Две истини и една лъжа

31. Запознайте се със семейство Мърсър

Същия следобед Ема седеше на предната веранда на семейство Мърсър и разгръщаше лъскавия брой на „Ел“, собственост на Лоръл. От лимоновото дърво на съседите се носеше слаб цитрусов аромат, придружен от подрънкването на камиона на сладоледаджията от съседната улица. Майката на една от съотборничките й по тенис притича по тротоара заедно със златистия си ретривър, и й махна с ръка. В този миг очуканата хонда на Итън спря на завоя. Двигателят се закашля и угасна.

Когато той излезе от колата, сърцето на Ема потрепна. Помаха й с ръка, но й се стори притеснен. В този момент от гаража изникна господин Мърсър, който стискаше бял парцал, омазан с грес. Изглеждаше изненадан, но после сви рамене и леко се усмихна на Ема.

Итън се приближи до верандата и също забеляза бащата на Сътън.

— Нали не преча нещо?

— Съвсем не — отвърна Ема. — Казах им за нас на закуска. — Оттук нататък нямаше да има никакво криене. Те можеха открито да бъдат приятели — дори повече.

Телефонът на господин Мърсър внезапно иззвъня. Бащата на Сътън, който се преструваше на погълнат от лъскането на мотоциклета си, но всъщност наблюдаваше Ема и Итън, погледна към екрана. Лицето му помръкна и той шумно изруга. После се скри вътре, за да приеме разговора.

— Странно — каза Ема, без да сваля очи от гаража.

— Може да го търсят по работа. — Итън й се усмихна, но Ема веднага усети, че той не се чувства комфортно. — Сигурно някой пациент е полудял.

Затръшна се врата на кола и забръмча двигател. Аудито на господин Мърсър тръгна по алеята. Ема му махна за довиждане, но той дори не я забеляза. Излезе на заден ход на улицата и даде газ. Внезапно две момчета със скейтбордове изскочиха пред него. Той сви рязко встрани и натисна клаксона. Ема се намръщи. Може би това телефонно повикване наистина бе свързано с някой спешен случай в болницата.

— Напомни ми да не му играя по нервите — каза Итън и прокара пръсти през тъмната си коса.

После седна до нея и тя му разказа всичко, което бе научила предишната вечер. На купона беше твърде шумно за разговор, а на връщане возиха Лоръл до дома. Веждите на Итън се вдигаха все повече и повече, докато тя му обясняваше защо Теър не е могъл да убие Сътън.

— Чакай да видя дали съм разбрал всичко — каза Итън, след като Ема завърши разказа си. — В нощта, когато Сътън е умряла, някой друг е ударил Теър с нейната кола.

Ема кимна.

— Със сигурност не го е блъснала Сътън. Сигурно някой е взел колата й и след това я е зарязал в пустинята. Може би същият човек се е върнал и е убил Сътън.

— И кой е бил той?

— Не знам. Исках да попитам Теър, но това може би щеше да изглежда подозрително.

Внезапен полъх на вятъра разклати звънчетата над вратата и Итън потръпна стреснато, което накара Ема да се усмихне.

— Страх те е от малко вятър? — подразни го тя.

— Много смешно — отвърна Итън и погледна към моравата. — Страх ме е, че който е убил Сътън, все още се мотае наоколо — прошепна той.

— Знам — каза Ема и настръхна въпреки горещината. — И мен.

Итън смръщи чело.

— Щом не е Теър, кой би могъл да бъде? Всички следи сочеха към него. Той бе идеалният заподозрян. И аз продължавам да смятам, че е опасен.

Ема сви рамене.

— Макар да създава проблеми, той не го е извършил. Предполагам, че ще е прекалено да се надявам, че убиецът е напуснал града? От бала не съм получавала никакви съобщения от него или нея.

— Може би. — Итън кръстоса крак върху крак и стрелна Ема с поглед. — Но нещо ми подсказва, че това е твърде хубаво, за да е истина. Който го е извършил, все още е някъде наблизо. И ако искаш да откриеш истината, аз съм готов да ти помогна.

