Две истини и една лъжа

14. Ако ключът пасне

През нощта светлосините чаршафи на Сътън се увиваха около тялото на Ема, която се въртеше неспокойно в леглото. Поовехтелите плюшени играчки бяха подредени в долната му част и се взираха в нея с блестящите си на лунната светлина очи. Присъствието им бе толкова нетипично за Сътън, едно от малкото неща със сантиментална стойност, които беше запазила от миналото си. Те напомняха на Ема за собствените й играчки — плетена на ръка играчка-чудовище, която й бе подарила учителката й по пиано заради това, че бе овладяла една трудна музикална композиция, и Соктопод, който й беше купен от Беки. Играчките на Сътън я накараха да се замисли за всичкото време, през което бяха живели разделени, за спомените, които биха могли да имат от игрите в общата им спалня, измисляйки си думи, които само те двете щяха да разбират. Часове, които никога нямаше да имат.

От дъбовото дърво пред спалнята на Сътън се обади бухал. Ема се загледа в клоните му и установи, че това е същото дърво, което бе използвала в нощта, когато се измъкна навън при Итън и по което се бе изкатерил Теър, за да проникне в стаята на Сътън. Внезапно тя се сепна. Прозорецът беше широко отворен. В ъгъла на стаята стоеше прегърбена фигура, която дишаше накъсано.

— Наистина ли смяташе, че ще се отървеш толкова лесно от мен? — разнесе се гласът му.

Макар да седеше в сянка, Ема веднага го разпозна.

— Теър? — едва успя да произнесе.

Тя се опита да се хване за горната табла на леглото, но беше твърде късно. Теър се хвърли напред и вкопчи ръце в гърлото й. Устните му се озоваха на сантиметри от нейните.

— Ти ме предаде, Ема — прошепна той и хватката му се затегна. Долната му устна леко докосна нейните. — И сега е време наистина да се съберете със Сътън.

Ема заби ноктите си в кожата на Теър. Въздухът не й достигаше и тя усещаше как животът й бавно я напуска.

— Моля те, не!

— Сбогом, Ема — ухили се злобно Теър. Ръцете му стискаха ли, стискаха… като че ли на фона на песента на Кели Кларксън „Mr. Know It“

Ема скочи в леглото. Същата песен звучеше в ушите й. Тя се огледа. Намираше се в стаята на Сътън и чаршафите бяха залепнали за мократа й кожа. През прозореца нахлуваше слънчева светлина — и той наистина беше отворен. Но в ъгъла нямаше никого. Тя докосна врата си и не почувства нищо, което да доказва, че е била душена. Кожата й беше гладка. Нищо не я болеше.

Сън. Било е просто сън. Но й се струваше толкова истинско.

На мен също ми се беше сторило истинско. Погледнах втренчено към ъгъла, изненадана, че Теър не беше там. Все още бях разтърсена от това, че следвах Ема навсякъде, дори в сънищата й.

Пръстите на Ема трепереха, докато изпъваше набралото се светлосиньо горнище на пижамата и оглеждаше спалнята. Върху екрана на компютъра грееха познатите снимки на Сътън и приятелките й — точно тази беше направена след победата на отбора по тенис. Момичетата се бяха прегърнали през раменете и показваха с пръсти знака за победа „V“ пред фотоапарата. На бюрото на Сътън лежеше отворен учебник по немски заедно с малка книжка с поезия, която Итън й беше дал седмица по-рано. Никъде не се виждаха плюшени животинки — истинската Сътън беше твърде пораснала за играчки.

Но въпреки това прозорецът беше отворен. Ема можеше да се закълне, че предишната вече го беше затворила и заключила. Тя отметна завивките, отиде до него и надникна навън. Пред очите й се простираше безупречно поддържаната морава на семейство Мърсър — и всички бели шезлонги или растения в саксия бяха по местата си. Над планината Каталина се бе издигнала огнената топка на тусонското слънце и звукът на пеещи птички изпълваше стаята.

Бз-з-з.

Ема подскочи и се обърна. Звукът се чуваше изпод леглото на Сътън. Тя почти веднага се сети, че това е блекбърито от предишния й живот. Хвърли се към него и погледна екрана. Звънеше Алекс, най-добрата й приятелка от Хендерсън. Тя се прокашля и натисна бутона за отговор.

— Здрасти.

— Здрасти. Всичко наред ли е? Звучиш странно.

Ема потръпна. Но Алекс нямаше как да знае какво беше сънувала току-що. Приятелката й дори не знаеше, че Ема е в опасност — тя смяташе, че Сътън е още жива и Ема изживява мечтата на всяко хранениче с нейната отдавна изгубена сестра.

— Всичко е наред, разбира се — отвърна тя с дрезгав глас. — Просто още спях.

— Ами ставай вече, поспаланке — изкиска се Алекс. — Не съм те чувала от сто години. Исках да разбера как си.

— Всичко е наред — повтори Ема, опитвайки се да звучи приповдигнато. — Страхотно, всъщност. Семейството на Сътън е невероятно.

— Не мога да повярвам как изведнъж получи този страхотен живот. Трябва да се появиш в шоуто на Опра или нещо подобно. Искаш ли да им пиша за историята ти?

— Не! — отвърна Ема, може би твърде рязко. Тя отиде до дрешника на Сътън — отчасти, за да си избере дрехи за деня, но и защото там беше по-уединено — вероятността Лоръл да я чуе беше по-малка.

