Ричард щракна с пръсти и поръча на сервитьора бутилка „Шардоне“.
— Аз не пия — Лара вече съжаляваше, че се е съгласила да обядва с него.
— Моля те, скъпа — настояваше той. — За доброто старо време.
— Доброто старо време? — тя явно се подразни. — Мислех си, че целта на този обяд е да ми говориш за Джой.
— Да, разбира се, но това не означава, че не можем да се порадваме един на друг, докато си говорим — произнесе думите меко, разчитайки на чара си. — Чаша вино с бившия ти съпруг — да не би да е толкова ужасно?
— Ще бъда откровена, Ричард — погледът й се рееше из салона. — Щях да се чувствам много по-добре, ако Ники беше с нас.
— Защо говориш така? — той явно страдаше, а в погледа му се четеше обвинение. — За Бога, бяхме женени. Пък и не се срещаме тайно.
— Да, прав си — тя безизразно оглеждаше ресторанта. Денят й беше тежък. Най-напред записа няколко телевизионни изявления за Австралия, последвани от едночасово интервю с репортер на списание „Премиера“. Сега пък — обяд с Ричард. Бе се съгласила по-късно да отговори на още няколко въпроса в офиса на „Връзки с обществеността“. Мразеше тази работа — беше давала много интервюта, сякаш включила на автопилот.
За миг се изкуши да стане от масата, да отиде до телефона и да отмени срещите, но после осъзна, че така ще отблъсне мнозина журналисти, а рекламата е важно нещо — особено в момента, когато й предстояха промоциите на три нови филма.
Истината беше, че няма никакво желание да загуби няколко скъпоценни часа в рекламния офис, вместо през това време да бъде с Джой.
Джой… Може би мислеше за него много. Не беше ли хлътнала прекалено бързо?
Кой да й каже? А и какво значение има? Беше важно само това, че за първи път от цяла вечност е щастлива.
— Щастлива ли си? — чу да я пита Ричард, сякаш четеше мислите й.
— Много — беше категорична. — Джой ми предлага свободата да бъда самата себе си.
Той се вгледа в лицето й и се зачуди как си е позволил да изостави такава жена.
— Интересно твърдение — каза той. — Какво точно означава?
— О, не зная… — поколеба се тя. — Дава ми възможност да преодолея задръжките си, да се освободя напълно.
Очите му припламнаха.
— Сексуално?
— Наистина не е твоя работа.
— Е, добре — той се отпусна назад в стола си. — След като сме толкова искрени, нека да ти кажа, че това беше една от причините, поради които започнах да тичам подир други жени.
— Моля? — намръщи се тя.
— Не ме разбирай погрешно — той се уплаши да не премине отвъд прага на търпимостта й. — Скъпа моя, все пак трябва да ме разбереш — ти никога не си била много изобретателна в леглото. Понякога един мъж има нужда и от нещо друго…
Тя се втренчи в него, а зелените й очи внезапно потъмняха. Какво право имаше бившият й съпруг да й говори така? Ако сексуалният им живот е бил толкова скучен, това не беше по нейна вина — не беше тя тази, която се развяваше нагоре-надолу.
— Знаеш ли, Ричард — заговори тя с леден глас. — Аз може би не съм била толкова изобретателна, колкото ти се е искало, но идвало ли ти е някога наум, че на тебе повече ти харесваше да гледаш телевизия?
Сега беше негов ред да се възмути. За втори път му натякваха, че предпочита телевизията пред секса. Първо Ники. А сега — и Лара. По дяволите! Той е правил много повече секс от техните „интимни вечери“, взети заедно.
— Ако искаш да се караме… — започна той.
— О, не — прекъсна го тя; даваше си сметка, че ще е по-умно да се оттегли, преди да са се оказали въвлечени в истинска битка. — Този обяд беше грешка — продължи тя и се изправи. — Всъщност смятам да тръгвам, докато все още можем да разговаряме.
— Не можеш да постъпиш така — каза той и също се изправи на крака.
— Ти ме подведе да дойда, за да можеш да говориш за миналото ни. Знаеш ли какво, Ричард? Мисля, че ревнуваш, защото най-после намерих мъжа, с когото си пасваме.
— Глупости! — възрази той.
— Джой е млад, изглежда добре — разгорещи се тя. — Заедно си прекарваме невероятно, а това е удар по самолюбието ти. Така че въобще не ми ги разправяй тия — че някоя жена не е добра в леглото само защото мъжът не я вдъхновява. Значи… никакви други приятни обядчета за двама. Да си останем приятели. Става ли, Ричард?
И преди той да отговори, тя се отправи към вратата.
Спря се вън и се опита да се овладее. Как се осмелява да критикува уменията й в леглото? Джой определено нямаше възражения.
