Две истини и една лъжа

8. И сега какво?

Ема седеше сама в стаята за разпити и очакваше завръщането на Куинлън. Тя си пое дълбоко дъх и се опита да запази спокойствие. Тежестта на онова, което току-що бе научила, отново я затисна. Теър е бил в колата на Сътън в нощта, когато тя е умряла. Кръвта по колата сигурно е нейната. Беше ли разбрала най-накрая как е умряла близначката й?

На мен ми оставаше единствено да се чудя дали е така. Споменът се беше загнездил в съзнанието ми и грееше там като неонова табела. Опасният поглед в очите на Теър. Страхът ми, след като останах сама на пътеката. Ченгетата бяха намерили окървавената ми кола край каньона Сабино, точно до мястото, където двамата с Теър бяхме отишли за нощната си разходка. Замислих се за разгорещения ни спор. За ръката, която беше легнала на рамото ми, точно преди споменът да избледнее…

Ема едва успя да се съвземе, когато Куинлън се завърна в стаята с намръщено лице и й махна да се изправи.

— Отказвам се. Щом никой от вас двамата няма намерение да ми каже истината, значи само ми губите времето. Махай се оттук.

Той отвори вратата с ритник и посочи коридора. Ема вдървено го последва до рецепцията. Яркото осветление в стаята я заслепи и главата я заболя. Искаше й се да попита детектива дали може да прибере колата на Сътън — или поне дали ченгетата възнамеряват да й кажат чия е кръвта, — но Куинлън я изпревари, като рязко и шумно тресна вратата зад гърба си.

През малкото прозорче Ема го видя как се отдалечава по коридора с пъхнати в джобовете ръце и белезници, подрънкващи на колана му.

Така. Значи вече можеше да си върви? Ема преглътна тежко, прекоси фоайето, бутна тежката стъклена врата и излезе на паркинга. Откакто беше влязла в полицейското управление беше минал почти час. Слънцето отиваше на заник и навън беше позахладняло. Ема се обгърна с ръце, опитвайки се да се постопли, макар да бе сигурна, че дори и най-топлият пуловер нямаше да успее да прогони хладината, която се бе просмукала в костите й след срещата с Теър.

Тя извади телефона на Сътън и започна да пише есемес на Итън.

„МОЖЕШ ЛИ ДА МЕ ВЗЕМЕШ?“, написа бързо тя, молейки се да е приключил с прегледа на майка си в болницата.

За щастие отговорът пристигна след минутки.

„КЪДЕ СИ?“, попита Итън.

„ПОЛИЦИЯТА“, отговори Ема.

Това вече привлече вниманието му — отговорът му пристигна незабавно.

„КАКВО? ИДВАМ“.

Ема седна на пейката и зачака. От паркинга с включени светлини и пуснати сирени се изнесоха две черно-бели полицейски коли. Вратата на сградата се отвори и навън излязоха двама полицаи, за да изпушат по една цигара. Те я изгледаха подозрително, може би я разпознаха. Единият от тях каза нещо на другия и на нея й се причу думата Теър.

Ема си припомни каменното изражение на лицето му. Когато Куинлън му каза да обясни за билета, той отвърна с мълчание. Дали защото се чувстваше виновен за нещо ужасно? Той ли беше убил Сътън? Дали на трийсет и първи август се беше върнал в Тусон точно заради това? Или бе дошъл, за да прекара известно време с нея… и беше изгубил контрол над себе си? Може би се бяха скарали. Може би Сътън беше казала нещо, което го бе наранило. Може би Теър бе грабнал ключовете от колата й, беше я убил, а след това бе скрил колата в каньона Сабино. Но къде ли беше скрил тялото й след това? Куинлън щеше да каже нещо, ако го бяха открили в колата.

С всеки нерв на безплътното си същество аз копнеех Теър да не е моят убиец. По време на краткия спомен, който ме беше връхлетял, аз усетих, че между нас бе имало нещо много, много специално. Не бях от момичетата, които биха молили някое момче да остане — или да ревнувам, когато някое друго момиче му направи някаква глупава гривна. Ако Теър беше планирал да ме убие, аз нямах никаква представа за това. Обичах го дълбоко и искрено.

В този миг ми хрумна нещо: в спомена ми, когато Теър изтича от автобуса към колата ми, походката му бе стабилна и елегантна. Нямаше никаква следа от накуцване. Каквото и да се беше случило с крака му, то бе станало след това. Може би се беше наранил, докато е бягал от ченгетата. А може да е при влаченето на тялото към някое скрито, тъмно място.

