Две истини и една лъжа

7. Нощен туризъм

Озовавам се на спирката на „Грейхаунд“ точно когато сребристият автобус изпухтява на паркинга. Свалям прозореца на колата си и в моето масленозелено волво 122 от 1965-та година нахлува острата миризма на хотдог. По-рано днес успях да спася бебчето ми от полицейския паркинг. Разписката се подмята върху таблото, подписът ми се чернее в долния й ъгъл, а отгоре грее един голям печат 31 АВГУСТ. Трябваха ми седмици да събера парите за освобождаването на конфискуваната ми кола — в никакъв случай нямаше как да платя с кредитната карта, защото родителите ми получаваха извлечение.

Вратата на автобуса се отваря с въздишка и аз извивам глава, за да огледам пътниците. Пълен мъж с чантичка на кръста, тийнейджърка, която поклаща глава в ритъма на музиката, която се носи от айпода й, семейство, което изглежда изтощено от дългото пътуване, всеки един от тях стиснал по една възглавница под мишницата. Най-накрая по стълбите със залитане слиза едно момче с разрошена черна коса и развързани маратонки. Сърцето ми подкача. Теър изглежда различен, малко по-мърляв и по-кльощав. Дънките, които му бях подарила преди заминаването, бяха прокъсани на коляното, а лицето му изглеждаше по-сухо, а може би дори помъдряло. Наблюдавам го как оглежда паркинга и ме търси. Щом забелязва колата ми, Теър се впуска в характерния си спринт на футболна звезда.

— Ти дойде! — извиква той, щом отваря вратата на колата ми.

— Разбира се, че ще дойда.

Той се качва вътре. Протягам ръце и го прегръщам през врата. Целувам го жадно, без да ме интересува дали някой ще ни види — дори Гарет, тъй нареченото ми гадже.

— Теър — шепна аз, а наболата му брада одрасква бузата ми.

— Толкова ми липсваше — отвръща Теър и ме притиска към себе си. Ръцете му шарят по гърба ми и леко докосват колана на жълтите ми памучни панталонки. — Благодаря, че ме посрещна.

— Нищо не може да ме задържи далеч от теб — отвръщам аз и леко се отдръпвам назад. Поглеждам пластмасовия часовник с картинка на алигаторче на китката ми. През повечето време нося картието, което нашите ми купиха за шестнайсетия рожден ден, но те не знаят, че харесвам много повече тази евтина пластмаса. Теър ми го спечели на панаира в Тусон в последния ден, преди да напусне града.

— С колко време разполагаме? — шепна аз.

Зелените очи на Теър грейват.

— До утре вечер.

— И след това ще се превърнеш в тиква? — дразня го аз. Този път остава по-дълго от обичайното, но аз съм алчна за много. — Остани още един ден. Ще си заслужава, обещавам ти. — Премятам кичур коса през рамото си. — Обзалагам се, че с мен е по-забавно от мястото, където отиваш.

Теър ме погалва с пръст по брадичката.

— Сътън…

— Хубаво. — Обръщам се рязко и стискам здраво волана. — Не ми казвай къде си бил. Не ме интересува. — Протягам ръка към радиото и пускам спортния канал. Силно.

— Недей така. — Ръката на Теър ляга върху моята. Пръстите му се плъзгат по кожата ми, докато не стигат до шията ми. Цялата пламтя от докосването му. Теър се навежда напред и усещам топлия му дъх върху рамото си. Той ухае на мента, сякаш е издъвкал цяла опаковка дъвки, докато е пътувал насам. — Не искам да се караме в единствения ден, който ще прекараме заедно.

Обръщам се към него, ядосана на буцата, която се е образувала в гърлото ми.

— Просто ми е толкова тежко без теб. Минаха месеци. Освен това ми каза, че този път се връщаш завинаги.

— Ще се върна, Сътън, трябва да ми повярваш. Но все още не. Не е дошъл моментът.

Защо? — иска ми се да попитам. Но съм му обещала да не задавам въпроси. Трябва да се радвам, че се е върнал да ме види, дори и да е само за двайсет и четири часа. Потайното му завръщане крие рискове. Толкова много хора го търсят. Толкова много хора ще се ядосат, ако разберат, че е бил тук и не се е обадил.

— Хайде да направим нещо специално — казва Теър, галейки крака ми. — Искаш ли аз да карам?

— Ще ти се! — дразня го аз, поглеждам в огледалото за обратно виждане и форсирам двигателя. И изведнъж започвам да се чувствам по-добре. Няма нужда да размишлявам върху това какво не знам и какво ни готви бъдещето. Двамата с Теър разполагаме с двайсет и четири блажени часа и само това има значение.

Напускам паркинга на спирката и се вливам в движението по главния път. Две хлапета с отрязани дънки, стиснали по една раница в ръце, които изглеждат горе-долу на нашата възраст, се опитват да спрат кола на стоп. Планината Каталина се извисява в далечината.