— Добре де, добре! Как върви училището? Харесват ли ти приятелите на Сътън? — попита Алекс.

Ема се спря пред една синя копринена блузка.

— Честно казано, точно сега отношенията ми с тях са малко напрегнати.

— Защо? Не могат да се справят с двете ви едновременно? — Гласът на Алекс прозвуча приглушено и Ема веднага си я представи как се облича за училище, реше косата си и похапва канелени кифлички. Алекс беше кралицата на многозадачието и беше голяма сладокусница.

— Просто групичката им е доста близка — каза Ема. — Преживели са толкова много неща, които дори не мога да проумея все още.

Алекс сдъвка залъка си и преглътна.

— Това е вече в историята. Планирай нещо забавно и си създай собствени преживявания с тях, може би дори без Сътън.

— Да, може би — каза Ема, осъзнавайки, че досега почти не е излизала поединично с някоя от приятелките на Сътън.

Дрейк излая от първия етаж и Ема чу как госпожа Мърсър му изшътка.

— Виж, трябва да вървя — обещах на Сътън, че ще й помогна с домашното, преди да започнат часовете.

Тя обеща да поддържа връзка и прекъсна разговора. После излезе от гардеробната на Сътън и се просна на леглото с пулсираща глава. Чувстваше се ужасно, че трябваше да лъже Алекс. Замисли се за следобедите, които беше прекарала в стаята й, когато двете търсеха нова музика в интернет или правеха предсказания за бъдещето. Двете споделяха един дневник с бледоморава корица, като се редуваха да пишат в него на всеки няколко дни. Бяха го скрили под изрязан в килима капак под леглото на Алекс, така че никой да не може да го намери. Имаха тайни, които пазеха от света, но не и една от друга — досега.

Ема седна върху леглото. Ако Теър беше запазил писмата на Сътън, може би тя също пазеше нейните. Но къде ги беше скрила?

Ема стана от леглото и бръкна под матрака. До стената бяха бутнати две кутии от обувки, но тя ги беше прегледала още преди няколко седмици. Въпреки това ги извади и изсипа съдържанието им на леглото, в случай, че бе пропуснала нещо. По чаршафите се разпиляха стари контролни и оценени доклади, заедно с неоново зелена лента за глава и парче от билет за концерт на Лейди Гага. В Ема се взираше кукла Барби с безучастни сини очи, а оплетената й руса коса се спускаше върху натруфена копринена рокличка. Това не беше Е, куклата, която Сътън може би бе нарекла на Ема — тя се намираше в раклата в спалнята на Мърсърови. Но Ема беше виждала всичко това преди.

Тя отиде до дрешника на Сътън и започна да отваря едно по едно всички чекмеджета, изваждайки съдържанието им на пода. Сигурно пропускаше нещо. Прехвърли тениските и късите панталонки, и зарови ръце в чорапите за тенис. Прегледа всяка страница от опърпаните тетрадки, пълни със записки по история и уравнения по алгебра, провери всички гилзи от червила, половин дузина висящи обеци и малко бурканче с овлажнител, който обещаваше да съживи кожата й.

След като прегледа чекмеджетата на бюрото, тя се облегна на стената и започна да разглежда старите снимки, за да се убеди, че не е пропуснала нещо при предишните шест проверки. Но какво ли трябваше да е то? Някоя фигура, която наднича отзад на някой тенис мач? Някой на рождения й ден, който държи табела с надпис „АЗ УБИХ СЕСТРА ТИ“? Някой, който крие нож зад гърба си на бала?

Внезапно Ема изправи рамене и в главата й нещо прищрака. Барбито-Кралица на бала. Тя въобще не си пасваше с нито един от предметите, които Сътън бе напъхала под матрака или в чекмеджетата. Ема взе куклата от мястото, където я беше оставила и я обърна с краката нагоре. Платът на роклята й се разтвори и разкри малка торбичка, зашита в най-долния пласт на балната рокля. Бинго.

Браво! Дори аз нямаше да се сетя да проверя куклата — а нали всъщност би трябвало сама да съм зашила торбичката там.

Ема бръкна с пръст вътре и напипа студен метал. Това беше малък, потъмнял сребърен ключ. Тя го извади на светло. Приличаше на ключ за дневник или кутия за бижута.

Някой почука и вратата на Сътън се отвори. На прага застана Лоръл, обвита в облак от парфюм, сложила ръце на хълбоците си. Лицето й беше кисело.

— Мама те вика долу за закуска. — Тя погледна към разпилените из стаята предмети. — Какво, за Бога, си правила тук?

Ема огледа бъркотията около себе си.

— Ами, нищо. Просто търсех една обица. — Тя взе една сребърна звезда на винтче, която току-що беше открила под леглото. — Намерих я.

— Какво е това? — Лоръл посочи укорително ключа в ръката на Ема.

Ема също го погледна и се изруга на ум. Защо не се беше сетила да го скрие, преди Лоръл да го види.

— О, нищо особено. Стари боклуци — смотолеви тя и пусна ключето върху нощното шкафче на Сътън, сякаш въобще не я интересуваше. Едва когато Лоръл се обърна и излезе, тя бързо го грабна и го пъхна в дънките на Сътън. Ако ключът бе толкова важен, че сестра й да го скрие толкова добре, той може би щеше да я отведе до някоя голяма тайна. И Ема нямаше намерение да се откаже, докато не разбере каква е тя.

Което несъмнено означаваше, че аз също нямаше да се откажа.