Очуканата тъмночервена хонда на Итън се появи пред полицейското управление и спря. Ема изтича към нея, отвори вратата и се плъзна върху кожената седалка. По радиото вървеше някаква песен на „Рамоунс“. В колата се усещаше лек дъх на цигари, макар че според Ема Итън не пушеше. Ема се обърна към него, поглъщайки с поглед ясните му сини очи, гладката, мургава кожа и високите скули.

— Никога не съм била толкова щастлива да те видя — изтърси тя.

Итън я хвана за ръцете.

— Какво се случи?

— Просто ме отведи оттук. — Ема си сложи предпазния колан и се облегна назад.

Докато Итън излизаше от паркинга, Ема му разказваше случилото се в полицейското управление.

— Картичката и билетът доказват, че е бил в колата на Сътън в нощта, когато е умряла — заключи тя. — Взех решение. Наистина трябва да поговоря с Теър насаме и да разбера какво точно се е случило. Само така ще успея да разнищя всичко.

Итън намали на знака стоп и зави по един страничен път. Покрай банкета две момичета яздеха кончета апалуза. На американските им седла бяха монтирани светлоотражатели и Итън леко отби встрани, за да им направи път.

— Полудя ли? — попита той. — Сама ще се предадеш в ръцете на убиеца на Сътън?

Ема сви отбранително рамене.

— Това е единственият начин да получа някакви отговори. Няма да му казвам, че съм го взела на мушка. Ще се държа като Сътън и ще се преструвам, че не знам, че той стои зад всичко.

— Чуваш ли се какви ги приказваш? — Итън удари с длан по волана. — В това няма никакъв смисъл. Твърде е опасно. Не знаеш с кого си имаш работа. Теър обича да заговорничи — той е добър в тези неща почти колкото Сътън. Би могъл да те издаде на ченгетата. Знаеш какво ще стане тогава. — Гласът му беше напрегнат. — Ти живееш живота на Сътън — всички ще си помислят, че си убила Сътън, за да приемеш нейната самоличност.

— Теър имаше възможността да го направи днес, но си замълча — напомни му Ема.

— Всъщност може да направи нещо повече от това. — Итън прокара пръсти през тъмната си, синьо-черна коса. — Ако бъде пуснат на свобода, може да те нарани.

Ема погледна през прозореца към уличните лампи, които осветяваха пътя на колата по пустото шосе. Тя не искаше дори да си помисля за тази възможност. Беше се надявала, че Теър просто ще остане завинаги зад решетките. Освен това тонът на Итън не й допадаше. Може би се опитваше да я предпази, но след като тринайсет години бе живяла без никой да се грижи за нея, сега с неохота приемаше някой да й казва какво може и какво не може да прави — особено ако това бе любимият й, от когото се очакваше да я подкрепя.

— Ти не познаваш Теър — настоя Итън. — Той е избухлив, също като баща си.

Ема го стрелна с поглед.

— Нима смяташ, че не мога да се справям с избухливите типове? Аз не съм Сътън, Итън. Не съм израснала в розов мехур от заблуди. Аз съм приемно дете. През целия ми живот са ми крещели. Собствената ми майка ме изостави. По-силна съм, отколкото си мислиш.

— Няма нужда да се ядосваш — възрази Итън.

— Просто не разбирам защо отказваш да ме подкрепиш. Мислех си, че искаш да намерим убиеца на Сътън също толкова силно, колкото и аз.

— Просто не искам да пострадаш — отвърна Итън с каменно лице.

— Добре, можеш да си спестиш загриженото мъмрене — рече мрачно Ема.

Итън изсумтя скептично. Известно време седяха мълчаливо, движейки се по тъмните улички покрай кирпичени къщи и пустинни поляни. Подминаха едно момче, което караше велосипед с проблясващи светлинки отзад.

— Просто не искам да поемаш такива рискове — каза най-накрая Итън. — Ще изчакаш ли с разговора поне за малко — заради мен? Може пък да се появи друг начин да разберем какво се е случило през онази нощ, така че да се сдобием със солидно доказателство, което да представим пред полицията.

Ема въздъхна. Итън беше прав, че посещението в затвора крие много рискове. И тя трябваше да признае, че мисълта да се изправи лице в лице с Теър я ужасяваше.

— Добре. Ще изчакам още няколко дни. След това, ако не постигнем никакъв прогрес, няма да имам друг избор, освен да говоря с Теър.

Ема може и да се колебаеше, но що се отнасяше до мен, аз умирах от нетърпение да разбера какво имаше да каже той.