Лорд Найтингейл

Тридесет и седма глава

Нощта на двайсет и девети декември беше най-студената от цялата година. Поне така си мислеше Каролайн, докато чакаше в гостната Норт да се прибере, и слушаше воя на вятъра. Прозорците бяха заскрежени, а носещият се откъм морето леден вятър от време на време запращаше по някой гол клон в стъклото. Норт, Рафаел Карстеърс и Флаш Сейвъри бяха отишли в Гунбел, защото Флаш беше чул от мисис Фрийли за някакъв пияница, който разправял наляво и надясно в кръчмата й, че неверните кучки трябвало да бъдат наръгвани с нож.

Каролайн потръпна и приближи стола си до силния огън. Всъщност студът, който я обземаше, не се дължеше само на студеното време. Той идваше и от нея, подобно на треската. Само че тази треска беше причинена от страх и тя мразеше този страх. Мразеше го, защото се страхуваше не толкова за себе си, колкото за Норт. Това, разбира се, бе глупаво, защото той беше умен и силен, и освен това беше с Рафаел и с Флаш. Въпреки това тя го бе помолила да отиде с тях в Гунбел.

— Не — беше отсякъл той и бе задушил с целувки доводите й. — Студено е, а ти носиш бебе. Трябва да се грижиш за нашето бебе, Каролайн.

Старият стенен часовник отмери единайсет удара. Но те вече не бяха грозни и дрезгави, не и откакто Маркъс Уиндъм бе открил в него златната гривна. Сега биенето на часовника беше дълбоко, звучно и хармонично. Сега най-после звуците бяха действително като на часовник.

Каролайн погледна към гривната. Тази вечер я беше сложила върху камината, там, където преди стоеше една грозна китайска ваза. Вече всички можеха да й се възхищават. Друг беше въпросът, че тази гривна е съвсем недостатъчно доказателство, че крал Марк е погребан някъде тук.

Съществуваше вероятност гривната да бе открита край Фон, където действително бе погребан крал Марк.

След това навярно някой пътуващ търговец я бе донесъл тук и прадядото на Норт я бе купил от него. Ако предположението се окажеше вярно, това означаваше че първият виконт Чилтън, старият Донигър Чилтън, бе измислил цялата история и накарал наследниците си да живеят с тази измама.

Каролайн облегна назад глава и затвори очи. Норт беше излязъл преди три часа. Мразеше да чака, винаги бе мразила това. Искаше да участва в събитията, а не да очаква резултатите от тях. Запита се дали Виктория Карстеърс също се тревожеше за съпруга си. „Да си жена, помисли си тя, не е винаги чак толкова приятно“, както беше в този случай, когато не можеше нито да решава, нито да действа самата тя.

Вдигна поглед, когато Кум влезе тихо в салона. Носеше чаен сервиз от началото на осемнайсети век. Сребърните прибори бяха безупречно излъскани. „От първите години на царуването на Джордж Първи — беше и обяснил той историята на този сервиз, когато бе дошла като младоженка. Някъде през 1722 година, струва ми се, е купен от прадядото на Негово височество, нашия първи виконт.“

Каролайн бе намразила сервиза от момента, в който бе научила тези подробности.

— Студено е — произнесе тихо тя, докато Кум внимателно постави подноса върху една масичка и я приближи до стола й.

— Започна да вали. Никак не ми харесва, че Негово височество е навън в такова време.

— Нито пък на мен. Трябваше да тръгна с него. Щях да го запазя сух. Не искам да се разболее.

Дори и да си бе помислил, че думите й звучат по женски нелогично. Кум не каза нищо. Младата жена отпи от чая си и рече:

Кум, ако нямаш нищо против, не си тръгвай веднага. Кажи ми, имаш ли някаква представа кой може да е скрил тази златна гривна в стенния часовник?

— Никаква представа, милейди. Питах и мистър Триджийгъл, и мистър Полгрейн, но и двамата са не по малко озадачени от мен.

— Ако го е сторил прадядото на Норт, питам се защо ли може да го е направил? Може би една действително съществуваща златна гривна с гравирано REX отгоре й би потвърдило верността на теорията му за крал Марк. Гривната трябва да е престояла в часовника в продължение на десетилетия. Никой от рода Найтингейл, е изключение на първия виконт Чилтън, не е писал за нея. Ненавиждам мистериите.

— Всъщност, милейди, в момента ме вълнуват доста по-важни неща. Казах на Негово височество, а сега твърдя и пред вас, че слугинята на викария Плъмбъри действително е била тук през оня ден, когато в спалнята ви са оставили гадната бележка. Но, поне доколкото си спомня Полгрейн, тя не е излизала от кухнята. Казва се Айда, не е омъжена и не е безразлична към мистър Полгрейн, с което е причинила крайното му безпокойство и разсеяност.