— Какво ще кажеш да си направим едно нощно катерене? — питам аз. — Сега там няма никой — цялата планина ще бъде на наше разположение.

Теър кимва и аз превключвам радиото на някаква станция с джаз. От тонколоните се разнася саксофон. Пресягам се да я сменя, но Теър ме спира.

— Остави го — казва той. — Създава ми настроение.

— Настроение за какво? — питам аз и го стрелвам с поглед. Поставям показалец върху устните си и започвам да потупвам по тях, сякаш съм се замислила дълбоко. — Обзалагам се, че мога да се сетя.

— Ще ти се, Сътън — отвръща той с тънка усмивчица.

Аз се изсмивам и се протягам към него, за да го ударя по ръката.

През останалия път до каньона Сабино двамата мълчим. Свалила съм и двата прозореца и вятърът разхлажда лицата ни. Подминаваме кафенето, наречено „Конгресен клуб“, което рекламира вечер на литературното четене, кучешкия приют „Краставото псе“ и магазина за сладолед с мигащата реклама „Направете си своя мелба“. Колата се изпълва с аромата на диви цветя.

Най-накрая се изкачваме по пътя, който води към каньона и паркираме на едно уединено място край няколко варела за отпадъци. Нощното небе е черно, луната се носи над главите ни като голямо сияещо плаващо кълбо. Когато слизаме от колата и намираме пътеката, която води нагоре, навън все още е топло и задушно. Докато вървим, ръката на Теър се отрива в рамото ми, плъзва се по гръбнака и кацва на ханша ми. Горещи вълни, породени от докосването му, плъзват по кожата ми. Прехапвам устни, за да спра порива си да се обърна и да го целуна — колкото и да ми се иска, много по-възхитително е да се опитам да се въздържа колкото се може по-дълго.

Извървяваме мълчаливо още няколко метра по чакълестата пътека. Технически през нощта паркът е затворен и наоколо няма жива душа. Лекият вятър ме кара да потреперя. Гигантските камъни се виждат отчетливо на лунната светлина. И тогава, минутка по-късно, го чувам: пропукване на съчка, последвано от въздишка. Замръзвам на място.

— Какво беше това?

Теър се спира и се вглежда с присвити очи в тъмното.

— Сигурно е някое животно.

Аз правя още една стъпка напред и отново поглеждам предпазливо през рамото си. Няма никой. Никой не ни следва. Никой не знае, че Теър е тук… и че аз съм с него.

Не след дълго стигаме до височината. Пред нас се простира цял Тусон, море от блещукащи светлини.

— Леле — ахва Теър. — Как намери това място?

— Преди години двамата с татко обичахме да идваме тук. — Аз соча с пръст стръмния терен под краката ни. — Постилахме си одеяло ето тук и си правехме пикник. Татко обича да наблюдава птиците и запали и мен.

— Звучи ми забавно — отвърна Теър със саркастична нотка в гласа.

Аз го плясвам по ръката.

— Забавно си беше. — Внезапно ме изпълва тъга. Помня как татко ме вдигаше на един от огромните камъни и ми подаваше лилавия ми термос — единствения, който използвах в основното училище. Чуквахме си очилата и вдигахме фалшиви тостове. „За Сътън — казваше баща ми, — най-пъргавият пионер, прекосил каньона Сабино от 1962 година насам.“ Аз чуквах термоса му с моя и казвах: „За татко. Косата ти е започнала да побелява, но все още си най-бързият катерач, познат по тези места!“ После се смеехме и всеки следващ тост звучеше още по-глупаво от предишните.

Струваше ми се, че са минали векове, от времето, когато двамата с баща ми бяхме толкова близки, и знам, че вината за това е и на двама ни. Вглеждам се в звездите, които са обсипали тъмното небе и решавам, че трябва да опитам по-сериозно с него. Може би отношенията ни отново ще станат както преди.

Пристъпвам внимателно към ръба.

— Татко имаше само едно правило — продължавам аз. — Трябва да стоя далеч от този перваз. Носели се всякакви слухове, че хората падат от него. А после никой не можел да слезе долу, за да търси телата им — пропастта е твърде стръмна — така че на дъното има сума ти скелети.

— Не се тревожи — казва Теър и ръцете му ме обгръщат. — Няма да те пусна да паднеш.

Сърцето ми веднага се разтапя. Навеждам се напред и притискам устните си към неговите. Ръцете му ме прегръщат през кръста и притискат тялото ми към неговото. Той заравя пръсти в косата ми и отвръща на моята целувка.

— Не ме изоставяй отново — моля го аз. Не мога да се спра. — Не се връщай там, където и да се криеш.

Теър ме целува по бузата и се отдръпва леко назад, за да ме погледне.

— Сега не мога да ти обясня — казва той. — Но не мога да остана тук, поне не сега. Обещавам ти, обаче, че това няма да продължи вечно.