— Със сигурност — прошепна Ема. Тя облегна буза на рамото му. Той я целуна по челото и тя леко изви глава, за да го целуне. Итън отвърна на целувката й, прегърна я през кръста и я притисна към себе си. Пръстите му очертаха овала на лицето й, докосвайки меката й коса. Той я целуна силно, устните му прилепваха идеално към нейните и Ема си пожела времето да застине. Никога не бе имала истински приятел, а сега имаше нещо — някой — по-страхотен, отколкото би могла да си представи.

В алеята влезе кола, която ги накара да се откъснат един от друг. Вратата на синьото БМВ се отвори и навън излезе Теър. Ема усети как тялото на Итън се стяга.

— О! — каза Ема. — Здравей, Теър. — Както правеше той тук? Нали сутринта й беше казал, че господин Мърсър го е предупредил да стои надалеч?

— Не ми позволявайте да ви преча — каза Теър със саркастичен глас, скръстил ръце на гърдите си.

Той прекоси бавно предния двор. Макар и накуцвайки, тялото му излъчваше вродена самоувереност.

— И така. Как е?

— Просто си говорим.

— Ние? — Бледите очи на Теър се отместиха встрани. Когато Ема се обърна, тя видя, че Итън бързо се отдалечава от верандата. Чакълът изскърца под маратонките му, докато тичаше към колата си.

— Итън? — извика Ема. — Къде отиваш?

Итън се отдалечи, без да отговори. Изглеждаше така, сякаш се притеснява, че не може да се махне достатъчно бързо. Докато се качваше в колата, ключовете подрънкваха в ръката му. Той натисна газта и след секунда вече го нямаше.

Ема погледна към разнасящия се облак газове. Какво беше това, по дяволите? Застаналият до нея Теър изцъка с език.

— Защо ти и приятелките ти не оставите горкото момче на мира?

— Какво искаш да кажеш? — сопна му се Ема.

Теър вдигна примирено ръце.

— Не ми се нахвърляй така. — Той стъпи с единия си крак на верандата и се наведе напред, разтягайки бедрото си. — Сериозно, Сътън. Първо онзи номер, заради който изгуби стипендията си, а сега се преструваш, че ходиш с него?

Ема го погледна, опитвайки се да разбере. Постепенно започна да се досеща. Теър предполагаше, че щом Сътън целува Итън, това трябва да е част от някой номер, който тя и приятелките са решили да му скроят. Ема отвори уста, за да му обясни, че двамата с Итън наистина са двойка, но си спомни колко наранен изглеждаше тази сутрин на паркинга и не искаше да сипва сол в раната.

— А ти какво правиш тук? — попита тя, променяйки темата. — Мислех, че се страхуваш от баща ми.

Теър сви рамене.

— Лоръл ми се обади, че теренът е чист. Дойдох да се видя с нея — не сме разговаряли от векове.

Той тръгна към вратата и се спря за секунда до Ема, сякаш искаше да й каже още нещо. Намираше се толкова близо, че тя усещаше боровия му сапун и ухаещите на чисто дрехи. Голите му крака бяха дълги и мускулести. Белите му маратонки бяха мръсни и протрити, сякаш пристигаше направо от игрището. Той й напомняше за готините, недостижими атлети, с които беше ходила в едно училище, но които никога не й обръщаха внимание.

Тя бързо се върна в реалността. Добре, Теър беше сладък. Но сега Итън беше нейният приятел.

Изведнъж по гърба й полазиха тръпки. Тя рязко се обърна, сигурна, че някой я гледа. Вятърът разлюля листата на високата плачеща върба. Наблизо прелетя ято птици, които писукаха. Ема се огледа и най-накрая забеляза едно лице на прозореца. Това беше Лоръл, която гледаше към нея и Теър от дневната. Ема й махна с ръка, но Лоръл не сваляше поглед от тях. Светлите й очи пронизваха Ема до костите. Тя изглеждаше толкова разгневена, че сякаш бе готова да убие.