Лорд Найтингейл

Тридесет и четвърта глава

Каролайн и Херцогинята яздеха край морето, по тесния път между скалите. Бяха се запътили да оглеждат отново могилите и дъбовата горичка. Онази дълга каменна стена с дупки тук-там не можеше да не пази поне някакъв знак, а може би криеше и гривна, подобна на тази, открита от прадядото на Норт. Вятърът се опитваше да отнесе шапките на двете ездачки, докато те се чудеха защо Кум бе оставил след себе си неоспорими доказателства за извършеното от него престъпление.

Спряха за миг конете си, за да погледат Ирландско море.

— Всичко това няма никакъв смисъл — каза Каролайн, докато напъхваше под шапката си освободилите се кичурчета коса.

— А онзи твой роднина, Бенет Пенроуз? — понита Херцогинята. — Наистина ли няма никаква вероятност вината да е негова, поне що се отнася до смъртта на леля ти?

— Не — отвърна Каролайн. — Норт се рови къде ли не. Проучи дори, както се казва, зъбите на Бенет. За нещастие той дори не е бил тук, когато са убили леля Елинор. Колкото до края на бедната Нора Пелфорт, има много очевидци, които твърдят, че през въпросната нощ е висял в кръчмата на мисис Фрийли, докато се напил така, че дори не можел да пълзи.

— Колко жалко.

— Наистина жалко, червеят му с червей! Казах ли ти, че Норт получи писмо от Фолкс? Той, изглежда, е много доволен, че Бенет му е паднал в ръчичките. Точно така и предполагаше Норт. На Бенет сигурно никак не му е лесно Фолкс давал на празноглавеца уроци по комарджийство. Хващали се на бас за всяка дреболия, за всичко, което можеш да се сетиш. А до края на седмицата по ръцете на Бенет можело да се образува дори някое и друго мускулче.

— Съдейки по това, което си ми разказвала за въпросните двама господа, те напълно се заслужават един друг.

— Абсолютно вярно. Трябва да ти призная обаче, че ми с мъчно за мисис Тейлстроп — или по-точно — за мисис Фолкс. Предполагам, че ще й се наложи да пази денонощно жалкия си мопс Люси от мъжа си. Оуен каза, че баща му не можел да понася кучето.

Херцогинята се засмя, отметна назад глава и затвори за момент очи. За Каролайн беше очевидно, че с всяка фибра на тялото си тя се наслаждава на есенния вятър.

— Никога досега не съм идвала в Корнуол. Тук е много по-различно от всяко друго място, в което съм била. Толкова е диво и бурно, и прекрасно! А уханието на морето те преследва навсякъде и дори ти се струва, че чуваш шума на вълните, независимо къде се намираш. Известно време живях в Дувър, но ако направя сравнение, то ще е в полза на Корнуол. Тук има някаква особена привлекателна сила.

— За мен това място е наистина вълшебно.

— Мисля, че се възторгвахме достатъчно дълго. Така, кой друг би могъл да убие жените? Знаеш ли какъв въпрос си задавахме непрекъснато с Маркъс, когато някой се опитваше да ме нарани? Кой би спечелил най-много от моята смърт?

— Маркъс?

Херцогинята се изкикоти с цяло гърло.

— По-добре да не му го казваме, а? Все едно, че го виждам как побеснява. Има прекалено развито чувство за собственост, знаеш ли?

Каролайн се усмихна и зацъка на Реджи, за да продължи пътя си.

— Подразбрах нещо подобно. Също като Норт.

— Норт ли?

— Не, не е точно същото. Той просто се чувства отговорен за мен и…

— Бошлаф приказки.

— Какво?

— Казах „бошлаф“ — празни приказки. Влюбен е до уши в теб. Не бъди глупава. Каролайн, не можеш да си представиш дори как те гледа. Може просто да влизаш в стаята или да се смееш, просто да си седиш и да пиеш чай, дори да се прозяваш, а Норт те зяпа с толкова изгладнял и доволен вид! Щастлив човек е той.

