Лорд Найтингейл

Тридесет и пета глава

След три дни Каролайн разбра, че я следят. Тя купи пелени и одеялца за бебетата от шивачката в Гунбел, продължи нататък и след минута се шмугна пъргаво в алеята между две сгради, където се притаи.

Скоро след това забеляза дългата сянка на своя преследвач Сърцето заблъска в гърдите й и тя измъкна пистолета от джоба си. Край на страховете.

Беше прислужникът Тими. Той едва не падна на колене от уплаха, когато тя го сграбчи за ръката, обърна го към себе си и завряла пистолета в лицето му, извика:

— Какво правиш? Защо…

Младата жена се вторачи в момчето, което бе зяпнало и отворило широко очи от ужас.

— Тими, защо ме преследваш?

— Ъ-ъ, милейди, сърцето ми падна в петите от страх. Мож’ ли да махнети туй пушкало от лицето ми?

— Съжалявам, че те уплаших, момче.

— Да, и то с мойто пушкало, т.е. с туй, дето беше мое, докат’ не си го взехте обратно от мен.

Каролайн пусна револвера обратно в широкия джоб на широката си кафява вълнена пелерина.

— Защо ме следиш? Божичко, как не се сетих… Ти си моята сянка, моята защита. Негово височество те е изпратил да ме следиш, нали?

— Да. Няма защо повече да крия сега, след кат чисто и просто ма хванахте.

— Имаш ли някаква представа кой се опитва да ми причини зло? Спомняш ли си, че когато отидохме да видим опънатата на пътя ми жица, тя беше изчезнала? Чувал ли си нещо за някаква тел, Тими, каквото и да е?

— Нищичко, милейди, и точно това кара Негово височество направо да излиза от кожата си, така да са кажи. Туй, което мисли, е: ако старият мистър Кум е светил маслото на онез дами, кой тогава ви преследва вас?

— Трябва да подобриш речника си, Тими — рече тя и го придърпа от алеята.

— Знайти ли, Ваше височество, Флаш Сейвъри и капитан Карстеърс също не знаят нищо, нито могат да предположат кой върши всички тез злини. Освен туй тук е Негово височество, граф Чейз. Та на него умът му чатка, но дори той не можи да разбере кой ги прай всичкити тез неща.

Каролайн въздъхна в отговор.

— Дори Херцогинята е озадачена, а това вече наистина значи нещо. А сега, щом така и така си тук, ще ми помогнеш ли да пренеса пакетите за нашите бебета?

Той я погледна ужасен.

— Хайде, Тими, хванах те хубавичко, сам го каза.

— Не, мадам, казах, че ме хванахте чисто и просто.

— Тими!

Същата вечер в трапезарията се хранеха само четирима: семейство Найтингейл и семейство Уиндъм. Мери Патриша, Евелин и Оуен бяха на горния етаж и се суетяха около бебетата. Малкият Оуен беше лаком като ламя и дори някой беше чул Триджийгъл да казва, че „дробовете на малкия са направо превъзходни“.

Каролайн им разказа за случката с Тими.

Норт изруга.

— Предпочитам да не го беше виждала, Каролайн. Проклятие! Имаш много добро зрение.

— Идеята за дванайсетгодишния бодигард не е лоша, Норт, но може би той просто би могъл да ме придружава.

— Не — обади се Херцогинята, — не е там работата. Ако Тими се движи с теб, това може да го изложиш на опасност. Той трябва да продължи да те следва, за да бъде незабележим, така че, ако някой се опита да ти стори нещо, той да се озове веднага там.

Каролайн въздъхна така дълбоко, както въздишаше Триджийгъл, когато малкият Оуен го събуждаше посред нощ с гръмогласните си призиви да бъде нахранен. Евелин и Мери Патриша го кърмеха подред, като го галеха и целуваха по мекия рус мъх по главичката, и двете твърдяха единодушно, че той е истински лакомник.

„Слава Богу — мислеше си Каролайн. — Алис, синът ти ще порасне голям и силен. И никой никога няма да му стори зло, стига това да зависи от мен. Няма да позволя да страда като теб.“

Тя примигна бързо няколко пъти, ядосана на сълзите, които като че бяха вечно готови да потекат от очите й.

Норт съобщи на графа и графинята:

— Доктор Трийт дойде да види Каролайн днес и пожела да поговорят насаме. Двамата със сестра му бяхме изпъдени в коридора. Предполагам, че е посъветвал жена ми да не скита много-много в това си състояние.

