Лорд Найтингейл

Двадесет и пета глава

— Ъ-ъ, мис? Искам да кажа, Ваше височество…

Каролайн вдигна поглед от мемоарите за крал Марк и видя Тими, застанал на вратата на спалнята й.

— Добър ден, Тими. Успя ли да намериш още лавандула за банята ми?

— Не още, мис, искам да кажа, Ваше височество. Мислех, че с вашта баня вече ша съ занимава мисис Мейхю.

— Предпочитам да си ти, Тими.

— Благодаря ви, мис, ъ-ъ. Ваше височество. Видях, че четете нещо, което изглежда е много важно.

— Предполагам, че е било за предците на лорд Чилтън — обясни тя. — Чувал ли си някога за крал Марк, Тими?

Тя се усмихна в отговор на печалното поклащане на главата му и каза:

— Хората мислят, че е управлявал Бретан и Корнуол в средата на шести век. Та, изглежда, крал Марк бил предаден от съпругата си, Изолда, и бил…

Каролайн спря да говори за момент.

— Всъщност това не е толкова интересно за теб, Тими. Какво искаш?

— Ами, Ваше височество, чудех са дал’ ше ми дадете пушкалото си, след като старият мистър Фолкс си отиде и няма да съ опитва вече да ви отвлича.

— Аха — рече тя и стана, изведнъж забравила за крал Марк, невярната му съпруга и възможността Тристан да не е негов племенник, а син. Донесе малкия си пистолет, обърна се и погледна замислено момчето.

— Сигурен ли си, че баща ти иска този пистолет, защото неговият е счупен?

— О, да, мис, ъ-ъ, Ваше височество.

— Разпитах Кум за семейството ти и от него разбрах, че баща ти имал няколко пистолета и една двуцевка с размерите на хамбар.

— О! — възкликна Тими и сведе поглед към земята. — А този крал, Марк…

— Кум каза също така, че баща ти не е добър човек.

Той внезапно вдигна глава и по лицето му се появи ожесточение, нетипично за момче на неговата възраст.

— Копилито пий до забрава в кръчмата в Гунбел, въпреки че мисис Фрийли все гу гони и казва, че не ще да й резили страноприемницата. Тогаз той съ връща, клатушкайки се, вкъщи, като не престава да си пий бирата, и започва да бий мама и сестрите ми. Кат’ почне да ми крещи на мен, аз просто идвам в Маунт Хок, но мама и сестрите ми няма къде да отидат. Затуй трябва да имам тоз пистолет, ъ-ъ, ваше височество. Да ги защитя.

Каролайн хвърли поглед върху джобния пистолет, който държеше в ръката си. Разбираше как се чувства Тими, разбираше нуждата му да докаже сам на себе си, че е жив и силен, че не е така дяволски безпомощен. И трите й бременни момичета имаха ножове. Мери Патриша носеше дори и малък пистолет. А самата тя държеше за всеки случай остър нож в едно чекмедже в шкафа.

— Прав си, Тими. Нуждаеш се от този пистолет повече от мен. Но трябва много да внимаваш с него. Няма да застреляш баща си, нали ми обещаваш? Ако се налага да го възпреш, тогава стреляй над главата му, много високо над главата му. Този пистолет вдига такъв шум, че може да изкара акъла на човек. Бъди сигурен, че ще привлече вниманието на баща ти. Ако първият изстрел не успее, тогава повтори. Можеш ли да стреляш?

Той изпъчи гърди и отвърна:

— Не, нивга не съм стрелял с таквоз пушкало.

— Добре тогава, да отидем в овощната градина да се поупражняваме. Ще ти покажа как да почистваш и зареждаш пистолета. Първо, Тими, той е с две цеви и в него има два патрона. Цевите са месингови. Поддържай ги винаги чисти и лъскави. Това тук е плъзгачът. Той е железен и с него може да се избере кое от дулата ще стреля. А това пък е затворът…

Когато около час по-късно Норт чу пукотевица от източния склон, косите му се изправиха. Той се втурна на бегом и когато стигна надолнището, се засили така, че не можа да се спре и се блъсна в едно ябълково дърво. Спря до ствола му, като дишаше тежко, и ги видя — Каролайн и Тими. Двамата се целеха в стоящата на около шест метра от тях бутилка. Чу я да казва:

— Точно така, Тими, почти се справи. Дръж здраво пистолета — знам, че е тежък, но трябва да го държиш здраво — и се упражнявай очите ти да бъдат на една линия с мерника и мишената. Така. А сега натисни спусъка, бавно, много бавно.