Каролайн не отговори. Питаше се дали бе възможно Херцогинята да е права.

— Ето че пак се отклонихме. Да се върнем към Кум. Всички мислят, че е напълно луд, че жените са го отблъсквали и затова той ги е убивал… А може би е искал да отмъсти за всички мъже от рода Найтингейл, убивайки неверните им съпруги. Какво мислиш за леля си, Каролайн? Нали ми беше казала, че двамата с доктор Трийт били влюбени един в друг? Къде е нейното място в лудостта на Кум?

— Не мога да си отговоря.

— И къде е отишъл Кум? Според местните хора е сложил край на живота си и е оставил ножа, така че всички да разберат — нещо като изкупление…

В този миг Реджайна се препъна и падна на колене, а Каролайн излетя над главата и се просна на земята от другата страна.

Херцогинята скочи от гърба на своята кобила, падна по корем, но се изправи и се втурна към Каролайн. Тя лежеше по гръб, в безсъзнание. Кадифената й шапка за езда беше смачкана, перото — счупено на две. Полата й се беше вдигнала и откриваше белите й фусти и чорапи и меките черни боти за езда.

Херцогинята провери пулса на Каролайн и въздъхна облекчено. Биеше силно и равномерно. Започна да опипва главата й, като едновременно свали измачканата шапка и приглади гъстите й коси. Слава Богу, Каролайн беше ударила главата си само в едно малко камъче, точно зад дясното ухо. Опипа ръцете и краката й — като че нищо не беше счупено. Единственото, което и оставаше да направи, бе да чака. Свали златистия си кадифен жакет за езда и покри с него гърдите и врата на припадналата, за да я пази от подухващия от морето ветрец. После седна до нея.

Каролайн изохка, отвори очи и каза на втренчената в лицето й жена:

— Добре съм. Чувствам се обаче толкова глупаво, че оставих Реджайна да ме изхвърли така лесно. Божичко, как само ме боли главата! Все пак не е толкова силно, както когато ме цапардоса Фолкс с пистолета си.

— Полежи неподвижно още малко. Тъй като си удари главата, искам да съм сигурна, че няма да изгубиш отново съзнание.

— Какво беше това, Херцогиньо? Заешка дупка ли? Как не я забелязах? Надявам се Реджи е добре.

— Ти не мърдай, а аз ще отида да огледам. Реджи изглежда съвсем добре. Не мърдай, Каролайн.

Когато се върна няколко минути по-късно, Херцогинята беше пребледняла и в красивите й, обикновено спокойни, очи се четеше гняв и още нещо.

— Не е било заешка дупка.

Норт примигна невярващо, когато забеляза, че жена язди без седло пред Херцогинята, която я бе прегърнала здраво през кръста. Отзад се мъкнеше Реджи, леко накуцвайки.

Той пришпори коня се към тях, като викаше:

— Маркъс, излез веднага!

Сърцето му продължаваше да бие лудо дори когато Каролайн вече лежеше върху червеникавото канапе в стаята, а отгоре й беше метнато светлосиньо плетено одеяло.

— Кажи ми пак, че нямаш болки в корема.

— Не, Норт, само в главата.

— Добре. Триджийгъл отиде да доведе доктор Трийт. Ето, изпий чая, който ти приготви Полгрейн. Алис, кълна ти се, че тя се чувства добре. Не се притеснявай, седни и също изпий чаша чай. Херцогиньо, моля те, погрижи се за Алис.

Доктор Трийт и сестра му пристигнаха точно когато часовникът мъчително изскърца четири удара. Напомняше на крал, когото страшно го боли гърлото, но въпреки това се опитва да вика поданиците си.

Доктор Трийт се усмихна на пострадалата, но тя знаеше добре, че в същото време я оглежда много внимателно. После придърпа един стол и седна на него.

— Така, нека първо да видим отока на главата ти. Наведе се над Каролайн и внимателно заопипва зачервената подутина. След това седна отново и я погледна.

— А сега стой неподвижно — предупреди я той и провря ръце под завивката и дрехите й.