— С две думи, слугинята на Плъмбъри може да е дошла да пие чай в салона и Полгрейн да не е забелязал това, така ли?

— Страхувам се, че е напълно възможно.

— Добре. Доколкото си спомням, единствените, които не ни посетиха този ден, бяха семейство Карстеърс.

— Мисля, че онзи младеж Флаш Сейвъри го е сторил. Нямам му доверие, милейди. Прекалено е красив и самоуверен, ако разбирате какво искам да кажа.

— Това е мнение, по което не съм разсъждавала. Според мене Флаш е сигурен, но знае ли човек? Беше дошъл да види Негово височество, а може би — и Евелин.

— Значи вятърът духа от тази посока, така ли?

— Вятърът винаги си духа. Слава Богу, той издуха Негово височество в Дорчестър, където ме откри.

— Преди бих казал, че вятърът, който го е издухал близо до вас, милейди, е бил неблагоприятен. Но мнението ми вече е, че въпросното въздушно течение не е било чак толкова зловредно.

— Струва ми се, че трябва да ти благодаря.

Каролайн допи чая си и се изправи.

— А сега мисля да се пъхна под всички онези прекрасни одеяла, които Триджийгъл постели върху леглото на Негово височество. Ти също можеш да си лягаш, Кум. Нямаме представа кога ще се върне Негово височество, по дяволите!

Кум се изпъна в цялата си дължина, като въпреки това не достигаше над нивото на очите на господарката.

— Аз не нося наследника на рода Найтингейл, милейди, така че ще дочакам завръщането на Негово височество и ще му приготвя чаша горещо бренди.

Тя също би предпочела глътка хубаво френско бренди вместо горчивия чай, който току-що бе изпила, но можеше да си представи реакцията на Кум от това, че една бременна дама би поискала да пие алкохол.

— Мари по-добре ли се чувства?

— Да, само носът й тече по малко все още и кашлицата й не е минала напълно. Лейди Сесилия, както знаете, не се отделя от нея. Помоли ме да ви пожелая лека нощ от нейно име. Предполагам, че двете с мис Мари ще слязат в трапезарията още утре.

Каролайн си подсвиркваше, докато се изкачваше по стълбите. Хвърли поглед към празното пространство на стената, откъдето бе махнала портрета на бащата на Норт — онзи портрет, на който той изглеждаше толкова зъл и намусен, че човек можеше да го помисли за дясната ръка на дявола. Скоро там щеше да бъде окачен портретът на Сесилия Найтингейл. А след това и на Норт, и на Мари. Да, това щеше да бъде доказателство за поколенията, че съпругата на един от мъжете Найтингейл бе му останала вярна.

Усети, че я обзема умора. Тялото й внезапно беше натежало като статуята на бог Меркурий, застанал на пръстите на крилатите си крака в една дълбока ниша срещу стълбището. Всяка следваща стъпка отнемаше част от силите й. Каролайн се намръщи. Уморяваше се по-бързо заради бебето. Това не й се нравеше.

Когато достигна до семейната спалня, тя почти трепереше от усилието, което й костваше това. Дори завъртането на дръжката на вратата й се струваше почти неизпълнима задача. Помисли да извика някоя от слугините да й помогне да се съблече, но реши, че е твърде късно.

В стаята гореше силен огън и пламъците му я осветяваха добре. Някак си успя да се добере до камината Протегна ръце, за да ги стопли и погледна дланите си. Те като че започнаха да избледняват и да чезнат пред очите й. Ставаха все по-светли и по-светли, а синкавите вени под кожата й като че ставаха по-ярки. След това също започнаха да избледняват и те като ръцете й. Този странен ефект вероятно се дължеше на люлеещите се сенки в ъглите или може би на светлината на огъня.

Не, нещо не беше наред. Привлечена от едва доловилия звук зад гърба си, Каролайн се обърна бавно. Не забеляза нищо. Чувстваше се толкова уморена, краката й бяха толкова слаби, че едва я държаха права. Шумът беше причинен вероятно от някоя мишка. Едва измина двете крачки до големия стол, и се отпусна отгоре му. Лекото шумолене отново достигна до ушите й, но вече от по-близо, някъде откъм китайския параван. Отдавна не го беше използвала, защото когато се къпеше, Норт неизменно се появяваше уж случайно, целият изтъкан от дяволити усмивки.