Последва гръмогласен отговор. Бутилката се пръсна на стотици парченца, които полетяха във въздуха.

Какво, по дяволите, ставаше? Господарят на Маунт Хок пристъпи към тях, но в следващия миг се спря. По-късно щеше да разбере какво правеше жена му с прислужника.

Норт се обърна и закрачи в обратната посока. По пътя си откъсна една ябълка. Потърка я в панталоните си, докато я излъска, подхвърли я във въздуха и я изяде на няколко хапки.

Каквото и да правеше Каролайн там с Тими, лорд Чилтън бе сигурен, че нямаше да скучае, докато слуша разказа й.

Така и стана. Той я гледаше с отворена уста, невярващ на ушите си. После каза бавно, спокоен като затишие пред буря:

— Значи обясни на момчето да внимава много, за да не застреля баща си, когато е пиян или бие майка му и сестрите. Просто да стреля над главата му, за да изкара всички дяволи оттам.

— Точно така. Тими не е глупав, а и схваща бързо, когато го обучавам. Ще работя с него, докато стане наистина надежден стрелец и бъда сигурна, че няма да убие някого само от уплаха или напрежение. Следващия път, когато се нахвърли върху семейството си, баща му ще бъде неприятно изненадан, пияният му мръсник!

Норт я изгледа още веднъж, поклати глава и, вече взел решение, напусна имението.

Час по-късно Каролайн седеше с Мери Патриша в дневната и й помагаше да шие бебешки дрешки. Внезапно в стаята влезе Кум и се обърна направо към Каролайн, без да обърне внимание на събеседничката й.

— Мадам, мистър Полгрейн би желал да обсъди с вас седмичното меню. Негово височество не е тук, за да стори това вместо вас.

— Негова светлост никога не е правил менюто с Полгрейн и ти го знаеш много добре, Кум.

— А би трябвало, мис. Не е редно мистър Триджийгъл да продължи да се занимава с тази дейност.

Каролайн направи още няколко шева, нито един от които не бе нито достатъчно ситен, нито достатъчно правилен. После остави малката ленена ризка на канапето и вдигна изненадана поглед.

— Кум, още ли си тук? Кажи на Полгрейн, че ще се видим след петнадесет минути в Дамския салон.

— Няма Дамски салон, мис.

— Вече има. Става въпрос за светлата весела стая от другата страна на библиотеката.

— Но…

— След петнайсет минути. Кум.

— Да, мис.

Когато вратата се затвори зад изпънатия гръб на Кум, Мери Патриша се изсмя. Звукът прозвуча неочаквано и приятно.

— Истински тиранин е, нали? — изсмя се отново тя. — Вчера бях в село Маунт Хок и видях забележителния му флирт със собственичката на малката сладкарница на „Хай стрийт“. Обясняваше й нещо за мъжествеността на плешивите.

— Ако говорим за тирани — отвърна Каролайн, — не трябва да забравяме Триджийгъл. Той е най-големият деспот от триото. И двамата няма да могат да си намерят място от яд, когато пристигнат аранжорите, за да се погрижат за тапицериите и декорацията на Дамския салон.

Младата жена потри доволно ръце.

— Изгарям от нетърпение да видя какво ще се случи.

— А декорацията на другите стаи?

— Едно по едно. Учителката ни по италиански в девическия пансион често повтаряше, че човек не бива да си пъха носа все в една и съща кал. Това никога не водело до добро. Запомних завинаги думите й. Така че — едно но едно.

Тя се разсмя и продължи:

— Норт също мисли така. Тримата ни тирани още не са дошли на себе си след пристигането на трите тиранки. Не вярвам мисис Мейхю вече да позволи да я настъпят дори веднъж.

— Защо „вече“?

— Ами след като я заведох заедно с двете й помощнички в първоначално определените за тях стаи, аз й пошушнах това онова на ухото. Тя отвърна, че всички в района били чували за Кум, Триджийгъл и Полгрейн. Това, че били яростни женомразци, каза ми тя, било известно на всички и всички твърдели, че били станали такива заради господарите си. Всъщност мисис Мейхю заяви, че едва изчакала да дойде тук и да види с очите си как се справяли. Струва ми се, че нашите трима деспота ще понаучат едно-друго.