Младата жена се стегна цялата, хвана ръката на Норт и я стисна.

— Имаш ли нужда от нещо, Бенджи? — попита сестра му.

Той не отговори веднага.

— Бенджи?

— Какво? О, не, Бес. Всичко е наред. — И той се усмихна на пациентката си.

— Сега искам да си почиваш, мило момиче, и никакво напрежение. Ако се появи и най-слабо кървене, ако получиш каквито и да било болки, ще трябва веднага да ме извикате. Заешка дупка ли е било?

— Да — лаконично отвърна Херцогинята.

Когато най-после семейство Трийт си тръгнаха, а Алис се убеди, че Каролайн няма да умре и се прибра в стаята си, Херцогинята се изкашля и рече:

— Маркъс, ако обичаш, затвори вратата.

Той я погледна учудено, но изпълни молбата и.

— Какво има, Херцогиньо? — попита Норт с нарастваща тревога.

Каролайн каза:

— Не беше заешка дупка, както помислихме първо начално.

— Беше жица, здраво опъната между един дъб и каменната ограда — обади се Херцогинята. — На това място пътеката е много тясна. Засега не мисля да казваме това на никого.

— Тя язди оттам почти всеки ден — каза Норт, задавен от гняв и болка.

— Което означава — допълни графът, — че жицата е била опъната специално за нея. Но вие двете бяхте заедно, Херцогиньо. Как се отърва ти?

— Каролайн яздеше малко пред мен, тъй като там наистина е много тясно. Когато тя падна, веднага дръпнах коня за юздите, за да спре. Затичах се към нея, но се спънах в жицата и забих нос в земята.

— В такъв случай — произнесе бавно графът — и двете можехте да пострадате. Проклятие, Норт! Всичко това никак не ми харесва.

Лорд Чилтън си спомни времето, когато някой стреляше и по графа, и по съпругата му, спомни си страха и гнева, които изпитваше и които виждаше в очите на Маркъс. Тогава убеждаваше приятеля си да запази спокойствие, защото ядът му нямаше да помогне на Херцогинята. Питаше се дали сега Маркъс щеше да му каже същото. Пое си дълбоко въздух и започна да подрежда фактите.

— Вече четири месеца съм заобиколен от смърт, тайнственост и трагедии и мисълта за тях не излиза от ума ми. Нямаше и две седмици от завръщането ми вкъщи, когато открих лелята на Каролайн. Лежеше мъртва върху скалната тераса под Сейнт Агнес Хед. Така и не открих кой я е убил. После дойде редът на бедната Нора Пелфорт. И там се оказах също толкова безпомощен. След това изчезна Кум и остави онзи окървавен нож в стаята си. Всичко това е някаква лудост и очевидно е насочена срещу мен. Не мога обаче да проумея кой и защо прави всичко това. Не проумявам кой може да ме мрази толкова много.

Каролайн се привдигна на лакти и каза:

— Забравяш за Елизабет Годолфин, която е била убита преди три години, Норт. Тогава те е нямало тук. Грешиш в заключенията си.

Младият мъж изруга доста цветисто, след което рече рязко:

— Тогава това трябва да е отмъщение, насочено срещу баща ми или дядо ми. Маркъс, настоявам двамата с Херцогинята да си тръгнете. Кръвта замръзва във вените ми при мисълта, че тя също можеше да пострада. Искам още утре да отпътувате.

— Не — произнесе бавно Херцогинята. — Не мисля като теб, Норт.

Триджийгъл се изкашля от вратата.

— Милорд.

— По дяволите! Какво има, Триджийгъл?

— Младата особа Алис, милорд. Информирала мис Мери Патриша, която на свой ред информира мен, тъй като не бих я допуснал да дойде да ви безпокои тук, че Алис мисли, че е дошло времето й.

— О, не! — извика Каролайн, опитвайки се да се изправи. — Още е рано за бебето. То наистина било доста голямо, но все пак е рано. О, Норт, страхувам се за Алис.

