Две истини и една лъжа

30. Сирене, мляко и бивши затворници

В събота сутринта Ема влезе в паркинга пред „Търговеца Джо“ и спря волвото на Сътън точно пред входа. След като угаси двигателя, тя разгъна списъка с продукти, който й беше дала госпожа Мърсър. В него имаше неща като сусамово масло, сос кимчи и неподсладено бадемово мляко.

— Знаеш колко е придирчива баба ти — предупреди я майката на Сътън, докато попълваше списъка, обяснявайки всеки продукт. — Купи точно тези продукти, които съм написала, иначе ще трябва да се разправям с една изключително раздразнителна свекърва. — Цялото семейство се подготвяше за пристигането на баба Мърсър по случай празненството за рождения ден на сина й. Очевидно бабата беше труден човек.

Ема наблюдаваше клиентите, които излизаха от бакалията усмихнати, понесли кафявите хартиени торби, и въздъхна. Всички изглеждаха толкова щастливи и безгрижни. Тя беше уверена, че ще е единственият клиент на „Търговеца Джо“, който предишната нощ се е сблъскал със заподозрян в убийство извън списъка й.

Когато излезе от колата, топлият тусонски вятър я погали по врата. Тя върза кестенявата си коса на опашка и се огледа в страничното огледало на колата. Тъкмо се накани да тръгне към входната врата, когато забеляза една позната фигура да излиза от синьо БМВ в другия край на паркинга. Ема почувства как стомахът й се свива и бузите й пламват.

Теър.

Той не я беше видял. Ема можеше да се обърне и да побегне в другата посока, но сега, когато знаеше, че е невинен, трябваше да му се извини. Краката й се подгъваха, когато тръгна по паркинга към колата му. Спря едва на няколко крачки от него.

— Теър? — Гласът й потрепери. Нещо в него опъваше нервите й.

Той се обърна и се стегна. Бялата му тениска беше смачкана, а маскировъчните му бермуди висяха около тялото му така, сякаш му бяха твърде големи. Той стисна зъби и прокара пръсти през косата си.

— О, здрасти.

— Излязъл си от затвора — каза Ема и веднага се почувства ужасно глупаво.

— Това проблем ли е? — Теър се облегна на капака на колата си, оглеждайки внимателно Ема. Като че ли усещаше, че това не е момичето, в което се беше влюбил. Но това бяха просто параноични бълнувания. Ема знаеше, че Теър няма представа за подмяната на близначката. Той не беше убиецът на Сътън.

— Виж, съжалявам за начина, по който се развиха нещата — каза тихо тя. — Със… нали знаеш. Онази нощ. Болницата. — Тя улови погледа му с надеждата да й повярва, с надеждата да разбере, че Сътън не е искала да го нарани.

Аз също исках Теър да го разбере.

Лицето му леко омекна. Той се заигра с каишката на черната раница, която висеше на рамото му.

— Виж какво, Сътън. Аз нямам право да се приближавам до теб.

— Знам — отвърна бързо и нервно Ема. Тя вдигна ръка, за да засенчи очите си и пристъпи смутено от крак на крак. — Лоръл ми каза. Всеки път, когато съм до теб, ти съсипвам живота.

Теър я погледна смутено.

— Ъ-ъ-ъ… не. Не бива да се приближавам до теб, защото баща ти ми забрани. Тази сутрин ми се обади. — Лицето му помръкна при споменаването на господин Мърсър. — Каза, че ако ме хване да се навъртам около теб или Лоръл, ще намери начин отново да ме хвърли в затвора.

Ема се намръщи.

— Защо те мрази толкова много?

Теър вирна глава и я погледна така, че Ема веднага се досети — Сътън би трябвало да знае отговора на този въпрос.

— Искам да кажа… — продължи тя и замълча с надеждата Теър да я осветли по някакъв начин за ситуацията. Но той я погледна многозначително, с присвити очи.

— Трябва да вървя — каза най-накрая той и се запъти към магазина. Но след няколко крачки се обърна и потърка врата си с ръка. — Всъщност има едно нещо, което исках да те попитам.

Ема преглътна тежко. Някъде встрани се включи алармата на някаква кола. Един възрастен мъж остави пазарската си количка при останалите. Тя погледна Теър и зачака въпроса му. Надяваше се да знае отговора.

Теър погледна към очукания си корвет.

— Защо не отговори на съобщенията ми?

Ема се опита да измисли отговор. Когато бе споменал за тях, тя бе решила, че говори за бележката, която някой бе пъхнал под чистачката на Лоръл. В нея той предупреждаваше Ема, че Сътън е мъртва и тя трябва да продължи да се преструва на нея. Но сега тя осъзна, че той е имал предвид нещо съвсем различно.

— Не спирах да ти пращам имейли — продължи Теър. — Но ти така и не ми отговори. Катастрофата ли е причината? Защото си счупих крака и вече не мога да бъда страхотния атлет?

— Няма такова нещо — отвърна тихо Ема.

„Разбира се, че няма“, прошепнах и аз.

Умът на Ема препускаше, навързвайки късчетата информация, подадени от Теър. Сътън и Теър си бяха кореспондирали тайно чрез имейли. Естествено, че тя нямаше как да му отговори след последната нощ, която бяха прекарали заедно — нали беше мъртва. И естествено, когато Ема зае мястото й, тя нямаше как да знае тайния имейл адрес.