Един мотаещ се пред входа фотограф започна да прави снимки, а това винаги я изнервяше. Веднага след като пиколото докара колата й, тя потегли и осъзна, че сега има цял час за губене, преди да дойде време за интервютата в рекламния й офис. Времето нямаше да й стигне да се върне у дома, така че се качи на хълма, спря пред Нюман Маркъс и си позволи да попазарува безсмислено.
Вниманието на клиентите и продавачите направо я задуши — още един от недостатъците на известността. Усмихваше се любезно и раздаде няколко автографа, след това пак се качи в колата си и тръгна за рекламния офис по-рано от необходимото, като направо заряза продавачите изненадани, че не са успели да й угодят.
Линдън, рекламният й агент — елегантен чернокож на около четирийсет години, — искрено се зарадва на появата й.
— Как е любимата ми клиентка? — посрещна я той и я целуна по двете бузи.
— Уморена — отговори тя и потисна една прозявка.
— Бъди сигурна, че въобще не ти личи — каза й той бодро.
Линдън беше бивш пилот. Бе загубил ръката си по време на неуспешна каскада в един от първите филми на Лара. Тя направи всичко, за да му помогне — инвестира в рекламната фирма, която той основа, и беше първият му клиент. Сега, шест години по-късно, той заслужено се ползваше с репутацията на един от най-успяващите и предпочитаните в бизнеса. Обичаше често да й припомня, че дължи всичко това на нея. При тези думи тя винаги се усмихваше и не му отдаваше никакво значение.
— Винаги си толкова мил, Линдън — каза тя.
— Опитвам се винаги да бъда мил с клиентите си — отговори той с усмивка.
— И успяваш.
Линдън я настани в личния си кабинет и тя веднага звънна вкъщи. Госпожа Креншоу й предаде, че Джой е излязъл.
В този момент й се искаше той да е вкъщи. Да говори с него и да му признае колко й липсва и как няма търпение да се озове в прегръдките му.
Миналата нощ правиха любов в игралната зала — той я подпря на масата за рулетка, вдигна полата й и я облада направо. Беше невероятно еротично.
Никога не можеше да предскаже сексуалното поведение на Джой. Понякога я караше да се чувства като курва, понякога — като истинска дама. Сливането на тези контрасти беше направо опасно, но примамливо.
Самата мисъл за него предизвика тръпка на възбуда.
Усмихна се. Джой я караше винаги да се усмихва и именно затова го харесваше толкова.
— Благодаря ви, че намерихте време за мене, задължен съм ви — каза Джой.
Нямам друг избор — кисело си помисли Куин Латимър и прокара ръка през оредялата си коса, докато гледаше Джой с подозрение, а в главата му се въртяха куп въпроси.
Джой отново се държа много неопределено, когато Куин го притисна, за да изкопчи повече информация за него.
— Сега започвам, нямам опит — обясняваше той.
Сигурно е така — помисли си Куин и се опита да проумее какво става напоследък с Лара. Най-напред тя настоя да участва в този мизерен филм, „Отмъщение“. Сега пък е издействала роля за гаджето си в него и очакваше той, Куин Латимър, да представлява този никому неизвестен актьор, макар много добре да знаеше, че той е педантично придирчив при избора на клиентите си и всеки ден отклонява актьори, които само изглеждат добре. А и Джой отговаряше твърде уклончиво, отказваше да даде каквато и да е информация за миналото си, не споменаваше името на агента, който го е представлявал в Ню Йорк. За Куин това беше много подозрително.
Той се облегна назад и огледа Джой от глава до пети. Трябваше да признае, че младежът изглежда много добре, но дали имаше и талант?
— Като начало трябва да направиш няколко нови снимки за досието си — каза той, докато барабанеше с четвъртитите си пръсти по бюрото. — Предполагам, ще идеш при Грег Горман… той се смята за най-добрия фотограф на мъже в града. Не е евтино, но определено си заслужава цената.
— И колко струва това „не е евтино“? — небрежно попита Джой.
— Кажи на Лара да му се обади — каза Куин. — Грег е влюбен в нея. Тя сигурно ще ви уговори среща.
Кой не обича Лара? — мина през главата на Джой.
— Вижте, господин Латимър — бавно изрече той. — Трябва да знаете, че много държа на Лара.
— Не се и съмнявам — съгласи се Куин.
— Имам сериозно намерение да се грижа за нея — добави Джой с дързък поглед.
— Мислиш ли, че Лара има нужда от подобни специални грижи? — попита Куин с иронично повдигане на веждите.
— Убеден съм — Джой се запита колко апетитни комисионни е изкарал този тлъст котарак от нея. — Понякога някои хора си мислят, че могат да се възползват от някоя жена — особено ако тя е известна.
