Две истини и една лъжа

3. Всички обичат поетите

По-късно същата вечер Ема се запъти към местния парк. Макар вече да се смрачаваше, малките пътечки, водещи към планината, бяха пълни с хора, които правеха вечерния си джогинг, приготвяха бургери на обществените грилове или се боричкаха с кучетата си в тревата. Радиото въртеше парче на Бруно Марс и група хлапета се плискаха с вода от фонтана.

Достатъчно ми бе да зърна парка, и сърцето ми си сви от болка. Той се намираше само на няколко пресечки от дома ми и макар да не помнех подробностите, знаех, че съм прекарвала много време там. Какво ли не бих дала, за да потопя пръсти в хладната вода на фонтана или да отхапя от сочния бургер, току-що свален от грила — нищо, че щеше да ми се лепне веднага на ханша.

На игрището все още се вихреше баскетболен мач, но тенис кортовете бяха тъмни. Ема отиде до най-крайната клетка и отвори скърцащата врата. На земята до мрежата се виждаше полегнала фигура. Сърцето й подскочи. Това бе Итън.

— Ехо? — прошепна Ема.

Итън веднага скочи и тръгна към нея с равна и спокойна походка. Беше пъхнал ръце дълбоко в джобовете на изтърканите си дънки. Тънката тениска подчертаваше силните му рамене.

— Здрасти — каза той. Тя можеше да види дори в тъмното, че се е ухилил до уши. — Лесно ли се измъкна?

Ема поклати глава.

— Не се наложи да го правя. Семейство Мърсър отмениха наказанието ми — предполагам, че всичките домашни, които пиша вкъщи, са ги накарали да променят мнението си. Но господин Мърсър ми зададе милион въпроси за това къде отивам. — Тя погледна през рамо към тъмните дървета. — Истинско чудо е, че не тръгна след мен. Но пък от друга страна би трябвало да съм благодарна. Досега никой не се беше интересувал от това къде ходя. — Тя се засмя вяло.

— Дори и Беки? — попита Итън, повдигайки вежди.

Ема отново погледна към разкривените дървета от другата страна на корта.

— Веднъж Беки ме остави в един супермаркет, забрави ли? Тя не беше точно идеалният родител. — Жегна я чувство за вина, че говори така за майка си. Имаше някои много хубави спомени с Беки — като онзи път, когато беше позволила на Ема да облече белия й копринен комбинезон и да си играе на Снежанка в хотелската им стая, или всичките пъти, когато Беки й беше организирала лов на съкровища — но никога нямаше да забрави как майка й я беше изоставила тогава, когато Ема най-много имаше нужда от нея.

— Както и да е, радвам се, че си тук — каза Итън, сменяйки темата.

— И аз — отвърна Ема.

За миг погледите им се срещнаха. Настъпи продължителна пауза и двамата наведоха глави. Ема ритна една изоставена край мрежата топка. Итън подрънкваше дребните монети в джоба си. После се протегна и хвана ръката й. Когато се наведе към нея, тя усети аромата на афтършейва му.

— Да пусна ли прожекторите, или не? — попита той. Осветлението на кортовете се пускаше ръчно — трийсет минути светлина струваха седемдесет и пет цента.

— Не — отвърна Ема и тялото й потръпна от възбуда.

Итън я дръпна назад и двамата седнаха. Земята беше все още топла от слънцето и миришеше леко на катран и гумени подметки. Над тях сияеше сребристата луна. От близкото дърво с пърхане излетя един бухал.

— Не мога да повярвам, че Теър е нахлул в къщата ви — каза Итън след миг, докато я прегръщаше. — Добре ли си?

Ема изведнъж се почувства ужасно изморена и притисна буза към гърдите му.

— Вече съм по-добре.

— Значи Теър се е промъкнал, за да се види със Сътън?

Ема се отдръпна назад и въздъхна.

— Така мисля. Освен ако…

— Освен ако какво?