Каролайн замря на място и се опита да се съсредоточи върху шума. Беше толкова уморена. Шумът се появи отново, но сигурно не беше нещо реално, а само плод на нейната фантазия, породен от умората. Да, това трябваше да е.

Бавно се обърна към камината. Пламъците бяха започнали да танцуват пред очите й, поклащаха се напред-назад, променяха непрестанно посоката си. Тя вече не чувстваше топлината им. Опита се да вдигне ръка до лицето си, но не успя. Ръката падна безсилна до тялото й.

Шумът се повтори отново, но Каролайн вече нямаше сила дори да се обърне. Беше се приближил още, даваше си прекрасно сметка за това. Сега вече тя просто чакаше. „Като заек, вперил поглед в дулото на ловджийската пушка“, помисли си тя. Ето го непосредствено зад гърба й…

— Какво става? — прошепна с усилие тя. — Какво е това?

До слуха й достигнаха тихи, съскащи, безсмислени звуци, нищо определено в действителност. Беше готова да се закълне, че някакви пръсти докоснаха косата й.

— Ти си уличница — произнесе неясен глас, като че идващ от сънищата й. — И ще умреш, също като другите уличници.

— Не.

Устата и беше пресъхнала. Беше й страшно трудно да прошепне дори само тази дума.

— Не — повтори тя.

Усети, че я обгръщат някакви ръце. До ноздрите й достигна някакъв особен мирис, носле, все така плавно, някой я спусна на пода. Най-после усети блажената топлина на огъня, но тя се изгуби веднага и бе заменена от истински студ.

— Норт — прошепна Каролайн, а след това главата и клюмна на една страна и тя не пророни нито звук по вече.

Вятърът виеше. Във въздуха се носеха песъчинки с вкус на сол.

Без да си дава точна сметка какво прави, Каролайн се сви в кадифената си пелерина и се запита защо е наметната с нея. Естествено бе да не излиза, без да облече някаква горна дреха, но не можеше да си спомни да се е приготвяла за път.

Беше тъмно. Тънкият полумесец самотно проблясваше върху катраненочерното небе. Боже мили! Очите я боляха така, че не й се искаше да ги отваря. Въпреки това ги отвори и зърна лунния сърп над себе си. Миг след това усети на устните си соления вкус, идващ от морето, и проникващия до костите й студ.

Това накара Каролайн да се разбуди напълно. Беше завряна възможно най-навътре под изпъкналата част на голяма черна скала. Знаеше къде се намира тази скала — недалеч от Сейнт Агнес Хед. Знаеше и как се е озовала тук. Някой беше сложил приспивателно в чая й, после беше влязъл в спалнята й и я беше уплашил с всички онези шумолящи звуци, след това бе прошепнал в ухото и, че е уличница и че ще умре. Най-накрая същият този някой я беше изнесъл от Маунт Хок и я бе заврял тук.

Кой беше този някой?

Тя се протегна и разбра, че ръцете й са вързани зад гърба й, на глезените й също имаше въже. Скалата я предпазваше от вятъра, но въпреки това студът я пронизваше.

Къде беше този някой?

Беше съвсем сама.

Изпита такъв ужас, че мозъкът й се смрази. В този момент съвсем ясно видя майка си: обичното лице, зелените, искрящи от смях очи. После образът започна да избледнява, докато накрая остана само споменът за него. Беше забравила колко зелени бяха очите на майка й…

— Майко — прошепна Каролайн. — Майко…

Беше съвсем сама в тъмната нощ. Вятърът танцуваше край нея. Очевидно този, който я бе пренесъл дотук, беше мъж. Мъж, който имаше достъп до Маунт Хок.

Кум? Беше се върнал усмихнат и с виновно-глуповат вид. Беше довел със себе си майката и сестрата на Норт само за да заприлича на светец, на човек със съвест; за да ги накара да забравят лъжата му за уж насрочената с любовника й, доктор Трийт; да забравят, че беше сложил отровата в супата от говежди опашки, от която на бедната Алис й беше станало толкова зле.

В този момент Каролайн чу някакво слабо изохкване, близо до себе си. Тя се сви на кълбо, опитвайки се да избяга от този звук, защото й се струваше ужасяващ. И в същия миг разбра, че стенанието идваше от нея, от дълбините на душата й. Разбра, че страхът се бе превърнал в част от същността й. С нея бе свършено. Беше открила Норт, но сега, само след няколко месеца, той отново щеше ла бъде сам. Не, той вече имаше майка си и сестра си. Нямаше да се превърне пак в предишния мрачен, потънал в нерадостни мисли човек, който никога не се смее и шегува.

