Две истини и една лъжа

29. Като отрова

Ема се обърна рязко, готова да се изправи лице в лице с Теър, да се защити срещу някой два пъти по-едър от нея насред пустинята, без никакви свидетели. Но вместо това погледна в сините очи на Лоръл.

— Какво правиш тук? — попита рязко тя, отдръпвайки ръка от рамото на Ема.

Ема си пое дълбоко дъх, без да се отпуска.

— Просто се разхождах — каза тя, отпускайки юмруците си.

Лоръл постави пръст на устните си.

— Нека позная — каза тя и в гласа й прозвуча раздразнение. — Обзалагам се, че след като Теър излезе от затвора, бързаш да му се обадиш.

Ема потръпна.

— Знаеш, че е излязъл?

— Да не мислиш, че ти си единствената? — Лоръл се намръщи. — Иска ми се да го оставиш на мира. Той няма нужда от нова доза Сътън. Достатъчно му причини.

Ема я погледна.

— За какво говориш? — Да не би Лоръл да говореше за това как Сътън е блъснала Теър с колата си?

Как би могла да знае за това?

Лоръл скръсти ръце на гърдите си и завъртя очи.

— Писна ми от това. Аз знам. Знам какво криеш.

Ема примигна. Нощният въздух надвисна тежък и мълчалив над тях. Паника скова крайниците й. Крие нещо? Дали говореше за истинската самоличност на Ема? Дали беше разбрала? Теър ли й беше казал?

— Сега ще ми стоиш тук и ще се преструваш, че нямаш представа за какво говоря, нали? — попита Лоръл и очите й се разшириха.

Разнесе се тихо шумолене, когато някакво малко животинче се стрелна между кактусите. Ема почувства как тръпки полазват гърба й и се опита да запази спокойно изражение на лицето си. Последното нещо, което й трябваше, бе да разкрие колко я е страх.

— Все пак аз бях онази, която го спаси — сопна й се Лоръл. Тя върза дългата си руса коса на опашка и впери поглед в Ема, сякаш очакваше от нея да се защити.

Разнесе се тих жужащ звук. Ема не беше сигурна дали това е музиката от купона, или някакво пустинно насекомо лети в далечината. От какво го беше спасила Лоръл? От Сътън?

— Нямам представа за какво говориш, Лоръл — каза накрая тя с възможно най-спокоен тон.

Лоръл наклони глава на една страна и заби токчетата си в пръстта.

— Видях те да се криеш в храстите, след като Теър беше блъснат от кола в каньона Сабино. Той го отрича, но аз знам, че си била с него. — Тя пристъпи от крак на крак и скръсти отново ръце на гърдите си. — Защо се криеше? Защо остави на мен да го закарам в болницата? Не можеше ли да се справиш с това? — Тя поклати глава. — Или просто това е обичайният ти начин на действие? — Тя изгледа Ема продължително, преди да добави с нисък глас: — Създаде прекалено голяма каша, с която не можеш да се оправиш.

„Не — извиках аз на сестра си. — Скрих се, защото се страхувах, че няма да откараш Теър в болницата, ако знаеше, че и аз съм замесена! Опитвах се да направя най-доброто за него!“ Но, разбира се, тя не ме чу. Замислих се отново за спомена, който бях видяла преди малко. Чувствах се толкова глупаво, че смятах Теър за способен на хладнокръвно убийство, когато вече разбирах, че той просто се е опитвал да ме защити. Силната болка, която изпитах, когато го видях да лежи на пътя наранен, продължаваше да гори в гърдите ми. Кой го беше блъснал с колата ми и бе избягал след това? Може би същият, който ни беше преследвал. Което означаваше, че Теър може би знае кой е убиецът ми, без дори да подозира, че съм мъртва?

Междувременно Ема изтръпна при думите на Лоръл. Тя се опитваше да разбере значението им. Донякъде всичко звучеше напълно разбираемо — Теър е бил ударен от кола, което е причина за накуцването му. Но тя нямаше представа, че Лоръл е участвала в събитията от онази нощ. И според думите й не Сътън е била онази, която е блъснала Теър.

— Какво друго знаеш? — попита тихо Ема. — Какво друго си видяла? — Ако Лоръл е зърнала криещата се Сътън, може би е успяла да види и нещо друго. Като например истинския убиец на Сътън.

Над скалите се разнесе вой на койот. Лоръл погледна натам и въздъхна.

— Ако си мислиш дали съм ви видяла да се натискате, не съм. Не знам и кой го е блъснал. Той не ми разказа какво се е случило. Ти не знаеш ли кой го е ударил? Да не би да го караш да крие нещо?

— Нищо не знам — отвърна Ема и това си беше чистата истина.

Копринената рокля на Лоръл се развя от вятъра.

Тя потърка с длани голите си ръце.

— През последния месец само ме тормозеше с разпити за нощта на трийсет и първи август, опитвайки се да ме накараш да призная, че съм била с Теър. Защото смяташе, че не знаех, че ти също си била там. Нали затова не спираше да ме подпитваш какво съм правила онази нощ? Защото искаше да разбереш дали съм те видяла? Добре де, видях те. Видях те да се криеш в храстите, изоставила Теър в мига, когато най-много имаше нужда от теб. — Лицето й се сгърчи от отвращение. — Как можа да го направиш? И как можа да изкрещиш, когато той се появи в стаята ти? Да не се опитваш да съсипеш живота му?

— Съжалявам — избъбри Ема.

— Съжалението не е достатъчно — изръмжа Лоръл. — Трябва да стоиш далеч от него. Той ми каза поне това. Всеки път, когато се завъртиш около него, се случва нещо ужасно.

— Чакай малко, той ли ти каза това? — попита Ема. — Кога си говорила с него?

Лоръл сложи ръце на хълбоците си.

— Докато го карах към болницата. Аз се погрижих за него, Сътън. Аз го отведох в болницата, където той прекара цялата нощ в хирургията. Аз платих гаранцията му, в случай, че не си разбрала още, докато ти обикаляше наоколо с новото си гадже.

— Ти си платила гаранцията? Как?

Лоръл скръсти ръце на гърдите си.

— Спестявах, ако искаш да знаеш. С полицата, която баба ми даде преди години и с парите, които хората дариха в кампанията „Освободете Теър“ сумата се събра. Но какво ти пука? Теър очевидно не означава нищо за теб. Така че просто го остави на мира, разбра ли? — След тези думи тя рязко се обърна и тръгна към къщата.

Ема разтърка лицето си с ръце, припомняйки си отново и отново думите на Лоръл. Картите за пореден път се бяха разбъркали. Значи… Теър не беше убил Сътън? Беше я оставил жива, след като Лоръл го е отвела в болницата. Но оставаха толкова много въпроси без отговор. Ако Теър е бил блъснат с колата на Сътън, кой тогава я е карал? Дали онази нощ с тях е имало още някой, който не е искал двамата да бъдат заедно? Или някой бе откраднал колата на Сътън?

Само ако знаех от кого се опитваше да ме предпази Теър. От кого бяхме бягали. Кой седеше зад волана, когато колата го удари.

Но всъщност нищичко не знаех. Единственото, което виждах след като колата с Лоръл и Теър изчезна, беше тъмнина. И в този миг с ужас осъзнах: двете с Ема се бяхме върнали в началото.