Две истини и една лъжа

2. Очаквайте от него неприятности

— Сътън? — Гласът на госпожа Мърсър се понесе по стълбището. — Закуската!

Ема бавно отвори очи. Беше неделя сутринта и тя лежеше в леглото на Сътън, което бе милион пъти по-луксозно от всички легла, на които бе лежала досега в домовете на приемните си родители. Човек би си помислил, че плюшеният матрак, копринените чаршафи, пухените възглавници и сатененото шалте щяха да й осигурят идеалните осем часа сън всяка нощ, но откакто бе пристигнала тук, тя спеше на пресекулки. Предишната нощ се беше будила на всеки половин час, за да проверява дали прозорецът на Сътън е заключен. Всеки път, когато заставаше до перваза и поглеждаше към идеално поддържаната ливада, през която само няколко часа по-рано бе избягал Теър, през главата й минаваха едни и същи мисли. Ами ако не беше изпищяла? Ами ако вазата не се беше счупила? Ами ако господин и госпожа Мърсър не се бяха втурнали в стаята? Щеше ли Теър открито да я заплаши? Щеше ли да й каже да спре да души наоколо, защото…?

„Отдавна изгубена близначка се сблъсква с полудял, склонен към убийство беглец“, помисли си Ема. През всичките години като хранениче тя си беше създала навика да озаглавява случилите се през деня събития в кратък вестникарски стил, защото мечтата й бе да стане разследващ журналист. Записваше си заглавията в тетрадка и бе нарекла вестника си „Дейли Ема“. Откакто се премести в Тусон и заживя живота на Сътън, приключенията й наистина си заслужаваха първата страница — не че можеше да разкаже на някого за тях.

Ема се претърколи в леглото и в главата й отново нахлуха спомените за случилото се предишната вечер. Възможно ли бе Теър да е убиецът на Сътън? Поведението му определено не можеше да разсее подозренията й.

— Сътън? — извика отново госпожа Мърсър.

Сладникавият аромат на кленов сироп и гофрети стигна до спалнята на Сътън и червата на Ема закуркаха от глад.

— Идвам! — извика тя.

После се прозя уморено, стана от леглото и измъкна един суичър на „Аризона кардинълс“ от най-горния рафт на белия дървен гардероб. Откъсна етикета с цена 34.99 долара от яката и го навлече през главата си. Блузката сигурно бе подарък от вманиачения на тема „Кардинълс“ Гарет, който бе гадже на Сътън, преди да я убият — и вече бивше гадже, след като Ема отблъсна голото му разгорещено тяло на купона по случай осемнайсетия рожден ден на Сътън. Имаше някои неща, които просто не им беше писано да споделят.

О, да — като например аз да заживея живота й. Очевидно беше твърде късно за това.

Айфонът на Сътън изжужа и Ема погледна към екрана. В горния десен ъгъл се появи малка снимка на Итън Ландри и сърцето й подскочи. „ДОБРЕ ЛИ СИ? — пишеше той. — ЧУХ, ЧЕ СНОЩИ У ВАС Е ДОШЛА ПОЛИЦИЯ. КАКВО СТАНА?“

Ема затвори очи, след което бързо написа отговор. „ДЪЛГА ИСТОРИЯ. ТЕЪР ВЛЕЗЕ ТАЙНО. УМРЯХ ОТ СТРАХ. МОЖЕ ДА Е ОТ ЗАПОДОЗРЕНИТЕ. СРЕЩА ПО-КЪСНО НА ОБИЧАЙНОТО МЯСТО?“

„НЕ СИ ЛИ НАКАЗАНА?“, написа Итън в отговор.

Ема прокара език по зъбите си. Беше забравила, че семейство Мърсър я бяха наказали заради чантичката, която бе откраднала от „Клика“. Позволиха й да отиде на бала само защото се бе представила добре в училище — което очевидно не бе типично за Сътън. „ЩЕ НАМЕРЯ НАЧИН ДА СЕ ИЗМЪКНА — написа в отговор тя. — ЩЕ СЕ ВИДИМ СЛЕД ВЕЧЕРЯ.“

Естествено, че щеше да намери начин. С изключение на убиеца, Итън бе единственият човек, който знаеше коя е Ема в действителност и двамата бяха обединили силите си в търсенето на убиеца на Сътън. Той определено трябваше да научи за появата на Теър.