— Освен ако Теър знае коя всъщност съм аз и е дошъл да ми напомни да си държа езика зад зъбите. — Произнасяйки най-големите си страхове на глас, тя потрепери.

Итън обгърна коленете си с ръце и ги притисна към гърдите си.

— Смяташ ли, че Теър е убил Сътън?

— Напълно е възможно. Той е единственият от приятелите й, който не сме разследвали досега. Какво смяташ се е случило между тях, преди Теър да избяга? — Ема се подпря на асфалта и усети топлината му. Имаше нужда да докосне нещо стабилно, нещо, което разбираше.

На лицето на Итън се изписа съжаление.

— Не знам — призна той. — Ще ми се да знаех, но те просто не бяха в моята среда.

— Двама души намекнаха, че може да е спал със Сътън — каза Ема. Единият от тях беше Гарет, бившият на Сътън — почти я беше обвинил в това на бала в петък. А Ниша Банерджи беше доста ясна, че Сътън е откраднала момчето, по което си е падала Лоръл. А и след като Теър нахлу в спалнята на Сътън, Лоръл не спираше да й хвърля ледени погледи. Както и думите й: „Ти просто му стъжняваш живота.“ Какво ли искаше да каже с това?

— Според други пък Сътън е направила нещо, което го е накарало да напусне града — бавно каза Ема.

— Чух нещо за това. — Итън подритна парче отлепена настилка. — Но кой би могъл да знае дали наистина е така? Едва напоследък започна да се говори за това. Когато Теър изчезна, всички предположиха, че е избягал от баща си. Той винаги крещеше много по време на мачове и изискваше твърде много от него.

Ема примигна, припомняйки си още нещо от нощта на бала. Тя бе забелязала синините по ръцете на Мадлин. Приятелката й каза, че са от баща й. Освен това добави, че е бил твърде строг и с Теър. Моментът бе тъжен, но и много специален. За пръв път Ема бе провела истински, искрен разговор с една от приятелките на Сътън. Тя копнееше за нещо такова: освен най-добрата й приятелка Алекс, която живееше в Хендерсън, Невада, Ема не бе успяла да си създаде други трайни приятелства заради това, че твърде често се местеше.

Трябваше да призная, че на мен също ми беше тъжно донякъде, като гледах как Ема намира общ език с една от най-добрите ми приятелки. До известна степен Ема беше една моя по-добра версия, Сътън 2.0, което ме караше да се чувствам доста гадно. Мадлин никога не бе споделяла с мен за отношенията с баща си — няколко пъти бе намекнала, че така или иначе не се интересувам. Но аз определено бях усетила, че има нещо нередно с господин Вега. Една нощ Шарлът, Лоръл и аз седяхме в стаята на Мадлин, докато господин Вега бушуваше из кухнята и крещеше на Мадлин и Теър за един Бог знае какво. Когато Мадлин се върна в стаята си, очите й бяха изцъклени и налети с кръв, а ние се престорихме, че нищо не се е случило. Защо ли не я бях попитала дали всичко е наред? Тя сигурно щеше да ми даде достатъчно улики. Близначката ми се беше оказала по-добра приятелка на Мадс и Шар от мен — и аз не можех да направя нищо по въпроса.

Итън отново изпъна крака, облегна се назад на лакти и тениската му прилепна към добре очертаните му стегнати коремни мускули.

— Теър може и да е избягал поради причини, които нямат нищо общо с баща му или Сътън. Чувал съм хората да казват, че е бил замесен в доста опасни неща.

— Какви? Алкохол? Наркотици? — попита Ема, припомняйки си думите на господин Мърсър.

Итън сви рамене.

— Всичко е просто клюки. Бих могъл да поразпитам наоколо. След като вече се е върнал, хората със сигурност ще започнат да го обсъждат. Ще трябва само да разделим слуховете от фактите.

Ема също полегна на твърдата настилка.

— Споменавала ли съм ти колко е изнервящо това? Нямам представа как да открия какво точно се е случило между Теър и Сътън, без да разкрия коя съм всъщност.