Каролайн се опита да се усмихне, но сега това й се отдаде малко трудно.

— Наистина, препоръча ми да почивам повече. Но, Норт, има да се вършат толкова много неща. Писах на онзи човек в Лондон, за когото ми каза Маркъс, и го поканих да дойде тук за реставрирането на женските портрети.

— Е, поне всички рамки са без нито едно петънце обади се графът. — Херцогинята ми каза как си ги из търкала до блясък, Каролайн.

— Така е. Иска ни се реставраторът да пристигне непосредствено след Коледа.

— Значи, само след две седмици — рече Херцогинята.

Тя се наведе напред и постави вилицата върху чинията си.

— Двамата с Маркъс решихме да ви гостуваме почти до Коледа и четири дни преди празниците да се върнем в Чейз Парк, за да бъдем заедно със семейството си. Ще бъдем тук отново на първия ден от новата година и ще останем до изясняването на загадката.

Норт направи жест на несъгласие.

— Не, Херцогиньо, не е изключено да пострадаш още днес. Не мота да допусна това. Маркъс, заведи я в Лондон и я задръж там. Не искам никой от вас да се връща след Коледа. Освен това — добави той, забелязал упорито стиснатите челюсти на приятеля си, — проблемът може да остане неразрешен в продължение на месеци. Говоря съвсем искрено. Нали така, Каролайн?

— Да — отвърна припряно тя и скочи на крака. — Вече започна да ми писва от вас, също като на Норт Едва не заспивам в компанията ви. Да бяхте си тръгнали вече, а?…

— Не трябваше да стигаш чак дотам, скъпа — каза на съпругата си Норт. — Но ти май ми се присмиваш прав ли съм?

Прииска й се да не седи на три метра от него, в другия край на масата. Представи си как е в скута му, дланите му поглаждат нежно чорапите й нагоре към бедрата, а в това време тя хапе лекичко ухото му, прокарва език по брадата му, целува долната му устна. Представи си…

— Работата е там, че ти просто не познаваш приятелите си — отвърна тя. — Те ще се върнат след Колела и тогава, смея да твърдя, няма да мръднат оттук, докато всичко не се оправи. А това означава, че скоропостижно трябва да открием кой стои зад опънатата на пътя жица. Иначе те ще заживеят с нас, а аз не си представям, че в момента някой би бил щастлив от подобно разрешение на нещата.

Норт изруга и се обърна към Триджийгъл:

— Бих искал бутилка порто. Също така бих искал дамите да ни извинят и да ни оставят двамата с графа да се напием така, че да се изтърколим върху килима.

Каролайн се засмя. Това звучеше добре, но я нападнаха спомени и смехът й секна.

Тя се изправи и заяви на гостенката:

— Защо да не отидем в салона и да пийнем от нашето порто? Килимът там също е много голям.

— В никакъв случай, Херцогиньо! — провикна се графът, а кръвта пулсираше в слепоочията му. — Забранявам! Не искам да фиркаш без моята компания и без да мога да те забавлявам.

— Убеди ли се, че е голям сладур? — каза Херцогинята на Каролайн.

После се обърна към съпруга си и го предупреди:

— Внимавай да не отегчаваш Норт, скъпи. Иначе може да ни изхвърли от Маунт Хок начаса.

След това достолепно отплува след Каролайн.

Обитателите на Маунт Хок, в това число и старият Па-Ду, спореха, викаха, мушкаха се с лакти и се обиждаха едни други, като всъщност истински се забавляваха, докато най-после изберат коледния бъдник. След това той бе натоварен на теглената от два коня шейна и откаран в имението. Там щеше да бъде запален и да гори в голямата като пещера камина във вестибюла до втория ден на Коледа.

Полгрейн беше приготвил чудесно греяно вино с подправки и всички вдигнаха наздравица, когато Норт най-после успя да запали бъдника. А когато малкият Оуен размаха миниатюрната си ръчичка към Мери Патриша, чиито ред беше да го кърми, ритна с крачета и се развика, това внесе още настроение, макар и с оттенък на тъга.

Каролайн бе започнала да се пита защо с нея имаше винаги поне трима човека, освен когато отиваше да се облекчи. Очевидно всички бяха загрижени за състоянието й и това наистина беше чудесно. Тя се уморяваше бързо, но вече не й се повдигаше.