Но това не бе единствената причина да иска да го види. След скандала от предишната вечер тя почти бе забравила за това, че се бяха сдобрили… и целунали. Умираше от желание да го види и да преминат към следващия етап. Итън бе първият й истински приятел — Ема бе твърде срамежлива, а и се местеше твърде често, за да впечатли някое момче — и сега много искаше нещата да се получат.

Аз също се надявах да се получат. Поне едната от нас трябваше да открие любовта.

Ема слезе по стълбите и се спря за миг в коридора, за да разгледа семейните фотографии, които бяха закачени по стените. На тях Лоръл и Сътън позираха прегърнати през раменете в Дисниленд, с еднакви електриково розови скиорски очила на някаква писта и съсредоточени в правенето на пясъчен замък на някакъв красив плаж. Най-новите показваха Сътън и баща й пред масленозелено волво и тя весело размахваше ключовете.

Изглеждаше толкова щастлива. Безгрижна. Тя имаше живота, който Ема винаги бе искала. Един въпрос не спираше да я човърка: защо Сътън бе получила това прекрасно семейство и приятели, а Ема бе прекарала тринайсет години в приемни семейства? Сътън бе осиновена от семейство Мърсър още като бебе, а Ема бе останала при рождената им майка Беки, докато не навърши пет години. Какво ли щеше да стане, ако ролите им се бяха разменили и Ема бе отишла да живее при Мърсърови? Дали сега тя щеше да е мъртва? Или щеше да изживее живота на Сътън по различен начин, оценявайки онова, което има?

Аз гледах снимките и се спрях на последната, на която ние четиримата стояхме на предната веранда. Мама, татко, Лоръл и аз изглеждахме като идеалното семейство, всички облечени с бели тениски и сини дънки, озарени от яркото тусонско слънце. Вписвах се идеално сред тях, очите ми бяха почти толкова сини, колкото на моята осиновителка. Изобщо не ми харесваше, че според Ема през целия си живот съм била някаква неблагодарница. Добре де, може и да не съм оценявала родителите си колкото трябва. И може да съм наранила някои хора с номерата си от Играта на лъжи. Но наистина ли заслужавах да умра заради това?

В кухнята госпожа Мърсър изливаше златисто тесто във формата за печене на гофрети. Дрейк седеше търпеливо до нея в очакване тестото да прелее през ръба и да капне на пода. Когато Ема се появи на вратата, госпожа Мърсър я погледна с измъчено, разтревожено изражение на лицето. Бръчките край очите й се бяха изрязали дълбоко и по слепоочията й се забелязваха посивели кичури коса. Двамата с господин Мърсър бяха малко по-възрастни от повечето й приемни родители, може би на четирийсет и няколко, петдесет години.

— Добре ли си? — попита госпожа Мърсър, затвори капака на електрическата форма за гофрети и остави телта за разбиване на яйца в купата с тестото.

— Ами, добре съм — промърмори Ема, въпреки че щеше да се почувства много по-добре, ако знаеше къде се намира Теър.

От другия край на стаята се чу силно туп и Ема се обърна. На кухненската маса седеше Лоръл и с дълъг сребърен нож режеше узрял сочен ананас. Сестрата на Сътън улови погледа й и се ухили подигравателно, вдигайки с два пръста сочното парче.

— Малко витамин C? — попита тя с леден глас. Ножът проблесна злобно в другата й ръка.

Ако това се беше случило преди седмица или повече, Ема щеше да се уплаши от ножа — Лоръл беше в първата десетка заподозрени. Но името й бе изчистено; тя бе прекарала цялата нощ, когато Сътън бе убита, на купона у Ниша Банерджи. Така че в никакъв случай нямаше как да го е извършила.

Ема погледна ананаса и направи физиономия.

— Не, благодаря. От ананаси ми се повръща.