— Със седем жени в къщата… Сигурно ще им дойдат множко.

— Стопроцентово. Не е ли велико това?

Полгрейн беше нещастен. Не искаше да стои тук, в тази красива дневна, която тя си беше присвоила и която щеше да съсипе. Беше напълно сигурен, че ще стане точно така, защото неговият млад, невинен и неопитен господар, сляп за всичко, което правеше в дома му тази жена, бе заслепен от похотта, която изпитваше към нея, и я оставяше да се разпорежда свободно. Но кой ли мъж имаше някакви шансове да се справи с една коварна жена? А сега вече тук имаше още три от тях, плюс другите бременни три, които шиеха някакви дрешки, от които кръвта се смръзваше във вените му. И ето че сега той трябваше да чака главната сред тях тук, в тази очарователна стая, която не би трябвало да бъде нейна.

Полгрейн огледа салона и рече:

— Не ми прилича на Дамски салон. И никога няма прилича на такъв.

— Още утре вечер ще заприлича — отвърна охотно тя, — не мислиш ли, Полгрейн? Да, много коприна в меки и светли пастелни тонове, както са светли кожите на дамите. О, и поне дузина възглавници за столовете и дивана.

Той преглътна, но не успя да кимне в знак на съгласие. Младата жена забеляза гримасата, изкривила мършавото му мрачно лице. Готвачът беше на възрастта на Триджийгъл, по-нисък, но също така слаб и строен, с прошарена коса и остра брадичка. Между предните му зъби имаше разстояние. Около очите му нямаше и следа от бръчиците на смеха. В резултат на това изглеждаше по-млад от реалната си възраст, но същевременно от него лъхаше нещо ледено. Кум беше най-младият от тримата, изключително спретнат и с елегантни маниери. Та той значи флиртувал със съдържателката на сладкарницата? Искаше й се да беше видяла това чудо. Предполагаше, че до мига, в който жените стояха далеч от Маунт Хок, те можеха да бъдат изтърпявани, дори харесвани и ухажвани.

Каролайн седна и се облегна на стола си, сложи ръце в скута си и каза:

— А сега ми кажи какво имаш на ум за вечеря през седмицата.

Когато двайсет минути по-късно Полгрейн излезе от стаята, младата му господарка беше изтощена като след тежък физически труд. От умора Каролайн чувстваше схванат дори врата си. Знаеше, че й предстоят епични битки с Полгрейн. Той нямаше лесно да се откаже от опърничавостта си, поради единствената причина, че тя беше жена, а не мъж. И поради тази причина, според него Каролайн изобщо не трябваше да бъде тук, камо ли да му дава нареждания.

Когато го попита има ли някакви идеи за обедите и вечерите през следващите седем дни, той само я изгледа безизразно. Каролайн му отвърна с един от характерните за баща й погледи и рече:

— Тогава бих искала да те убедя, че обичам особено много готвено еленско месо.

— Нямам еленово месо.

— Ти си изобретателен. Полгрейн. Сигурна съм, че ще се справиш.

— Изобретателността е част от наследството на семейство Полгрейн. Въпреки това се съмнявам много, че ще успея да намеря еленово месо.

— Съмнението не се приема, Полгрейн, в наследството на Дъруент-Джоунс. Така, Мери Патриша пък обожава свинско с ябълки, подправено с градински чай, а Евелин ми каза, че устата и се напълвала със слюнка само при мисълта за баница с месо, нали се сещаш от коя — с картофи и пресен грах. Мис Алис обожава супа от говежди опашки.

— Нямаме градински чай. Не правя месна баница без градински чай.

— Тогава ще поръчаш да ти донесат от селото. Старата мисис Крим отглежда всякакви подправки в градината си. Не го ли знаеше, Полгрейн?

— Знам го. Не разбирам как сте успели да научите за мисис Крим за толкова кратко време.

— Аз съм жена, Полгрейн. И съм умна. Много е възможно да виждам неща, за които ти си сляп.

— Негово височество мрази супа от говежди опашки.

— Тогава можеш да му сготвиш супа от костенурка. Нея я обича много, нали?