Итън сплете пръсти с нейните.

— Ще намерим начин да го разрешим. Обещавам ти. Много по-близко сме до това, отколкото бяхме преди месец.

Ема почувства как я залива вълна от признателност.

— Не знам какво щях да правя без теб.

Итън махна със свободната си ръка.

— Стига вече. Двамата сме заедно в тая каша. — Той леко се изтърколи встрани и измъкна един смачкан лист хартия от задния си джоб. — Хей… исках да те питам нещо… Дали ще проявиш интерес да дойдеш заедно с мен на това?

Ема приглади смачкания лист. „Десети ежегоден поетически конкурс“, пишеше най-отгоре с големи букви. Събитието щеше да се проведе в началото на ноември. Тя го погледна въпросително.

— През последните две седмици четох стихотворенията ми пред клуба — обясни той. — Просто си помислих, че поне веднъж може да получа малко морална подкрепа от публиката.

Ема не можа да се сдържи и се ухили до уши.

— Ще ми позволиш да чуя стихотворенията ти? — В първата нощ, когато се бяха срещнали — която всъщност бе и първата й нощ в Тусон — тя го бе видяла да пише стихотворения в една тетрадка. Оттогава събираше смелост да го помоли да й позволи да ги прочете.

— Стига да не им се подиграваш. — Итън леко наклони глава.

— Разбира се, че няма! — Ема плесна с ръце. — Със сигурност ще дойда.

Очите му грейнаха.

— Наистина ли?

Ема кимна, трогната от уязвимостта му. Пръстите й погалиха линиите на дланта му. Във въздуха примигваха светулки, стрелкаха се между кактусите и дърветата. Итън я прегърна през раменете и вятърът разроши тъмната му коса. Момичето се притисна към него, твърдият плат на дънките му леко одраска голите й колене. Тя си спомни за целувката от предишната нощ, за това колко меки бяха устните му. Струваше й се твърде егоистично да дава воля на чувствата си към Итън, докато убийството на сестра й все още оставаше неразкрито, но той бе единственото нещо, което й помагаше да запази здравия си разум.

И странно, докато гледах как сестра ми постепенно се изпълва с щастие, аз също се почувствах нормална.

Ема се наведе напред и повдигна брадичката си. Итън се премести леко към нея. Изведнъж от другата страна на оградата се разнесе металическо изщракване. Ема рязко се обърна и присви очи. Между дъбовете се появи дългокрака фигура.

— Ехо? — извика тя и пулсът й се ускори. — Кой е там?

Итън бързо скочи на крака, с няколко бързи крачки стигна до машината и включи прожекторите. Светлината й беше толкова ярка, че Ема се принуди да засенчи очите си с ръка. Двамата огледаха корта, но над него цареше оглушителна тишина. Баскетболната игра беше приключила и по пътя не минаваха почти никакви автомобили. Отдавна ли беше станало толкова тихо? Колко високо бяха разговаряли двамата? Дали някой ги беше чул?

Когато между дърветата се появи фигурата, Ема стисна Итън за ръката и сподави писъка си. След това очите й привикнаха със светлината. Тя видя момиче с черен клин, спортен сутиен цвят металик и бели маратонки. Русата й коса беше вързана на висока конска опашка и тя тичаше на място, сякаш току-що бе пристигнала. Ема зяпна от изненада. Това беше Лоръл.

Щом зърна Ема и Итън, очите на Лоръл се разшириха. Миг по-късно тя вдигна ръка и им помаха с четирите си пръста.

— О, здравейте! — Каза го така, сякаш въобще не ги беше подслушвала, но Ема не си правеше никакви илюзии.

Нито пък аз. Особено когато устните на Лоръл произнесоха беззвучно „Пипнах те!“, преди да пъхне отново слушалките на айпода в ушите си. После конската й опашка се люшна, тя се стрелна между дърветата и се изгуби от погледите ни.