По-късно същата нощ, когато седна в скута на Норт, пред камината в спалнята им, той й каза:

— Гърдите ти са наедрели. Болят ли те?

— Не — излъга го тя, наведе се и го целуна.

— Не ме будалкай, Каролайн, доктор Трийт ми каза, че…

Тя се отдръпна назад, естествено, не кой знае колко, но той не я пускаше от обятията си. Чувстваше се толкова смутена, че почти заекна:

— С доктор Трийт сте говорили за моите гърди?

— Естествено, не бъди глупава. Той просто ме предупреди да внимавам, когато те докосвам. Същото ме посъветваха Рафаел и Виктория Карстеърс.

Каролайн затвори очи и се притисна в рамото му.

— Не мога да повярвам. Това е ужасно. Божичко…

Той се разсмя.

— Освен това го попитах кога ще започне да се закръгля коремът ти. Той отвърна, че при всички жени е различно, защото всяко бебе расте с различна бързина После ме увери, че мога да те любя до четиринадесети април. Какво ще кажеш?

Тя го ухапа силно по брадичката. После близна ухапаното място и започна да го целува.

— Ще кажа — прошепна, без да се отделя от устните му, — че в такъв случай не трябва да губим време. Искам да имаме много и чудесни спомени, когато дойде ред да държиш ръцете си и други твои части далеч от мен.

Каролайн изтича в спалнята, за да среше косите си. С Херцогинята се бяха разхождали навън и сега беше безобразно рошава. Бузите й се бяха зачервили от щипещия вятър. Чувствайки се прекрасно, тя си тананикаше, когато случайно погледът й падна върху сгънат лист хартия, пъхнат под кутията с бижута. Намръщи се, измъкна листа и го разгъна.

Кръвта във вените на Каролайн замръзна от ужас. Тя прочете краткото съдържание няколко пъти, невярваща на очите си.

Сгъна хартията, пъхна я в джоба си и бавно заслиза по стълбите. Норт беше в кабинета си заедно с адвоката Броугън и преглеждаше окончателния вариант на документите, свързани с наследството на Каролайн. Привлечен от шума на стъпките й, той видя застиналата на вратата Каролайн — неподвижна и бледа като платно — извини се и стана. Внимателно взе ръката й в своята и я изведе от стаята.

— Болна ли си? Каролайн, какво има, по дяволите…

Тя просто му подаде листа.

Беше Коледа, следобед. Трите бебета бяха разположени върху едно голямо одеяло срещу камината в гостната. Бюфетът се огъваше под тежестта на огромната купа за пунш, пълна с греяно вино, и невероятно големия сребърен поднос с всевъзможни сладки, бисквити и бонбони.

Всички обитатели на Маунт Хок се бяха събрали в салона, а Каролайн и Норт раздаваха подаръци и пожелания. Младата виконтеса предполагаше, че Херцогинята и Маркъс правеха същото в Чеиз Парк. Бяха си тръгнали преди четири дни и Каролайн се хващаше непрекъснато, че отваря уста да каже нещо на Херцогинята, но в последния момент се сеща, че тя не е тук. Приятелското семейство малко й липсваше, но пък нямаше нищо против да има Норт само за себе си. Усмихна се на Полгрейн и му подаде подаръка — джобен часовник, изработен в Белгия, с гравирани върху златното му капаче инициали. Беше истинско произведение на изкуството и тя не беше сигурна, че той заслужаваше подобно нещо.

По-рано съшия ден имаше угощение за всички работници в мините, за фермерите и за прислугата от Скрилейди Хол. Полгрейн беше в стихията си. Беше наел шестима помощници и ги тероризираше безмилостно, резултатите обаче бяха изключително вкусни и дори мисис Трибо от Скрилейди Хол изказа одобрението си. Каролайн поднесе и на Мери Патриша, и на Евелин по едно красиво опаковано правоъгълно пакетче.

— Весела и щастлива Коледа — каза тя и ги целуна по бузите.

Много внимателно Мери Патриша развърза панделката, разви хартията и отвори малка дървена кутийка. В нея имаше ключ. Тя погледна неразбиращо към Каролайн. В това време и Евелин извади своя ключ, също окачен на черна кадифена панделка.