„Не искам Норт да се смее без мен!“ Това беше егоистично, но не зависеше от нея. Не желаеше просто да стои тук в очакване онзи някой да се върне, да я наръга с нож и да я бутне от скалите.

Каролайн не искаше да умира.

За първи път откакто се бе събудила, усети съзнанието си напълно бистро. Не хранеше кой знае какви надежди, но не възнамеряваше да легне и да зачака смъртта си. Изпробва въжето, омотано около китките й. Беше здраво. Опита се да раздалечи глезените си. Можеше да ги разтвори на не повече от петнадесетина сантиметра. Това нямаше да й позволи да тича, а само да се движи едвам-едвам, като спънат кон. Добре тогава! Тя нямаше да се предаде просто така. Трябваше да направи нещо. Опипа краищата на огромната скала. Всички ръбове бяха остри. Молеше се само да бъдат достатъчно остри.

В този момент разбра, че ръцете й са голи, че вече бяха прекалено студени и скоро щяха да се вкочанят. Значи нейният похитител бе сложил наметалото й, но бе оставил ръцете й без ръкавици. „Това не е толкова лошо“ — помисли тя и започна да трие силно въжето в един от острите ръбове. Не след дълго усети болка в дланите си. Стисна зъби и продължи да търка назад напред.

Два черни облака се сляха и закриха луната. Този пълен, непрогледен мрак беше наистина ужасяващ. Като че ли стана по-студено, вятърът като че започна да вие по-силно. Чуваше ясно как вълните се разбиваха с грохот в подножието на Сейнт Агнес Хед и запращаха пръски пяна високо, почти до средата на скалите.

„Движи се, по дяволите!“ Каролайн започна да търка по-бързо ръцете си. Усещаше боцкаме като от иглички и разбра, че това бе от раздвижилата се кръв. Поне вече чувстваше нещо. А това не беше без значение. Беше се задъхала — от болката в китките, от студа, от бодежите в дробовете си. Спря за момент, пое си дълбоко въздух и лекичко подръпна въжето.

Беше поразхлабено.

Приплака й се от облекчение, от породилата се надежда.

Отново се захвана за работа. След малко въжето бе прерязано и тя бе свободна. Вдигна ръцете си пред лицето и се вгледа в тях. Бяха синьо-червени, жестоко одрани и с ясна диря от врязаното до преди миг в китките й въже. Всичко това беше без значение. Беше свободна и все още жива. Бързо освободи глезените си. Когато обаче опита да се изправи, веднага се строполи върху земята.

„О, Боже, прекалено съм измръзнала!“ Каролайн бясно започна да разтрива краката си. Опитваше се да не обръща внимание на адската болка в тях.

Изправи се отново, като се подпираше в скалата и успя да се задържи права. Направи крачка, после още една, и още една.

В този миг дочу звук от приближаващ се кон. Всъщност по-скоро усети ударите на конските копита в земята, а не ги чу. Той се връщаше за нея. Тя обаче нямаше да стон тук и да чака безропотно.

Скалите бяха голи. Какво да прави?

„Брегът!“ помисли си Каролайн, повдигна полата и пелерината си и хукна на север към пътеката, водеща до морския бряг, двайсетина метра по-нататък. Там щеше да намери някакво оръжие — камък или парче дърво. За да я хване, убиецът трябваше да се спусне надолу по стръмната пътека и това щеше да й даде време да измисли нещо, да открие оръжие, за да се защити. Може би щеше да успее да му надмогне чрез изненада.

До ушите й достигна гневен вик, последван от проклятия и псувни. Отнесе ги вятърът. Същият вятър, който като че сега вилнееше вътре в нея и заради които не можеше да си поеме въздух и имаше бодежи в гърдите. Тя обаче почти беше стигнала пътеката.

Ездачът се приближаваше. Вече можеше по-ясно да чуе виковете и проклятията, които веднага се разсейваха от усилващия се вятър. Нищо чудно, че тук не растяха дървета. Не биха могли да оцелеят при тази хала.

Бебето й. Ръцете на Каролайн автоматично се притиснаха към корема й, като че биха могли да предпазят детето. За миг загуби равновесие и се плъзна надолу по пътечката. Успя да се спре, а под краката й се разлетяха камъчета и пръст.

Тя се изправи и се заслуша, дишайки тежко. Конят се приближи още повече. Скоро човекът щеше да бъде точно над нея, щеше да погледне надолу и да я види. Трябваше да побърза.