Той улавя брадичката ми. Искам да мога да го разбера. Искам да съм силна. Но е толкова трудно. Тогава забелязвам бялата плетена гривна на китката му.

— Това откъде се взе? — питам го аз, потривайки твърдата прежда между пръстите си.

Теър свива рамене и избягва погледа ми.

— Мария ми я направи.

— Мария? — Напрягам се. — Сладка ли е?

— Тя е приятел — отвръща Теър с груб, сериозен глас.

— Що за приятел? — продължавам да го притискам. — Къде се запознахте?

Усещам как мускулите под сивата тениска се напрягат.

— Няма значение. Всъщност как я кара Гарет? — Той произнася името му така, сякаш говори за някаква разяждаща плътта болест.

Извръщам се настрани, изпълнена с вина. Обичам Гарет — така да се каже. Той е добър приятел. Освен това се намира тук, в Тусон, а не един Бог знае къде, като Теър. Но има нещо необяснимо, което ме привлича към Теър и ме кара да се промъквам тайно наоколо с него, както правим сега. И не мога да намеря никаква причина, която да ме спре да го правя.

Теър се притиска към мен.

— Когато се върна, нещата между нас ще се променят ли? — пита той с нисък глас. Дланите му спират върху бедрата ми и ги стисват здраво.

Телата ни са толкова близо едно до друго. Поглеждам към пълната му долна устна, мечтаейки си да имам отговор на този въпрос. Когато съм с него, единственото, което искам, е той. Но не мога да отрека, че част от удоволствието от връзката ни е това, че тя е тайна.

— Иска ми се, но не знам — шепна аз. — Не забравяй за Лоръл. А и един Бог знае как ще реагира Мадлин. Всичко е толкова… сложно, не мислиш ли?

Теър се измъква от ръцете ми и ритва една съчка.

— Ти си онази, която не спира да ме моли да се върна. — Студеният тон се е завърнал отново.

— Теър — възразявам. — Забрави ли, без караници?

Но той не ме поглежда. Промърморва нещо под носа си. Изведнъж кракът му се подхлъзва. Разнася се пропукване, когато пръстите му се срещат с един от големите камъни в просеката.

— Да не се опитваш да си счупиш костите? — проплаквам аз. Теър не ми отговаря. Пристъпвам към него и полагам успокояващо ръка върху рамото му. Или поне така си мисля. — Теър, чуй ме. Искам да си тук. Ужасно ми липсваш. Но може би точно сега не е най-подходящият момент да разкрием на всички чувствата ни.

Теър се обръща рязко към мен.

— Наистина ли, Сътън? — изплюва той името ми. — В такъв случай съжалявам, че нашата връзка не е толкова важна, колкото поддържането на имиджа ти.

Аз го хващам за ръката.

— Нямах предвид това. Просто исках да кажа…

— Достатъчно. — Теър присвива устни. — Може би сбърках, че се върнах. Чух достатъчно.

Очите му потъмняват и той издърпва ръката си от моята. Аз отстъпвам назад, сърцето ми изведнъж се изкачва в гърлото. Никога не съм го виждала такъв. Напомня ми за баща си. Избухлив. На настроения. Опасен.

В далечината свирят щурци. От скалата се посипват дребни камъчета. Внезапно осъзнавам колко съм самотна и уязвима, застанала на ръба на планината с едно момче, което е избягало на някакво тайно място. Какво ли знам за онова, което е преживял напоследък Теър? Чувала съм всякакви слухове за него — особено онези, че се е забъркал в разни неприятности тук, че е извършил опасни неща. Ами ако някои от тях се окажеха истина?

Но тогава осъзнавам колко безпочвени са страховете ми. Разбира се, че Теър няма да ме нарани. Между нас има нещо специално — той никога няма да ми навреди. Затварям очи и разпервам пръсти, усещайки хладния планински въздух между тях. Ако успея да събера мислите си, може би ще мога и да обясня какво чувствам и защо смятам, че сега не е подходящото време двамата с Теър да обявим връзката си. Бавно издишам и отварям очи, но Теър го няма.

Оглеждам се на всички страни, но виждам само тъмнина.

— Теър? — викам го аз.

На няколко крачки от мен се чуват дращещи звуци.

— Теър? — викам отново. Никакъв отговор. — Ха, ха. Много смешно!

По дърветата се плъзва сянка и нещо побягва в далечината. Листата шумолят и шепнат. По тялото ми пробягва тръпка.

— Теър?

Изведнъж ме обзема огромно желание да се махна от планината. Завъртам се отново, готова да тръгна надолу към колата си, но изведнъж някаква ръка стисва здраво моята. Изтръпвам от ужас. Усещам нечие дихание на врата си. Но преди да успея да извикам, преди да успея да се обърна и да видя кой е, споменът се пропуква и се разпада в пълна белота.