ГЛАВА ЕДИНАЙСЕТА

Джой я хвана да го поглежда на няколко пъти, но това беше най-голямото му постижение с госпожица Айвъри. Държеше се настрани — беше наясно, че тя е свикнала с мъже, които веднага й се нахвърлят, а искаше да й покаже, че той е различен.

Цял ден седя на бара и игра фон в очакване да стигнат до неговата сцена — което изобщо не стана поради факта, че Кайл Карсън не беше в състояние да направи каквото и да е както трябва.

Трини му правеше компания между дублите и му даваше текуща информация за всички, свързани с филма. Отношението й определено беше станало по-топло, откакто той й бе признал, че също е сгоден.

— Разкажи ми за Лара Айвъри — небрежно се обади той. — Каква е тя всъщност?

— О, всички обичат Лара — отговори Трини. — Тя е много известна. Тази дама не си играе на голямата звезда. — Хвърли му бърз поглед. — Прекрасна е, нали?

Джой кимна.

— С кого спи?

— Откъде да знам.

— Хайде, Трини, ако тя си ляга с някого, това трябва да е известно на целия екип.

— Всъщност тя никога не се занимава просто с някого.

— Как така?

— Тя е особена — Трини се прозина — беше й досадно да говори за Лара. — Значи — продължи тя, — годеницата ти ще дойде при нас?

— Може би — поколеба се Джой. — Ами твоят годеник?

— Марек идва в края на седмицата — Трини го каза с огромна усмивка. — И, човече, едва ще го дочакам!


Тази вечер Лара говори дълго по телефона с Ники. Обсъдиха Ричард, удовлетворението му от играта й и начина, по който върви монтажът на „Френско лято“. После говориха за „Мечтателят“, а Лара започна да разказва историите с Кайл Карсън.

Ники не можа да се въздържи и се разсмя.

— Тоя звучи определено като господин Голямата работа — обади се тя. — Истински таралеж в гащите.

— Абсолютно си права — отговори Лара. — И е бавен. Екипът му вика „десетдубълният Кайл“! — и двете се изкискаха. — Какво прави Съмър?

— Не мога да я контролирам — оплака се Ники. — Единственото, което я интересува, са купони, купони и пак купони!

— Възрастта й е такава — увери я Лара. — В тебе тя не вижда майчинска фигура. В края на краищата ти си само със седемнайсет години по-голяма от нея и тя вероятно малко ревнува.

— Глупости — твърдо възрази Ники. — Защо да ме ревнува Съмър? Тя е прекрасна.

— Както и ти — като личност, като човек със страхотна кариера, а и с много известен и уважаван съпруг.

— Не — възпротиви се Ники. — Не става въпрос за ревност. Момичетата на възрастта на Съмър смятат всеки за пълен идиот, а себе си — за най-умните хора на планетата. Струва ми се, че и аз бях такава, а ти?

— Не си спомням — бързо каза Лара.

Ники знаеше, че Лара не говори за детството си, което очевидно не е било много щастливо. Всичко, което знаеше, беше, че родителите на Лара са загинали при автомобилна катастрофа, когато е била много малка, и са я отгледали разни роднини. Веднъж беше попитала Ричард.

— Лара не се връща към миналото си — бе казал той. — Остави я на мира. — И тя го бе направила.

— Както и да е — продължи Лара. — Не се безпокой за Съмър, тя ще се оправи.

— Определено се надявам да стане така — навъси се Ники. — Започвам да се чувствам като досадницата на годината.

— Ще прочета сценария веднага щом пристигне — обеща Лара.

— Тогава ми се обади незабавно. Не мога да дочакам реакцията ти.

Лара затвори телефона и отиде на задната тераса, откъдето се взря в мрака. Искаше да се поразходи по брега, но не сама — тъмнината беше твърде плашеща.

Понякога всичко беше твърде страшно… Особено когато спомените се върнеха, за да я преследват. Кошмарните спомени…

* * *

— Отвратително коте! — Анди, по-големият й брат, викна в лицето й. — Мършаво малко отвратително коте!

