Две истини и една лъжа

26. Затворена, но не и забравена

Когато Ема спря пред къщата на Итън, тя все още се чувстваше въодушевена от това, че най-накрая се бе престрашила да се опъне на момичетата за номера. Слезе от колата широко усмихната, но изражението й бързо се промени, когато видя как Итън се измъкна през входната врата и я затръшна зад гърба си.

— Всичко наред ли е? — попита Ема, след като той прекоси тичешком моравата.

— Разбира се. — Итън прокара пръсти през късата си коса. — Просто мама ме занимава с разни задачи.

— Познато ми е — отвърна Ема. — Да вляза ли да я поздравя? Бих искала да се запознаем.

Последва минутка мълчание.

— Друг път — рече най-накрая той. После се наведе напред и я целуна по бузата. — Изглеждаш страхотно. Чудесна рокля.

„Забеляза я“, помисли си Ема и в стомаха й запърхаха пеперуди. Тя приглади полите на смарагдовозелената рокля.

— И ти не изглеждаш зле. — Итън беше облякъл тъмни дънки „Ливайс“ и прилепнала по тялото му маслиненозелена блузка с яка, която подчертаваше тънкия му кръст и широките рамене.

Ема посочи колата на Сътън. Итън подсвирна одобрително и се настани на пасажерската седалка.

— Виждал съм я само отдалеч — Сътън направо откачаше, ако на паркинга до нея се приближеше някой друг, освен приятелките й. Никога не съм си и помислял, че някога ще седна в нея.

— Е, в града има нова Сътън — изкиска се Ема.

„Това не означава, че новата Сътън може да прави каквото си поиска с колата ми“, помислих си раздразнено аз. Ема трябваше да се грижи добре за нея.

— Значи купонът е в някаква затворена, обявена за продажба къща в подножието на хълма, на някакъв си Леджънтс роуд — каза Ема. — Знаеш ли къде се намира?

— Ще ти покажа пътя. — Устните на Итън се разтегнаха в усмивка. — Изоставена къща. Луда работа! Звучи много по-интересно от обичайните гимназистки купони.

Ема се подсмихна.

— А ти на колко гимназистки купони си присъствал, самотнико?

— Тук ме хвана натясно. — Итън наведе глава. — Не са много.

Настъпи продължително мълчание. Някакво напрежение пулсираше във въздуха. Може би причината бе, че тази нощ за пръв път щяха да се появят като истинска двойка. Когато Ема превключи на скорост и потегли по улицата на Итън, тя осъзна, че стомахът я присвива от нервно очакване. Тя го погледна и забеляза, че той не спира да облизва устните си. Може би също бе изнервен.

— Какво се е случило с колата ти? — попита Ема.

Итън сви рамене.

— Сигурно трябва да я бутна малко. Утре ще я видя.

Ема сви по главната улица и подмина каньона Сабино. Почувства как я жегва страх — това бе мястото, където си бе уредила среща със Сътън и където ченгетата бяха намерили колата на Сътън.

„А може би — помислих си аз, — където бях блъснала Теър… и той ме беше убил.“

Колата започна да изкачва хълма, а в далечината планината Каталина проблясваше под лъчите на залязващото слънце. Пътят криволичеше и Ема стисна здраво волана, за да не изпусне някой завой. Колкото по на север отиваха, толкова по-големи и красиви ставаха къщите. Докато подминаха един луксозен мини мол, в който се помещаваха магазин за вино, студио за Пилатес и няколко агенции за недвижими имоти, табелка, указваща началото на поредната туристическа пътека, няколко имения в югозападен стил, навън започна да притъмнява.

— Хей, това ли е улицата? — попита изведнъж Ема, сочейки една жълто-зелена табела с надпис „Леджънтс роуд“.

— Така изглежда — взря се Итън в сумрака.

Ема зави по улицата и едва не сгази една кукувица, която се стрелна пред колата. От двете страни на асфалта се издигаха гъсти храсталаци и Ема трябваше да заобиколи някакъв грамаден камък, който изглежда беше паднал от надвисналите над пътя скали.

— Трябва да намерим скрито място, където да паркираме — обясни тя, оглеждайки се през рамо. — Мадс каза, че не можем да паркираме пред къщата — това ще подскаже на полицията, че вътре се прави купон. — Но на нея не й се искаше да паркира където и да е — колата на Сътън беше конфискувана точно заради неплатените й глоби. Въобще не й се искаше да дава на детектив Куинлън нов повод да я привиква в управлението.

Пътят не спираше да криволичи, ограден от безлюдна земя.

— Тук няма ли други къщи? — зачуди се на глас Ема.