Полгрейн остана безмълвен като избелелите и потъмнели от мръсотия тапети по стените. Винаги се беше възхищавал от тези тапети със съмнителните тъмни петна по тях. Вероятно те представляваха облаци, а може да беше прах, който Тими бе пропуснал да изчисти, да, тя несъмнено виждаше всичко това, защото беше жена, проклети да са очите й! И сега щеше да обезобрази тази прекрасна стая. Полгрейн харесваше много старите тапети, които скоро, беше сигурен в това, щяха да се озоват в кофата за боклук. Несъмнено салонът вече щеше да бъде чистен от някоя от слугините, а не от Тими. Може би момчето не бе забелязало всичко, което би трябвало да види, но определено не беше чак толкова важно всяка прашинка да бъде изчистена. Пък и Тими сега се учеше. Един ден щеше да стане образцов прислужник, ако всички тези жени не се бяха домъкнали в Маунт Хок.

— …и италиански пандишпанов сладкиш, канелени бисквити и портокалова торта. Да не забравя, и шрусбърски сладки за мис Алис. Много са вкусни. Предполагам, че е заради лимона и джинджифила.

Той се опита да отвори уста, но Каролайн не му даде възможност.

— Предполагам, че не ти е лесно да бъдеш мъж и в същото време — да готвиш. Може би готвенето не върви ръка за ръка с твоя пол. Може би мъжете просто не са създадени да бъдат добри готвачи и да учат лесно нови рецепти. Може би ще трябва да поговоря с мисис Мейхю…

— Уверявам ви, мис, че съм най-добрият готвач в цялото графство! Мога да приготвя каквото и да е, и то като използвам съставки, за които една жена дори не е чувала, и…

— Радвам се да чуя това, Полгрейн. Малко печена бамя и мариновани миди биха били пикантно допълнение към менюто. Моля те, включи и други блюда, които според теб ще допълнят вече изброените. Ето списъка с моите желания. Благодаря ти, Полгрейн. До другата седмица по същото време. Ако имаш нужда от моя съвет или от помощта на някоя от прислужниците, само кажи. Всички ние — и седемте — бихме ти помогнали с удоволствие. О, щях да забравя, новите прислужници, естествено, ще се хранят с вас в кухнята. Не им е приятно да се хранят върху подноси в стаите си. Казват, че това ги карало да се чувстват като отритнати от останалите в дома. Искат да бъдат част от семейство Найтингейл. Затова за в бъдеще ще се хранят с вас.

Каролайн му се усмихна приятно и му подаде лист хартия, изписан с хубавия й почерк.

— До следващо нареждане всеки път ще се сервира за шест човека.

Тя го потупа приятелски по ръката и го остави да се пита какво ли още очакваше Маунт Хок.

Точно в шест часа Каролайн гледаше към стенния часовник и се чудеше къде беше Норт. През това време слушаше с едно ухо Оуен, който говореше много тихо с Алис.

Тогава го чу — стъпките му отекваха силно по стълбите. После вратата се отвори и той влезе в трапезарията, с мокри от банята коси, облечен в черен вечерен костюм. Стори й се по-привлекателен от което и да е от блюдата на масата. Нямаше никакъв шанс Полгрейн да приготви нещо, което да изглежда по-добре от Норт. Каролайн си даде сметка, че го изяжда с поглед. В стаята настъпи тишина, нарушавана само от лекото хихикане на Евелин.

Норт стоеше пред жена си и й се усмихваше, като лекичко галеше бузата й с кокалчетата на пръстите си.

— Добър вечер — каза той и я погледна в устата.

Тя преглътна и разтвори устни, давайки си сметка, че трепери тук, пред всичките. Успя да изрече само:

— Днес беше облачно.

— Да, и облаците не са се помръднали кой знае колко. Просто си висят там.

— Изядох една ябълка от градината.

— Знам.

— Аз също.

— Къде беше?

— В Гунбел. По работа. И, да си призная, това ми достави удоволствие.

— Норт — обади се Оуен, — откри ли нещо повече за мисис Пелфорт?

Лорд Чилтън замръзна на място и ведрото изражение върху лицето му се стопи. Той се обърна към събеседника си и отвърна:

— Нищо важно. По това време Бенет е бил както обикновено в кръчмата на мисис Фрийли. Ще ти кажа останалото по-късно, въпреки че няма кой знае какво за казване.

— Не мога да повярвам и за миг на това — намеси се Каролайн.

— По-късно — повтори Норт. — Не искам да разстройвам никого преди вечеря.