— Моят съвет към Лара беше да не участва в „Отмъщение“ — надуваше се Куин. — Дори настоявах да си вземе заслужена отпуска, но ти знаеш що за човек е Лара, какъв инат е и никога няма да се вслуша в нечий съвет.
— Тя работи твърде много — каза Джой. — Ако съм до нея, няма да й позволявам да се товари толкова. Това е много сложна роля. И на всичко отгоре през половината време работи срещу имиджа си.
Куин взе решение да спечели Джой на своя страна. По-добре да са приятели, а не врагове с мъжа, който спи с най-печелившата му клиентка.
— Джой — обърна се към него много по-благоразположено, — ще направя каквото мога за твоята роля в „Отмъщение“. Предварително трябва да те предупредя — имат един направо несъществуващ бюджет.
— Ясно — Джой стана. — Лара ми спомена за това.
— Добре тогава. Но после да не се разочароваш.
Джой кимна. Ако не друго, то Куин говореше направо.
— Ще направя ония пилотни снимки, за които спомена.
— Колкото по-скоро, толкова по-добре.
Джой излезе от офиса на булевард „Сънсет“ и тръгна към колата на Лара, оставена зад ъгъла. Пред близкия рок-клуб група музиканти разтоварваха оборудването си. Доста нахакано момиче с прилепнало оскъдно облекло седеше на една от колоните и небрежно пилеше ноктите си. Хвърли му поглед и доста подканващо му се усмихна.
— Здрасти — извика тя.
— Здравей — той едва я забеляза.
— Искаш ли да пием по едно кафе? — тя го поглъщаше с очи, предлагаше му свежата си розова плът.
Ако това беше станало преди, той веднага щеше да приеме поканата й. Сега нямаше никакво желание да го прави. Най-сетне беше намерил жената, която търсеше цял живот, и нямаше да се прецака.
Ники седеше зад бюрото си и се опитваше да подреди мислите си. Ричард се държеше като задник, а тя не знаеше какво да прави с него. Беше пожънал голям успех, скоро излизаше новият му филм „Френско лято“, който щеше да бъде представен в големи салони и да се радва на мегавнимание. И все пак той сякаш я ревнуваше от скромното й филмче.
Но това нямаше кой знае какво значение. Вчера едва успяха да разменят по някоя дума. Всъщност той беше обиден, че Лара ще участва в „Отмъщение“. За негова сметка, защото никой не я принуждаваше да го прави. Лара е свободна сама да избира — включително и Джой, когото Ричард ненавиждаше.
Ники беше твърде учудена, че той се чувства толкова засегнат от тази връзка. Може би трябваше да му припомни, че Лара му е само бивша съпруга и е вече крайно време да я остави да се оправя сама.
В този момент се появи един от асистентите на продукцията с цяла купчина бележки. Ники ги прегледа набързо, остави ги на бюрото си, после вдигна телефона и се обади на Шелдън в Чикаго — задача, която отлагаше вече цял ден.
— Как си, Ники? — попита я Шелдън с високомерния тон, който тя отлично помнеше и ненавиждаше.
— Чудесно — тя очакваше той пръв да заговори за Съмър. Но той не го направи. — Добре ли си починахте? — попита тя просто от любезност.
— Да, приятно беше — отговори той.
Кратка тишина. Ники беше тази, която я наруши.
— Знаеш ли, Шелдън — тя търсеше подходящия тон. — Обаждам ти се да поговорим за Съмър.
— Какво има?
— Иска да ходи на училище в Лос Анджелис.
— Защо? — той попита остро.
— Тук й харесва.
— Надявам се, не си й разрешавала много-много да хойка — строго произнесе той.
— Познаваш я много добре и знаеш, че не е момиче, което можеш да държиш изкъсо. Между другото тя ми каза, че никога не й слагаш вечерен час.
— Ти да не си се вързала на тези приказки?
Ненавиждаше разговорите с Шелдън — те отново й припомняха мрачните спомени от миналото.
— И така, какво мислиш за това? — върна се тя към предишната тема. — Одобряваш ли идеята й да остане тук или не?
Отново настъпи продължителна пауза, докато Шелдън обмисляше тази възможност.
— В състояние ли си да й отделяш достатъчно време? — най-сетне попита той.
— Всъщност точно в момента продуцирам един филм — тя се зачуди как ли ще му прозвучи тази новина.
Той шумно си пое въздух. Звучеше почти заплашително:
— Продуцираш филм?
— Какво странно намираш в това? — тя зае отбранителна позиция.
— Имаш ли опит?
— Мисля, че имам достатъчно, благодаря за загрижеността.
— Не — отсече той. — Не съм съгласен с тази идея. Искам Съмър да се върне у дома колкото може по-скоро.