— Странно. — Итън погледна пред прозореца към преплетените клони, които се протягаха като пръсти към предното стъкло. — Може би собственикът на къщата е притежавал и околната земя. Това е един от начините да си гарантира страхотна гледка.

Ема измина още половин миля, преди пред колата да се появи висока каменна сграда. Извитите сводове се издигаха към вечерното небе, осветените прозорци бяха покрити с плътни черни щори. От едната страна на къщата имаше голям балкон, който бе надвиснал над почти стометрова пропаст с каменисто дъно. А табелата с надпис „Продава се“ се въргаляше отдавна забравена върху предната морава. Кръглата алея пред къщата беше празна. Както и пътят, който я заобикаляше.

— Прекрасна е! — ахна Ема и отби встрани. — Но къде ли са колите на останалите момичета? Досега трябваше да са пристигнали. — Тя погледна часовника си. Беше закъсняла — часът бе почти девет и половина.

— Може да има друг път отзад. Или са паркирали доста по-надалеч, за да не привличат подозрителни погледи. — Итън разкопча колана си и двамата излязоха от колата.

Над главите им в небето висеше сребристият лунен сърп. Силен порив на вятъра разпиля косата на Ема по раменете й. Тя последва Итън по неравните, изсечени в малкия хълм каменни стъпала, които водеха до къщата. След като изминаха и последните няколко метра, те се озоваха на малка веранда, направена от солиден гранит. Итън почука с кокалчетата на пръстите си по предната врата. Докато чакаха отговор, той погледна Ема и долепи ухо до вратата.

— Странно. Не чувам нищо вътре — каза той и присви очи. — Нито музика, нищо.

Ема почука отново.

— Ехо? — извика тя. След като никой не й отговори, тя завъртя златната брава и бутна тежката дъбова врата. Вратата се отвори и пред очите им се разкри двойна вита стълба, която стигаше до открития втори етаж. От тавана на фоайето висеше кристален полилей, който не светеше. През масивните капандури се виждаха ярките звезди. Единствената видима мебел беше един старинен часовник с махало, който се намираше в далечния десен ъгъл на фоайето — останалата част на къщата беше абсолютно празна.

— Ехо? — извика отново Ема. Момичетата трябваше вече да са тук. Гласът й отекна в празната къща. На фона на мъждивата лунна светлина се виждаха паяжините, които проблясваха в ъглите. Ема се обърна и погледна Итън. — Може би още не са пристигнали?

— Може би. — Итън отстъпи назад и се взря в звездите.

Тряс.

Ема и Итън се обърнаха рязко. Входната врата се беше затръшнала.

Ема изтича до нея и се опита да отвори. Бравата не помръдваше.

— Кой е там? — извика тя. По тялото й пробягаха електрически искри. Наблизо нямаше прозорец, който да гледа към предната веранда, така че тя нямаше как да види кой ги е заключил вътре.

Итън дръпна Ема по-близо до него. Скръ-ъ-ц. Звукът наподобяваше драскащи по стъкло нокти.

— Какво беше това? — изписка Ема.

— Навън има някой — каза Итън. Той отново опита да завърти бравата, но тя не поддаде. — Кой е там? — извика силно той. — Пуснете ни!

— О, Господи! — прошепна Ема, сграбчи ризата му си се притисна към гърдите му. — Ами ако е Теър? Ако е излязъл по-рано от затвора и ни е проследил?

Една ужасна мисъл ми мина през ума и безплътното ми тяло бе пронизано от зловещ хлад. Може би наистина беше Теър. Ами ако беше разбрал, че Ема се е обаждала в психиатрията и идваше да й затвори устата завинаги?

— Няма да му позволя да те нарани. — Итън притисна здраво Ема към себе си. — Обещавам.

Отвън се разнесе нов стон. Последваха нови драскащи звуци, сякаш някой се опитваше да се промъкне вътре.

— Трябва да се скрием, Итън! — извика Ема и огледа голите стаи и стени. Тя го хвана за ръката и го задърпа нагоре по стълбите, но токчето й се заклещи на първото стъпало. Тя залитна към Итън и той я хвана през кръста. Отвън се разнесе нов трясък, последван от ужасяващо скърцане. По задната стена премина някаква сянка. Разнесе се силен вик.

Ема му отвърна с писък, но викът се повтори и тя се стегна. Това не беше мъжки глас, а воят на момиче. Отвън се чу кискане. Внезапно Ема надуши отличителния аромат на „Шанел чене“.

Всичко си дойде на мястото. Разбира се.

Тя хвана Итън за ръката.

— Това е номер. Ние сме обектите. Приятелките на Сътън се забавляват за наша сметка.