Херцогинята им напомни, че трябва да предупредят Оуен и Каролайн изпрати Тими в Скрилейди Хол. Скоро стана ясно, че раждането няма да бъде лесно. Доктор Трийт и сестра му не се отделяха от Алис, дори когато тя изпадаше в унес. Беше толкова слаба, че дори контракциите не можеха да превъзмогнат изтощението й.

Пребледнял и измъчен, Оуен крачеше пред стаята и, като че той беше бъдещият баща.

На другия ден цялата къща бе замряла. Каролайн, която потреперваше всеки път, когато чуеше виковете на Алис, сега започна да тръпне, защото вече не се чуваше нищо. Дребничката родилка беше отпаднала съвсем продължаваше да губи малкото сили, които й бяха останали.

Норт намери Каролайн на горния етаж в, източното крило, в склада, където беше открила портретите на жените от фамилията Найтингейл. Чистеше като побесняла рамките им и повечето от тях вече блестяха.

Леко я докосна по рамото. Тя замръзна на място и вдигна поглед към мъжа си.

— Съжалявам, Каролайн.

— Мъртва ли е?

— Не, още не, но доктор Трийт е загубил всякаква надежда. Тя роди детето, момченце. По-голямо е, отколкото предполагаше доктор Трийт. Всъщност бебето е прекалено голямо, за да може да го роди Алис.

— Тогава как го е родила?

— Доктор Трийт го измъкнал от нея. Нямал друг избор, иначе и двамата щели да умрат. Искаш ли да се сбогуваш с нея?

Лицето й се сгърчи цялото и тя каза с такова отчаяние, че му се прииска да вие:

— Онези мъже, които са я изнасилили… Те убиха едно 14-годишно момиче… Просто я убиха, и продължават да си пият. Господи, надявам се да горят в ада!

Алис отвори очи секунди след като Каролайн седна до нея.

— Имаш чудесно малко момченце, Алис. Как искаш да го наречеш?

— Оуен — прошепна момичето с изнемощял и дрезгав от викане глас.

Внезапно, с изненадващо голяма сила, тя сграбчи китката на Каролайн и я дръпна по-близо до себе си.

— Грижете се за него, мис Каролайн. Моля ви.

— Разбира се, че ще се грижа — отвърна Каролайн и избърса челото й с влажна кърпа. — Ти също ще се грижиш. Сега ти трябва малко почивка и отново ще се почувстваш добре, Алис.

— Не, мис Каролайн, няма да се оправя. Знам го много добре. Ще разкажете ли на сина ми за мен? Че съм го обичала и не съм искала да го изоставя, но… — Тя спря, а тъжната й усмивка разкъса сърцето на Каролайн.

— Синът ти никога няма да те забрави, Алис, кълна ти се. А сега трябва да видиш Оуен. Той е тук, чака да те целуне. Какво ще кажеш?

— О, не, не го пускайте да ме види в това състояние, мис Каролайн. Кажете му да си върви. Ох, никога не му казах това, но той беше толкова добър с мен… Нямахме време да станем нещо повече, но… Никой мъж не е бил толкова мил с мен, колкото беше Оуен.

— Тогава му го кажи веднага. Той те цени изключително много. Почти не се отделяше от теб, Алис, и сега пак е тук. Ще пийнеш ли от топлото мляко, което Полгрейн ти донесе току-що?

— Алис?

Оуен коленичи до леглото й.

— Хайде, любима, ще изпиеш всичкото мляко, нали?

После й каза тихичко няколко думи, сред които се чу „обичам“.

А след това настана пълно мълчание. Главата на Алис клюмна леко на едната страна. Очите й бяха затворени.

— Това беше краят — рече доктор Трийт и внимателно подхвана Каролайн и Оуен.

— Не!

Оуен се изправи до леглото, вперил поглед в Алис, като главата му се тресеше в недоумение.

— Не… — повтори той. — Тя е толкова сладка, толкова невинна! Господи, това е несправедливо… несправедливо е.

— Оуен, целуни я за сбогом — обади се Каролайн. — А след това нека да я оставим.

