което Сътън не би направила, аз искам да го направя — каза смело Ема. След като вече бе решила да разкрие връзката си, не искаше да прекарват повече време разделени.