Когато Съмър се изправи пред хотела на Норман Бъртън под плющящия дъжд, осъзна, че няма къде да отиде. Мислеше, че Тина й е добра приятелка, всъщност я беше предавала през цялото време. Вече в никакъв случай не искаше да е приятелка на Тина — не и докато смъркаше кокаин. Да пушиш трева е едно, но да смъркаш кокаин — това не води до нищо друго освен до големи неприятности.
Въртеше се пред хотела и зъзнеше в оскъдната си рокля.
— Да ви повикам ли такси? — попита я младият униформен портиер.
— Не, благодаря — поклати тя глава.
— Да не сте от онези момичета от купона на Норман Бъртън — той се приближи към нея.
— Моля? — и му хвърли смразяващ поглед. — Отседнала съм в хотела с родителите си.
— Моля да ме извините, госпожице — и той се отдалечи.
Една лимузина се плъзна и спря до бордюра и Съмър, с поглед, пълен с обожание, видя как от нея слезе Джони Романо, голямата филмова звезда. Въпреки че беше с още три момичета, той й хвърли свалячески поглед и й намигна.
— Здрасти, пиленце — каза, докато минаваше покрай нея.
За какви се мислеха всичките тези филмови звезди? Само момиче не можеше да се справи с тях. Не можеше да направи абсолютно нищо.
Хвърли бърз поглед към шофьора на лимузината. Ако беше Джед, беше спасена. Но не беше Джед, а някаква недодялана стара чернилка. Най-тъпото беше, че не можеше да си спомни номера на Джед.
Въздъхна разочаровано и съкрушено и усети леко замайване. Бог знае какво беше онова хапче, което Тина я накара да изпие. Норман й беше казал да му се обади, бе настоявал да я види отново, бе я накарал да си въобразява, че връзката им има бъдеще. Но всъщност не беше нищо повече от бройкаджия. Добре поне, че го беше разбрала, преди съвсем да се оплете.
Потрепери отново и обви ръце около себе си, за да се стопли. Какво щеше да прави сега? Беше сама в Лос Анджелис, нямаше къде да спи, а всичките й неща, включително и парите, бяха у Тина.
— Къде са вашите? — младият портиер се приближи отново. — Знаят ли, че сте тук, отвън?
— Имаш ли нещо против да си гледаш работата? — високомерно отвърна тя.
— Извинете, не знаех, че разговарям с принцеса — върна й го той.
— Да не би да трябва да ти се отчитам? — възмути се тя.
— Давай. Да не мислиш, че ако си загубя работата, това ще ми провали деня?
— Ако искаш да знаеш — каза тя, — скарах се с родителите си.
— Не бива да се разхождаш насам-натам сама в този град — отбеляза той. — Не и момиче с твоята външност. Ако искаш, иди в кафето и ме изчакай. Ще те закарам където пожелаеш.
— Няма къде да отида — призна си тя.
— Можеш да останеш у дома.
— Ей сега — отвратено каза тя.
Той се засмя.
— Да не ти приличам на побъркан изнасилвач?
Разгледа го по-внимателно. Не беше от традиционния тип красавци. Приличаше на Том Круз с веселяшки настърчала остра коса. Е, не беше Норман Бъртън, но имаше ли друг избор?
— Предполагам, иначе си безработен актьор — въздъхна тя.
— Грешиш — отговори той. — Художник съм, а това го правя, за да си плащам наема.
— Що за художник? — тя въобще не му вярваше.
— Портретист. Впрочем имам желание да те нарисувам.
— Гола, предполагам.
— Ти го каза.
— Я се разкарай! — презрително каза тя.
— Ще дойдеш ли у нас тази вечер или не?
Тя не виждаше друга алтернатива.
— Добре.
Той кимна.
— Ще се видим в кафето след час.
— Може Мик да знае нещо — Ники беше на път да се разплаче. — Къде живее?
— Успокой се, Ники — каза Айдън. — Доколкото познавам Мик, си е тръгнал от партито и е ударил по клубовете. Остави съобщение на секретаря му.
— Не мога просто да стоя тук и да бездействам. Тя ми е дете — и е сама навън.
— Моите уважения, Ники, но не мислиш ли, че си позакъсняла да се правиш на загрижена майка?
— Да не се опитваш да ми кажеш, че съм лоша майка?
— А ти как мислиш?
— Знам, че трябваше да й обръщам повече внимание. Но когато тя настоя да остане при Шелдън, се почувствах наранена.
— Тя е просто дете, а ти си я отхвърлила. Не отчиташ ли факта, че може да е била афектирана?
— А на Ричард изобщо не му пукаше. Как може да е такъв безчувствен кучи син!
— Хей, я се опомни. Ричард си има свои планове.
— Тя може да е отишла при Лара.
— Обади й се.
— Точно в момента не сме в най-добри отношения.
— Въпреки това й се обади.
— Прав си — каза Ники и набра домашния телефон на Лара.
Госпожа Креншоу я информира, че вкъщи няма никой.
— Сигурна ли си, че Шелдън ще дойде тук направо от летището? — попита Айдън.
— Да, а след това ще трябва да се обадим в полицията.
— Той не го ли е направил вече?
— Задължително трябва да изчакаш двайсет и четири часа, преди да съобщиш за някой изчезнал.
— Но Съмър е непълнолетна. Това няма ли значение?
— Не зная. Ще говоря с Шелдън.
— Хей — той разтвори дългите си слаби ръце, — ела тук, имаш нужда от ласка.
— Сега не му е времето.
— Само казах, че имаш нужда от ласка — нищо повече.
Тя му позволи да я прегърне. Той имаше право — наистина се нуждаеше от любов и успокоение.
— Как може да ме разбираш толкова добре? — въздъхна тя.
— Защото винаги съм бил нечия опора — усмихна се той леко иронично. — Ако бях на твое място, вероятно щях да приема всяко лекарство, известно на човека. Не бих могъл да се оправя с това. Но ти се справяш страхотно, Ник. Само вярвай и ще я намериш.
— Преди да тръгнем, е добре да ми кажеш името си — Съмър се бе загледала в младия портиер, който без униформата изглеждаше още по-мил. Ако не се чувстваше толкова скапана и потисната, сигурно щеше да се радва на тази нова авантюра.
— Сам — каза той. — А ти?
— Съмър.
— Съмър и Сам. Какъв отбор!
— Сигурен ли си, че мога да ти се доверя, Сам?
Той се усмихна и сложи ръка на рамото й.
— Имаш ли друг избор? С мене или на улицата. Така ли е? Мисля, че можеш да ми имаш доверие.
Тези думи звъннаха в ушите й, след което тя напусна хотела с един напълно непознат човек.