Холивудски интриги

ГЛАВА ПЕТДЕСЕТ И СЕДМА

Тръпката на преследването от край време се нравеше на Алисън Сиуел. Беше преследвала по петите чак до домовете им много филмови звезди, чак до мига, в който затръшваха страшните си огромни врати под носа й. Обаче да преследва някого, който изобщо не подозира, че го преследват, беше още по-голяма тръпка. Беше като игра на котка и мишка.

Алисън беше по петите на Лара още от сутринта. Проследи я от къщата, после наблюдава от паркинга заснемането на последните сцени на „Отмъщение“. Оттам й се разкри страхотна гледка към фургона на Лара и тя щракаше филмче след филмче и запечатваше всяко нейно движение.

Госпожица Айвъри изглеждаше разстроена. И така и трябваше да бъде. „Истина и факти“ бе отделил завидно място на снимките на Алисън. Не само че бяха на първа страница, ами сякаш това не беше достатъчно — имаше и цели две страници вътре.

Това щеше да бъде за урок на Лара да не се шегува с Алисън Сиуел, да не потъпква с презрение приятелството й и да не се разправя с нея в съда като с някаква долна престъпница. За каква се мислеше тая кучка в края на краищата?

По-късно през деня, когато Каси дойде да вземе Лара, Алисън искрено се изненада. Обикновено тази толкова известна актриса сядаше на задната седалка и шофьорът й я откарваше у дома. Но не и тази вечер. Тази вечер шофьорът си седеше в колата и четеше някакъв роман на Фредерик Форсайт, без дори да подозира, че поверената му актриса си тръгва по друг начин.

Хм… — замисли се Алисън. — Надушвам нещо.

Напусна паркинга и плъзна огромната си като катафалка кола след сааба на Каси точно в мига, в който той тръгваше.

Аз щях да съм идеалната асистентка на Лара — помисли си Алисън. — Щях да я защитавам по-добре от всеки друг. И сто процента по-добре от онзи еднорък некадърен рекламен агент или пък от онзи празноглав хубавец, дето й се пише приятел. Единственото, от което се нуждае тя, съм аз.

Когато колата на Каси се понесе по „Сънсет“, Алисън не се отделяше от тях и за секунда.

Малко преди това бе успяла да проведе разговор с един от работниците, като съвсем непринудено се представи за фенка. Той се изпусна, че тази вечер е прощалното парти. Но това парти определено не беше на брега, накъдето се бе устремила Каси.

Алисън тихо си тананикаше. Това преследване й даваше страшна сила, защото беше убедена, че единствена знае къде е Лара Айвъри. Наоколо нямаше други фотографи, които да й се пречкат. Нямаше тъпи мъже, с които да се разправя.

Истината беше, че е по-умна от всички тях, взети заедно. Доказателството за това беше, че направи цяло състояние за има-няма седем дни. Сега беше богата и можеше да прави каквото си иска. Сега имаше повече пари, отколкото чичо Сирил някога бе сънувал.

Включи чистачките, за да почистят предното стъкло от внезапния дъжд, толкова нетипичен за слънчева Калифорния. После се пресегна и извади един „Сникерс“ от жабката.

За нещастие вече имаше досие в полицията — благодарение на госпожица Айвъри.

Нямаше значение. Беше богата. И дори имаше намерение да стане още по-богата.

Колко ли щяха да струват снимките на Лара Айвъри — мъртва?

Колко ли щеше да получи за снимките на един красив труп?