— Не съм отвратително коте! Не съм! — отвърна Лара Ан.

— Напротив, си — каза Анди. Беше на осем години и много красив. Когато не се биеха, Лара Ан го обожаваше.

— Мамо, мамо… мога ли да си взема още едно парче пиле? — попита Лара Ан.

— Какво, миличка? — Елън, майка й, изглеждаше разсеяна, докато се мотаеше из кухнята.

— Още пиле, мамо, тооолкова е вкусно.

— Извинявай, миличка, но трябва да оставя малко и за татко ти.

— Защо трябва да го чакаме? — поиска да разбере Анди. — Той винаги закъснява.

— Защото мама казва, че трябва — бързо отговори Лара Ан.

— Ти млъквай — Анди се оплези зад гърба на майка си.

— Не, ти млъквай — натърти Лара Ан с почервеняло лице. — Мама винаги е права — нали, мамо?

— Млъкнете и двамата — Елън отхвърли назад свободно пуснатата си коса. Беше изключително красива — с широко отворени лешникови очи и естествено руса коса, която падаше на меки вълни под раменете й.

Лара Ан се вгледа в майка си и въздъхна с копнеж.

— Един ден искам да стана точно като тебе, мамичко. Тооолкова си красива.

— Благодаря ти, обич моя — каза Елън, докато вадеше картонена кутия шоколадов сладолед от фризера. — И ти си красива.

— Не, тя не е — подигра се Анди. — Тя е глупаво тъпо момиче.

— Мога ли да стана известна художничка, когато порасна, мамо? — попита Лара Ан, без да му обръща внимание. Мислеше си за училище и за цялото удоволствие от часовете по рисуване. — А, мога ли?

— Можеш да станеш каквато си поискаш, сладката ми — отговори Елън и нежно погали дъщеря си по бузата.

— Знам каква можеш да станеш — гадно се обади Анди. — Можеш да станеш най-грозното момиче в блока.

— Вече ти казах веднъж, Анди — сопна се Елън, — и няма да ти го повтарям. Не бъди зъл с малката си сестричка.

— Аз не съм зла — гордо каза Лара Ан. — Аз съм добра.

— И ти си зла — натърти Анди. — Зла! Зла! Зла!

— Не, не съм.

— Да, зла си.

— Ще се държите ли прилично и двамата? — възкликна Елън. — Днес не съм в настроение.

— Може ли да гледам „Ангелите на Чарли“, моля те, мамо! — пожела Лара Ан.

— Не, аз искам да гледам „Царете на риска“ — прекъсна я Анди.

— Ред е на Лара Ан да избира — намеси се Елън. — Тази вечер и двамата ще гледате „Ангелите на Чарли“.

— Майната ви! — извика Анди.

Елън се намръщи.

— Какво каза?

— Майната ви! Майната ви! Майната ви!

— Когато баща ти се прибере вкъщи, ще ти измие устата със сапун, млади човече.

— Не ми пука.

— Ще ти запука, когато той чуе какви ги говориш.

— Мамо, какво значи „духач“? — попита Лара Ан; хубавото й личице беше съвсем невинно.

— Какво? Какво каза? — разкикоти се Анди.

— Къде си чула тази дума? — попита Елън със зачервени страни.

— Татко я каза веднъж за господин Дън.

— Татко ти не използва такива думи.

— Използва! Използва! Чух го.

— Не, не използва. И никога вече не повтаряй тази дума. Тя е много лоша.

— Ама какво означава, мамо?

— Аз знам какво означава — самодоволно се усмихна Анди. — Това е, когато един мъж напъха пишката си в устата на някое глупаво момиче.

Елън гневно се обърна към него:

— Млъкни, Анди. Млъкни веднага!

В този момент вратата се отвори и в стаята влезе бащата на Лара Ан, Дан. Беше едър, самодоволен човек — и хубав, въпреки прекалено големите си челюсти и корема, който растеше с всеки изминал ден.