— Съжалявам, че не ти отговорих — отвърна тя. — Щях, ако…

— Забрави — прекъсна я Теър. Той сви рамене и я изгледа продължително с присвити очи. — Липсваше ми, Сътън. Толкова се ядосах, когато ме прогони от живота си. Ти единствена ме разбираше. Но сега се държиш така, сякаш не ме познаваш. Дойдох онази нощ в стаята ти, защото исках да ти кажа къде съм бил. Пратих ти имейл, че идвам, но сигурно не си го получила. А след това ти се държеше така, сякаш се страхуваш от мен. Сякаш се канех да те нараня.

— Знам и съжалявам — наведе очи Ема. — Бях объркана и изненадана. Постъпих глупаво. Това беше грешка.

— Просто исках да ме изслушаш — каза Теър. Той изглеждаше толкова изгубен, че Ема протегна ръка и докосна неговата. Той не се отдръпна, затова тя се приближи до него, прегърна го през раменете и силно го прегърна. Първоначално Теър остана напрегнат и дистанциран, но постепенно омекна в ръцете й и зарови лице във врата й. Реакцията му беше толкова искрена и страстна. За Ема бе пределно ясно колко много обичаше Сътън.

А болката в гърдите ми показваше ясно колко много го обичах аз. И колко глупаво бях постъпила, като го оставих да си отиде. Защо не бях отишла с Лоръл в болницата! Ако бяхме заминали заедно, сега сигурно нямаше да съм мъртва.

Теър погали ръката на Ема, преди да се отдръпне и да я погледне смутено.

— Всъщност не трябваше да се ядосвам — каза той. — Ти имаше причина да не четеш писмата ми и да не ми отговаряш. Знам, че съм твърде напорист. Знам, че съм твърде избухлив. И не ти казвах всичко. Ти искаше да знаеш какво ми се е случило, а аз така и не ти казах. Но не защото не ти вярвах. А защото… добре де, притеснявах се. — Устните му се разтеглиха в тъжна усмивка. — Бях в клиника, Сътън. За алкохолици. Просто трябваше да го направя сам. През цялото време изпитвах ужасен гняв. Пиех, за да го заглуша, но алкохолът само влошаваше нещата.

— Клиника? — Ема примигна. — Ти… добре ли си?

Теър кимна.

— Имах страхотен лекар. Преживяването беше невероятно и много ми помогна. Накрая се сдобих с това. — Той нави ръкава си и й показа татуировката на орела.

Ема го погледна и си спомни разговора със сестрата на д-р Шелдън Роуз.

— Цялата програма ли изкара?

— Ами първо трябваше да лежа в болницата заради крака ми, а след това напуснах малко по-рано. Лекарят ми искаше да остана още, но аз се чувствах готов да се върна в Тусон. За да те видя. — Теър беше напълно откровен. — Казах и на родителите ми къде съм. Баща ми беше ужасен, разбира се, но започна да се примирява, особено след като вече съм чист. Дори ми позволи да се нанеса у дома, да видим как ще се развият нещата.

— Това е… страхотно — каза бавно Ема, обмисляйки думите му. Тя се замисли за уеб страницата на СПБ. Ема просто бе приела, че Теър е затворен в психиатричното отделение на болницата, но рехабилитационната клиника също можеше да бъде част от него.

— Не бива да забравяме и това. — Теър хвана въжената гривна на китката си и се усмихна тъжно. — Помниш ли как се карахме заради нея, защото бе направена от момиче? Но, Сътън, тя е на петдесет и две години и има съпруг и три деца.

Аз въздъхнах дълбоко, спомняйки си за скарването между нас в каньона Сабино, същото, което постави началото на цялата странна поредица от събития. Наистина изпитвах ревност, сигурна, че Теър обира овациите някъде, само че без мен. Само ако беше откровен. Само ако не си бях правила погрешни изводи.

Теър въздъхна и опря длан върху капака на колата си.

— Знаеш ли, Сътън, изглеждаш ми… различна. Какво се е променило?

Ема прехапа долната си устна и усети динения вкус на гланца си. Несъмнено Теър познаваше добре близначката й. Част от нея копнееше да му каже истината, особено сега, след като знаеше, че е невинен. Той толкова обичаше сестра й, че би могъл да помогне на двамата с Итън да разкрият убийството й. Но Ема не го познаваше достатъчно добре, за да му довери тайната си — поне не още.

— Нищо не се е променило — рече тъжно тя. — Аз съм си съвсем същата. Просто… малко пораснах.

Теър кимна, макар да изглеждаше така, като че ли не разбира съвсем.

— Предполагам, че и аз съм пораснал — промърмори той. — Клиниката и затворът са способни на такива неща.

Двамата се спогледаха. Ема не беше съвсем сигурна какво друго да каже. Тя сви рамене, махна му с ръка и тръгна към магазина. Когато погледна през рамо, Теър все още я гледаше, може би с надеждата, че ще се върне при него. Но тя не го направи. Не беше негова, сега беше с Итън.

Когато Ема не се върна при него, лицето на Теър увехна. Той изглеждаше съкрушен.

Аз също бях съкрушена. Теър не разбираше защо вече не го обичам. И ако Ема не успееше да разкрие кой е убиецът ми, той никога нямаше да получи отговор.