Господин Мърсър, който стоеше до кафемашината, се обърна и я погледна изненадано.

— Мислех, че обичаш ананаси, Сътън.

Стомахът й се сви. Ема мразеше ананасите от десетгодишна. Приемната й майка Шейна бе спечелила доживотна доставка на консервирани ананаси, след като бе участвала с рецепта за ананасова торта в конкурса на едно готварско списание. Ема бе принудена да яде лигавите жълти парчета след всяко ядене в продължение на шест месеца. Естествено, че това щеше да е любимият плод на Сътън.

Обикновено я препъваха точно дребните детайли в живота на сестра й, неща, които нямаше как да разбере. И като че ли точно бащата на Сътън улавяше гафовете й — единствено той обърна внимание на малкия й белег след пристигането й в Тусон. И като че ли винаги обмисляше внимателно какво й казва, сякаш криеше нещо. Сякаш усещаше, че нещо в дъщеря му не е както трябва, но не можеше да каже със сигурност какво.

— Това беше преди да разбера, че е наблъскан с лоши нитрати — отвърна бързо Ема. Звучеше й като нещо, което Сътън би казала.

Кафемашината изпусна пара, преди някой да успее да отговори. Господин Мърсър наля мляко в четири порцеланови чаши с ваденки на датски догове, които много приличаха на Дрейк, и се обърна към Ема.

— Снощи полицията е намерила Теър. Прибрали са го, докато се опитвал да си хване превоз на стоп на Магистрала 10.

— Арестували са го за незаконно нахлуване — добави госпожа Мърсър и изсипа поредната порция гофрети в чинията. — Но това не е всичко. Очевидно той е носел в себе си скрито оръжие — нож.

Ема примигна — едно погрешно движение предишната вечер и Теър може би щеше да го използва срещу нея.

— Куинлън каза, че е оказал съпротива при ареста — продължи господин Мърсър. — Май наистина се е забъркал в големи неприятности. Задържали са го в участъка, за да го разпитат и за други неща. Като например къде е бил през цялото това време и защо толкова дълго е държал семейството си в неведение.

Ема успя да запази неутрално изражение на лицето си, но през тялото й премина вълна на облекчение. Слава богу, че Теър се намираше в затвора, а не скиташе из Тусон. Беше в безопасност — поне засега. Докато Теър бе зад решетките, тя щеше да разполага с време да разнищи загадъчната му връзка със Сътън… и да разбере дали наистина трябва да се страхува от него.

— Можем ли да го посетим в затвора? — попита Лоръл, докато хвърляше обелките от ананаса в кошчето за отпадъци.

Господин Мърсър изглеждаше ужасен.

— Абсолютно не. — Той впери поглед в дъщерите си. — Не искам никоя от вас да го посещава. Знам, че ти беше приятел, Лоръл, но си помисли колко пъти се е сбивал на футболното игрище. А ако слуховете за алкохола и наркотиците са верни, значи той е ходеща аптека. А и за какво му е бил този нож? Неприятностите вървят по петите на това момче. Не искам да си имате работа с такива като него.

Лоръл отвори уста да възрази, но госпожа Мърсър бързо се намеси.

— Скъпа, ще подредиш ли масата? — В гласа й се усещаше някаква колебливост, сякаш просто се опитваше да заглади нещата и да замете всичко под килима.

Госпожа Мърсър сложи голямата чиния с белгийски гофрети на масата и напълни чашите на всички с портокалов сок. Господин Мърсър се откъсна от кафемашината и седна на обичайното си място. Отряза си парче гофрета и го лапна. През цялото време не сваляше поглед от Ема.

— И така. Има ли някаква причина Теър да се промъкне в спалнята ти? — попита той.

Ема усети как стомахът й се свива. „Защото може би е убил истинската ти дъщеря? Защото иска да се увери, че няма да разкажа на никого за това?“

— Не го очакваше, нали? — продължи господин Мърсър с остра нотка в гласа.

Ема отмести очи и грабна шишето с кленов сироп.

— Ако го очаквах, едва ли щях да изпищя.