— Татко, татко! — изписка Лара Ан, изтича към него и се хвърли в ръцете му. Дан вдигна малката си дъщеря, прегърна я и я целуна. Тя усети мирис на алкохол в дъха му, но беше свикнала. Баща й имаше магазин за алкохол и я водеше там всяка събота сутрин; понякога, когато нямаше хора, седяха отзад и той й позволяваше да пие кока-кола, колкото може да погълне, докато той отпиваше скоч направо от бутилката и я предупреждаваше да не казва на никого.

— Може ли да изям половината от твоето пиле, татко? — попита тя, сгушена в него.

— Закъсня — обади се Елън раздразнително, докато правеше нещо на печката.

— Радвам се, че забеляза — отвърна Дан и остави Лара Ан на пода.

— Какво трябва да означава това? — попита Елън.

— Знаеш какво означава — той леко се олюляваше.

— Не, не зная.

Дан си придърпа стол до кухненската маса, седна и нареди на двете деца да отидат в другата стая и да гледат телевизия.

— Искам да остана при тебе, татко — възрази Лара Ан, вкопчила се в ръката му.

— Не, тиквичке — той я тласна леко. — Ще се видим с тебе, след като се навечерям.

— Хайде, отвратително коте — хвана я Анди за ръката.

Елън предупредително размаха пръст срещу хубавия си син.

— Не забравяй — „Ангелите на Чарли“.

Лара Ан седеше тихо пред телевизора, втренчена във Фара Фосет и великолепния й ореол от златни къдрици. Анди се заигра с някаква количка и започна да се влачи по пода на дневната, като издаваше силни автомобилни звуци.

— Тихо, Анди — обади се тя.

— Не! — той отново й се оплези. — Ти си глупаво момиче. Момичетата трябва да мълчат.

— Не, не трябва.

— Напротив, трябва.

— Не, не трябва.

Бяха толкова заети със спора си, че в началото не чуха силните гласове, идващи от кухнята.

Тогава Анди се обади:

— Пак се бият — слушай!

— Кучка! — чуха Дан да вика. — Приказлива кучка!

След това гласът на Елън:

— Как се осмеляваш да ме обвиняваш.

— Ще те обвинявам в каквото си искам. Всички в града говорят за тебе и онзи зъболекар! Не запълва само дупките по зъбите ти, Елън… не само шибаните ти зъби.

— Елиът Дън не ми е нищо повече от приятел.

— Да бе, приятел, дето ти го начуква отзад.

Силните гласове изплашиха Лара Ан.

— За какво говорят? — прошепна тя.

— Не знам — отговори Анди.

— Отказвам да ставам за смях на този град — извика Дан. — О, не, не и аз. Не и Дан Леонард.

— Хората обичат да клюкарстват, нищо не е станало.

— Ти го казваш.

— Това е истината. — Моментна тишина. После: — Дан… О, Боже… какво правиш? Какво правиш?

— Защитавам шибаната си мъжественост. Нещо, което трябваше да съм направил много отдавна.

— Не ставай глупак, Дан — гласът на Елън се извиси до панически писък. — Това… не е… нормално. МОЛЯ ТЕ, НЕДЕЙ… НЕДЕЙ… НЕЕЕ!

Последва ужасно силна експлозия. Лара Ан подскочи и покри ушите си с ръце. Знаеше, че е станало нещо лошо.

Анди се втурна напред.

— Не отивай — прошепна Лара Ан, вкопчила се в ръката му. — Страх ме е, Анди. Стой тук при мене.

— Трябва да видя — той я отблъсна и изтича в кухнята.

Лара Ан се сви на канапето. Чу баща си да реве нещо, след това — шум от кратка борба и после — още една силна експлозия.

Остана точно там, където си беше, все още прикрила ушите си с ръце.

Изведнъж баща й се втурна в стаята с див поглед в очите си.

— Хайде, тиквичке — дръпна я той.