— Ще й предам решението ти.
— Непременно.
— Тя ще бъде разочарована.
— Това не ме интересува особено.
Не, разбира се, че не го интересува. Шелдън беше студен като мъртва акула — само с повече себелюбие.
— Добре — по-бавно изрече Ники. — Може би когато й дойде времето да учи в колеж, тогава ще обсъдим преместването й тук. Може да се запише в Лосанджелиския университет или в Северна Каролина. И двата дават отлична подготовка.
— Решението е мое, Ники.
— Не — възрази му тя; в този момент го ненавиждаше. — То е и мое. И двамата сме нейни родители, нали?
— Ти се отказа от правата си в момента, в който я остави при мене.
Върви на майната си, Шелдън. С кого си мислиш, че разговаряш? С наивното момиченце, за което се ожени? Вече пораснах. И мога да се защитавам.
— Ако си спомняш — гласът на Ники беше убийствено безизразен, — ти настояваше тя да остане при тебе. И я накара да се чувства толкова виновна, че да ми каже и на мене, че това е нейното желание.
Студен смях.
— Ники, Ники… винаги си обичала да се извиняваш със закъснение.
У нея се надигаше старият познат гняв срещу него.
— Как е новата ти невестичка? — започваше да се държи като кучка.
— Добре е — отговори той спокойно. — Опитай се този път да ме разбереш правилно. — Кратка пауза. — Истината, скъпа моя, е, че нещо не се получава. Казвал съм ти го и преди — ти имаш проблеми, имаш нужда от помощ.
— Заври си го отзад! — тя избухна изведнъж. — Все си си същият задник! — и трясна телефона, ядосана и на себе си, че му позволи да я изкара от кожата й.
Сега трябваше да каже на Съмър, че не може да остане. Разбира се, ако беше искрена, щеше да си признае, че предпочита да е така, защото няма нито време, нито желание да се занимава с нея. Предпочиташе Съмър да се върне при баща си…
Шелдън с гривата от гъста бяла коса, с която толкова се гордееше; със самодоволното изражение; с идеално поддържаните зъби; и с малкия член.
Не можа да се въздържи да не се усмихне победоносно при спомена за тъничкия му пенис. Шелдън беше голям мъж навсякъде с изключение на единственото място, което наистина имаше значение. Психиатър с малък сексуален проблем. Кофти комбинация. Постоянно се тормозеше и по тази причина си избираше за жени млади момичета, които нямаше с какво да го сравняват.
Въздъхна. Шелдън и малкият му член бяха част от миналото, от което тя отдавна се отърва. Защо ли отново да се разстройва заради него?
На вратата й се почука и вътре се вмъкна Айдън Шон с вид на човек, който току-що се е излюпил от леглото, както вероятно си и беше.
— Какво има? — попита го тя.
— Лицето ти е много напрегнато — той махна с мършавата си ръка към нея.
— Аз — напрегната? — тя се изсмя. — Защо мислиш така?
— Познавач съм на настроенията.
— Какво мога да направя за тебе? — беше решена да не се поддава на опитите му за интимничене, защото вече интуитивно усещаше, че той иска да се сближат.
— Да… Бих искал да се направят две-три промени в сценария. Исках да те питам, преди да отида при Мик. Може да е адски против пипането на текста.
— С други думи, искаш да съм на твоя страна.
— Ами да. Нали ти си шефът.
Тя кимна — забрави за Шелдън, за Ричард и за всичките си проблеми.
— Ласкателството ще ти гарантира цялото ми внимание.
Той кимна, сякаш предварително го знаеше.
— Дай да идем да пийнем по нещо — предложи той. — Изглеждаш така, сякаш имаш нужда от една глътка.
— Така ли?
— Да, шефке.
Погледна го твърде скептично.
— Защо винаги ми говориш така, сякаш съм на сто и две години?
Той сви рамене.
— Може да ми харесва да те изнервям.
— Защо?
— Ами винаги изглеждаш толкова спокойна.
Тя тъжно тръсна глава.
— Е, благодаря ти все пак.
— Добре, Ники. А сега отиваме ли да пийнем по нещо или не?
— Сигурен ли си, че е редно да пиеш?
Той се изсмя сухо.
— Бил съм наркоман, ама не и алкохолик.
— Е, добре… Мисля, че бих пийнала чаша вино.
— Голяма пиячка, няма що.
Тя се направи, че не забелязва иронията му, и взе чантичката си. Минаваше шест и вече можеше да си тръгва за вкъщи… но за какво да бърза? За поредния сблъсък с Ричард? Имаше нужда от подкрепата му, а не от постоянното му критикарство.
А и ако Айдън искаше да говорят за сценария, тя като продуцент трябваше да го направи.