Бягаше, плъзгаше се, на няколко пъти едва не полетя с главата надолу. Не биваше обаче да се спира, иначе щеше да умре. „Кой е този човек, Господи?“

Каролайн се спъна и полетя надолу. Протегна ръце, за да не падне по лице, и се затъркаля към подножието. Там полежа неподвижно, надявайки се, че не си е счупила нещо. После се изправи, вдигна очи и видя обгърнатия с пелерина силует на върха, който гледаше към нея. После непознатият се спусна надолу също така бързо и безразсъдно като нея. Черното му наметало се вееше около него и създаваше впечатление, че към нея лети самият дявол.

Каролайн се затича по мокрия лепкав пясък, като се оглеждаше безумно за нещо, което би могло да й послужи за оръжие. Тогава забеляза един клон, който обаче не бе достатъчно дебел, за да го хване здраво. Тя го сграбчи и, без да намалява скоростта си, се спусна към блажната ивица. Над нея висяха глинести пясъчници, които стихиите търпеливо, в продължение на столетия, бяха отделяли от по-твърдите скали.

„Ще ме хване“, мислеше си ужасена тя, спряла за момент. Дишаше тежко, ушите й бучаха, остра болка раздираше гърдите й. Какво да нрави? Под издълбания пясъчник беше по-тъмно и това щеше да и осигури поне временно скривалище. Той обаче щеше да я последва. Трябваше да действа с изненада.

Черните облаци внезапно се разнесоха и луната отново изгря. Над главата й прелетя керкенез. Тогава забеляза особените контури на скалата, които биха позволили на човек да се изкатери по нея. Норт не бе споменавал никога за подобни вдлъбнатини, нито пък тя ги беше забелязала преди. Не си зададе изобщо въпроса как се бяха появили те, нито кой и защо ги беше направил. Това бяха нарочно направени опори за краката и ръцете. Без да мисли повече. Каролайн хукна към първата от тях и се повдигна нагоре.

Кракът й пасна точно на опората. Вкопчи се в една издатина, определено имаща за цел да подпомогне катерача, и се покачи върху втората подпора. Тогава разбра, че не би могла да се катери с клона в ръце. Обърна се, видя човека под себе си и захвърли клона с всичка сила отгоре му. Не беше много по-високо от него, но правеше всичко, което зависеше от нея. Шансът й беше единствено в това да стигне горе прели него, тогава може би дори щеше да успее да избяга с коня му.

Чу го да ругае, когато клонът падна отгоре му.

Всеки път, когато откриеше къде да се хване, намираше и опора за краката. Така се издигна десетина метра над брега. Ако паднеше оттук, със сигурност щеше да се пребие.

Каролайн спря само за момент, колкото да си поеме въздух. Погледна надолу и видя, че онзи също се катереше. Трябваше да бърза. Вдигна поглед нагоре. До върха оставаха около шест метра. Просто не трябваше да се отказва, а да продължи да се катери и щеше да го победи. Щеше да има достатъчно време да се добере до коня му и да избяга от него.

Внезапно опорите изчезнаха. Като че никога не бе имало нещо подобно. Почувства се предадена от онези отдавна живели хора, които ги бяха издълбали в скалите. Защо не продължаваха? Това нямаше никакъв смисъл. Това пращаше шанса й по дяволите. Тя се оглеждаше бясно, окървавените й ръце опипваха мръсните скали, търсейки някаква вдлъбнатина.

Точно вдясно, на същото ниво, имаше други опори за краката, но трябваше да впрегне цялата си сила, за да се добере до тях.

Внезапно чу вик над главата си. Това беше мъжки глас, при това познат. Усети див пристъп на надежда. После отдолу прозвуча изстрел. Отгоре не се чу нищо повече, нито звук, абсолютно нищо. Мъжът отдолу беше застрелял спасителя й. Норт? О, небеса! Не би могла да понесе подобна мисъл. Протегна се колкото можеше вдясно, ръцете й диво търсеха издатина, за която да се заловят. Изпъваше се цялата, докато кракът й намери някаква опора. След нея последва друга, все така настрани. Това нямаше никакъв смисъл, но на нея като че не й пукаше. Просто продължи да се движи, вече без да мисли. Важното бе да не спира. Чуваше мъжа под себе си. Разбра, че той на свой ред стигнал края на вертикално издигащите се опори и че нямаше да загуби толкова време, за да открие накъде продължаваха опорите.

В този момент най-неочаквано кракът й се подхлъзна и тя увисна във въздуха, вкопчила се отчаяно в издатината над главата си. Краката й се мятаха и отчаяно търсеха опора, без обаче да я открият. Той беше на не повече от два метра от нея. Смееше се, защото знаеше, че тя ще падне и ще умре. Ръката й се плъзна. Опита се да се залови отново, но безуспешно.

Тя полетя надолу, а викът й проряза дори виещите вопли на вятъра.