Очите му бяха целите налети с кръв и страшни, но тя обичаше татко си повече от всичко на света и не възрази.

— Къде отиваме, татко? — кротко попита тя.

— Далече оттук — промърмори той, вдигна я на ръце и я понесе през кухнята.

Просната на пода в кухнята лежеше майка й — от една дупка в гърдите й се виеше тънка спирала пушек.

До вратата се беше отпуснал брат й — главата му — пръсната наполовина. Навсякъде имаше кръв.

— Татко! Татко! Татко! — започна да пищи Лара Ан. — Мама е ранена. Мама кърви. Както и Анди.

Той не чуваше. Пренесе я през вратата и почти я хвърли на задната седалка в колата си. После скочи на шофьорското място и с рев се отдалечи от къщата.

— Татко, татко — хленчеше тя; беше толкова изплашена, че едва можеше да диша. — Какво е станало? Защо моята мамичка е на пода? Защо Анди е цял в кръв?

— Нищо — измърмори той, вдигна бутилка скоч от седалката до себе си и отпи глътка. — Те ще се оправят.

Тя плътно стисна очи и притисна колене към гърдите си.

— Татко, станало е нещо лошо! Кой го направи на мама и на Анди? Кой го направи?

— Майка ти си получи каквото заслужаваше — мърмореше той. — Приказлива кучка!

Лара Ан започна да плаче, цялото й тяло се тресеше от силни преглътнати хлипания.

Дан спря пред някакъв мотел, отиде на рецепцията и взе ключ. После паркира пред стаята и я внесе вътре. Тя все още плачеше — по лицето й се стичаше река от мълчаливи сълзи. Обичаше баща си, но сега със сърцето си усещаше, че той е сторил нещо ужасно лошо.

— Сядай и гледай телевизия — нареди й грубо.

— Искам да си вървим вкъщи — изхленчи тя.

— Прави каквото ти казвам. Включи телевизора и не започвай да цвилиш като майка си.

Той се пльосна на един стол и отпи още глътка от бутилката скоч, която сега вече беше почти празна.

Татко й никога не й беше говорил толкова рязко, но тя знаеше, че гневът му има нещо общо с бутилката в ръката му. Анди й бе казал, че когато хората пият така, те се напиват. А когато се напият, им става зле и говорят смешно. На татко й му беше зле.

С напредването на вечерта тя ставаше все по-изтощена и по-изтощена. Баща й отиде до колата и се върна с друга пълна бутилка скоч. Тя го гледаше, докато той изпи цялата бутилка и нещо си мърмореше.

По-късно същата нощ чу в далечината воя на полицейски сирени. И баща й ги чу, защото седна съвсем изправен и се взря право в нея.

— Изглеаш тошно кат майка си — езикът му се преплиташе. — Хубава си, но отвътре си курва — кат майка си. Грозна… малка… курва. Такиа са сички жени. Сфана ли?

Очите й се изпълниха с още повече сълзи и те потекоха надолу по бузите й. Баща й никога преди не й беше говорил такива ужасни неща. Тя беше любимката му, той винаги я бе обичал.

Светът й се срутваше, а тя не можеше да направи нищо.

— Искам Анди — изплака тя. — Искам и мама.

Дан измъкна пистолет от джоба си.

Лара Ан се втренчи в остро проблясващия метал. Той щеше да я застреля — точно както тя беше виждала да застрелват хора в „Ангелите на Чарли“, точно както беше застрелял мама и Анди. А тя дори нямаше да има възможност да порасне.

— Татко… — започна тя; малкото й лице беше ужасено.

— Никога не забравяй — измърмори той с крива уста. — Отвътре си грозна курва — точно като бъбривата ти майка.

После лапна дулото и си пръсна главата.

Кръв, коси и парчета плът я покриха цялата.

Беше петгодишна.


След известно време Лара отново влезе вътре — мислите й бяха заети от поредната дълга самотна нощ.

Всичко беше наред, тя беше свикнала да бъде сама. Справяше се. Винаги се беше справяла.

Загрузка...