— Кога го видя за последен път?

— Снощи.

Господин Мърсър въздъхна театрално.

— Преди това.

Ема не можеше да отговори на тези въпроси. Тя огледа насядалите около масата Мърсърови. И тримата я гледаха втренчено в очакване на отговора й. Господин Мърсър изглеждаше раздразнен, госпожа Мърсър беше нервна, а лицето на Лоръл пламтеше в убийствено червено.

— През юни — изтърси Ема. Според флаерите в полицейското управление и страниците във Фейсбук Теър бе изчезнал точно тогава. — Също както всички останали.

Господин Мърсър въздъхна тежко, сякаш не повярва на думите й. Но преди да каже каквото и да било, госпожа Мърсър се прокашля.

— Нека не се тревожим повече за Теър Вега — изчурулика тя. — Той е в затвора и само това има значение.

Господин Мърсър сбърчи вежди.

— Но…

— По-добре да си поговорим за разни хубави неща, като например партито за рождения ти ден — прекъсна го госпожа Мърсър. Тя докосна ръката на съпруга си. — До него остават само няколко седмици. Почти всичко е готово. — Дори Ема беше запозната с плановете за партито за рождения ден на господин Мърсър. Съпругата му от седмици подготвяше празненството в курорта „Лоус Вентана каньон“. Из цялата къща бяха пръснати яркожълтите листчета, върху които си беше записала какво трябва да свърши.

Лицето на господин Мърсър не промени каменното си изражение.

— Казах ти, че не искам парти.

Госпожа Мърсър се намръщи.

— Всички искат парти.

— И баба ще дойде, нали? — попита Лоръл, преглъщайки портокаловия си сок.

Госпожа Мърсър кимна.

— А вие знаете, че можете да поканите и приятелите си — каза тя. — Вече изпратих покани на семейство Чембърлейн и на господин и госпожа Вега. Освен това поръчах тортата в „Джанис“, които приготвиха тортата за господин Чембърлейн — продължи госпожа Мърсър. — Очевидно те са най-добрите. Морковена торта с глазура от крема сирене. Любимата ви!

Гласът й ставаше все по-писклив. „След нахлуването на тийнейджър-убиец в дома й, послушна съпруга се опитва да разведри настроението с разговори за сладкиши“, помисли си Ема и се подсмихна.

— Ще ме извините ли? — попита Лоръл, макар да не бе докоснала гофретата в чинията си.

— Разбира се — отвърна разсеяно госпожа Мърсър, без да сваля очи от лицето на съпруга си.

Ема също скочи на крака.

— Имам домашно по немски — каза тя. — Няма да е зле да го започна отсега. — Сътън със сигурност не би казала нищо такова, но Ема умираше от нетърпение да се измъкне. Тя отнесе чинията си в умивалника, без да вдигне глава, а Лоръл профуча покрай нея. Сестра й промърмори нещо под носа си. Ема бе почти сигурна, че чу думата „кучка“.

Когато отново мина покрай масата на път към коридора, тя усети погледа на господин Мърсър. Той я гледаше толкова подозрително, че стомахът й се сви от притеснение. Внезапно тя си спомни за начина, по който господин Мърсър и Теър се гледаха предишната вечер. Дали просто й се струваше, или между тях наистина тегнеше напрежение? Дали не бяха… замесени в нещо? Дали господин Мърсър не знаеше нещо за Теър — нещо потенциално опасно, — което криеше в себе си?

Не можех да не се съглася с нея — татко определено знаеше нещо за Теър. Докато вървях след Ема нагоре по стълбите, зърнах планината през прозореца и двете парчета от пъзела за миг се свързаха в съзнанието ми. Видях клони да хвърлят сенки върху земята, докато влажният летен въздух лепне по голите ми нозе. Видях Теър да крачи до мен и ръката му да се плъзва в моята, докато вървим заедно по каменистата пътека под лунната светлина. Видях го да отваря уста, за да каже нещо, но споменът се разпадна, преди да успея да чуя думите му.

А може би все пак това е било нещо, което не съм искала да чуя.