Още докато произнасяше това, тя усети как нещо в нея с пречупи и стана студено и твърдо. След това се олюля и потъна в мрак. Как само желаеше този мрак и благодатните му сенки, които щяха да я скрият от собствената и мъка, които щяха да скрият от очите й и младото лице на Алис, толкова спокойно, толкова нежно… но лишено от живот.

Каролайн не бе носила черно никога в живота си и нямаше намерение да стори това сега.

— Алис дори не беше навършила петнайсет години Черният цвят не подхожда на младостта й. Ще нося бяло, толкова бяло, колкото чиста и невинна беше тя.

В отговор мисис Мейхю само кимна.

Всички жени от Маунт Хок бяха облечени в бяло. Въпреки че не бяха поканени, пристигнаха викарият и мисис Плъмбъри. Той премести поглед от Каролайн върху Мери Патриша, а после огледа една след друга и другите жени, и сухо отбеляза:

— Това не е редно. Макар че заради греховете си Алис не беше достойна да продължи да живее, все пак черният цвят на траура е Божия идея, чиято цел е да засвидетелстваме уважението си към Него, а не към починалия.

Каролайн го изгледа продължително.

— Предполагам, че онези другите — и той кимна към Евелин и Мери Патриша, — са ви уговорили да постъпите така, нали? И двете са пълни безбожници, евтини малки мръсници, които нямат представа какво е редно и прилично. Те са ви заблудили, милейди, и са ви накарали да забравите…

Каролайн стовари юмрука си върху челюстта на свещеника и той се строполи на земята като камък. Младата жена започна да разтрива кокалчетата на ръката си, без да се помръдне от мястото си.

Съпругата на викария започна да вие, отпусна се на колене и се разкрещя на Каролайн.

— Как смеете! Не заслужавате жеста на моя чудесен Плъмбъри, който бе толкова снизходителен, че дойде тук заради онази малка повлекана…

Каролайн трепереше от гняв, не от студ.

— Триджийгъл, Полгрейн! — провикна се тя. — Елате и помогнете на семейство Плъмбъри да напуснат територията на Маунт Хок.

— Не смейте да ме докоснете! — крещеше като обезумяла жената. — Нещастни…

Сега вече тя пищеше, без да се спре.

— Норт, благодаря ти, че отнесе мистър Плъмбъри до каретата му — провикна се Каролайн. — А сега, ако обичаш, би ли го хвърлил на пода?

Изпълнявайки точно думите й, Норт стовари викария в краката на съпругата му. Тя вдигна прозорчето на файтона и се развика:

— Всички ще платите за това! Ужасни грешници! Вижте се — стоите си тук и не предприемате нищо! Безбожници, облечени в бяло. Езичници! Моят Хорас ще прати всички ви да горите вечно в ада, ще видите!

След като каретата на семейство Плъмбъри изчезна хълма, слава Богу, пристигна епископ Хортън от Труро. Той прочете над гроба на Алис словото, написано от Каролайн и Оуен. Гласът му — дълбок и силен, достигаше дори до най-малкото дете на мистър Дъмргън, което беше застанало в края на гробището на да Найтингейл.

— Това щеше да се хареса на Алис — каза Оуен. — Епископът на Труро тук, специално за нея. Винаги съм искал гласът ми да бъде толкова дълбок и богат като неговия.

Утрото беше облачно и ветровито, въздухът — студен и влажен. „Прекрасен ден за тъгуване“, мислеше си Каролайн, застанала до Норт, който бе хванал ръката й. Кокалчетата на пръстите й я боляха и това беше чудесно. На погребението присъстваха петдесетина човека. „На Алис това също щеше да й хареса“ — помисли си Каролайн. Вероятно щеше да се изчерви от смущение, щеше да позабрави вече почти безупречното си владеене на английската граматика, и щеше да каже:

— Глейте, мис Каролайн, шъ ги погледнете ли всичките тез благородници? Има и обикновени хора. Туй ми харесва, мис Каролайн, много ми харесва.

Каролайн разбра, че по лицето й се стичат сълзи едва когато усети соления им вкус и Норт избърса нежно очите й.