Пръстите на Итън се отпуснаха смутено.

— Сигурна ли си?

— Абсолютно.

Раменете му се отпуснаха с облекчение. Той пристъпи към Ема и плъзна ръце по роклята й към нежната кожа на голия й гръб. Придърпа я към себе си.

— Е, това е най-страхотният номер за всички времена. Нямам нищо против да прекарам цялата нощ, заключен тук с теб.

Ема усети как настръхва, но този път причината беше съвсем различна. Тялото й се намираше толкова близо до неговото, че се зачуди дали той може да почувства ударите на сърцето й през тънката материя на роклята. Тя погледна лицето му точно когато той наведе глава, за да я целуне. Когато устните му докоснаха нейните, Ема се почувства изпълнена с живот. Прегърна го през врата и отвърна на целувката му, мечтаейки си този момент никога да не свършва.

Вратата се отвори със скърцане и в помещението нахлу вълна хладен въздух, която се разби в гърба на Ема. Мадлин връхлетя в къщата, последвана от Шарлът, Лоръл и близначките Туитър, които бяха облечени от глава до пети в черно, и бързо правеха снимки с айфоните си.

— Пипнахме ви! — извика Мадлин.

Шарлът плесна с ръце, а близначките Туитър запискаха развълнувано.

— Беше толкова уплашена! — извика Габи.

— Не бях! — отвърна бързо Ема.

— Напротив. — Лоръл се подсмихна. — Новото ти гадже не те ли кара да се чувстваш в безопасност? — Тя стрелна с поглед Итън.

— Това поне обяснява защо не искаше да му погаждаме номер — каза Мадлин, поклащайки глава. — Ще ни запознаеш ли, Сътън?

Ема погледна приятелките на Сътън. Те не изглеждаха особено раздразнени или отвратени, че току-що са я хванали да се целува с Итън. Тя го хвана за ръката.

— Това е Итън Ландри. Моят… приятел. — Гласът й леко се изви нагоре, почти въпросително. Тя погледна към Итън, за да провери дали одобрява титлата си. Той кимна и устните му бавно се разтеглиха в широка усмивка.

— Значи вие двамата сте един вид влюбени? — попита Лили. Очната й линия, която я правеше да прилича на енот, сега беше още по-плътна и бялото на очите й направо сияеше. Габи замляска с пълните си устнички, а Лоръл и Шарлът се изхилиха.

Ема се засмя насила.

— Откога планирате това, мацки? — попита тя.

— Откакто преди няколко дни Лоръл ни каза защо не си особено съгласна да подготвим номер на Итън. — Шарлът нави кичур от червената си коса около пръста си. — Цяла седмица те дразним. Щом си тръгна от вечерята, веднага се задействахме. Лили и Габи стояха в края на пътя, за да се погрижат никой да не дойде по-рано. Искахме да пристигнете, когато къщата е празна — и адски страховита.

— После разкачихме кабелите в колата на Итън, за да се наложи ти да го докараш — обяви гордо Лили.

— Вие ли го направихте? — зяпна изненадано Итън.

Габи махна презрително с ръка.

— Не се тревожи. Трябва само да ги свържеш. Гледах в Ю Тюб видео как става.

Итън поклати глава, но се засмя.

— Значи купонът все пак е тук? — попита Ема.

— Аха! — пропя Лоръл. Тя посочи към двата найлонови чувала в ъгъла на трапезарията, които Ема не беше забелязала досега. И тогава, сякаш по сигнал, вратата се отвори и вътре нахлуха куп ученици. Целият момчешки бейзболен отбор. Ниша и нейните приятелки от тениса. Група момичета, които винаги поздравяваха Ема в коридора и още сума ти народ, когото тя не познаваше. Последен, но не на последно място, през прага мина Гарет, който носеше грамаден кег. Когато съзря Итън и Ема, които все още се държаха за ръце, лицето му посърна.

— Здравей, Гарет — кимна му Ема, макар да знаеше колко безполезен е опитът й да се държи приятелски.

Мускулестите ръце на Гарет се напрегнаха, когато той подхвана по-здраво кега.

— Значи сега си с Итън? — изръмжа той.

— Да — отвърна гордо тя, без да обръща внимание на изпълнения му с омраза поглед. Нямаше да позволи на нищо да развали настроението й тази вечер. Нещата внезапно се бяха подредили идеално.

Внезапно от портативната уредба се разнесе техно парче. Започнаха да раздават пластмасови чаши и да разливат питиета.

— Уху-у-у! — извика Шарлът и размаха ръце над главата си, включвайки се в танца. Ема придърпа Итън към останалите и затанцува.

Купонът започна.