— Това са ключовете ви за Скрилейди Хол — тържествено обясни Норт. — Двамата с Каролайн бихме искали ти, Мери Патриша, да станеш директор на Скрилейди Хол, който ще се превърне в убежище за млади жени, забременели в резултат на насилие и поради това оказали се в безизходица. А теб, Евелин, те молим да се грижиш за децата и заедно с Мери Патриша да помогнете на тези жени да се заемат с такава дейност каквато биха желали.

— Има толкова много да се върши — намеси се Каролайн. — С общи усилия обаче бихме се справили Какво ще кажете?

Мери Патриша впери безмълвно очи в ключа, а след това — в Каролайн и Норт. После каза с пресекнал от вълнение глас:

— Мисля, че Елинор Пенроуз би била изключително горда с вас, мис Каролайн.

— О, Боже! — извика Евелин, разсмя се на глас и затанцува из стаята, като събуди малкия Оуен, който веднага реши, че е станало време за ядене и си потърси правата.

— Това е прекрасно! О, мис Каролайн, двете с Мери Патриша ще превърнем Скрилейди Хол в най-хубавото място в цяла Англия. Мери Патриша ще се грижи всички тези жени да говорят правилен английски, а аз — да са добре облечени и за тях да се грижат така, че накрая да пращят от здраве.

Внезапно Евелин спря, погледна към малкия Оуен който вече беше почервенял от рев, и избухна в сълзи:

— Как ми се иска Алис да беше тук! Тя щеше да се грижи за децата. Толкова обичаше малката Елинор и малкия Норт, а не успя дори да види собствения си син. Не е справедливо, просто не е справедливо…

— Малкият Оуен един ден ще разбере, че майка му е била чудесно момиче — каза Норт.

Евелин избърса очите си.

— Днес е щастлив ден. Алис би искала да се веселим, а вижте какво се получи. Незабавно ще поправим грешката си.

Тя се наведе и взе малкия Оуен.

— Нека да нахраня този господинчо, преди да е съборил керемидите на замъка с писъците си.

Оуен погледна Евелин, която потупваше гръбчето на детенцето.

— Коледа е — каза той. — Ден за подаръци и смях. Какво ще кажете, ако осиновя детето? Искам той да ми стане син. Ще живее в Скрилейди Хол, но ще бъде мой.

— Оуен! — възкликна Каролайн. — Мисля, че Алис би била много щастлива. Мисля също, че си пораснал много и брадичката ти е станала силна и мъжествена.

Малкият Оуен изпищя. Евелин се разсмя и го изнесе от салона.

Най-после Норт и Каролайн бяха сами — изтощени и преяли, особено с коледните говежди ребра с пащърнак и стриди на Полгрейн, който бе пял с цяло гърло по време на приготовлението им:

Младата жена се облегна на мъжа си, докато стояха пред камината в стаята си.

— Мисля, че препих с това вкусно вино — рече тя.

— Това значи ли, че мога да вържа китките ти с шалчетата и да правя каквото си искам с теб?

— Звучи интригуващо. Би ли могъл да бъдеш малко по-конкретен, Норт?

Той вдигна косите й, за да я целуне по врата, и отново ги пусна. Обхвана с длани гърдите й и нежно ги замасажира, докато шепнеше в ухото й:

— Коледната нощ е. Нощ на вълшебства, нощ, когато неочакваното може да скочи в скута ти. Няма да ти кажа нищо. Бъди си пийнала и ме остави да те накарам да стенеш от удоволствие.

— Добре — отвърна тя, обърна се, все така в обятията му, вдигна се на пръсти и го целуна, като прокара език по долната му устна. — Може да правиш каквото ти харесва, но после е мой ред. О, Норт, толкова те обичам…

Дъхът й се сля с неговия.

— Мисля, че аз също те обичам — прошепна той и Каролайн замръзна като статуя. — Не припадай, любима, истина е. Вярваш ли ми?

Широко отворените й очи го гледаха въпросително Не каза нищо, просто стоеше притисната в него, обгърнала с ръце врата му.

— Не съм ти дал коледния подарък. Почакай за момент.

Остави я и влезе в своята стая. Когато й подаде кутийката, облицована в яркочервено кадифе, тя отново замря. Бавно я извади от опаковката и я отвори. Не можеше да откъсне погледа си от това, което виждаше.

— Боже мой!

С треперещи пръсти тя извади отвътре една гривна. Беше толкова стара, сякаш всеки миг щеше да се разпадне. На нея беше гравирано „REX“.

— Боже мой… — промълви отново тя. — Къде я намери? Не е честно, Норт. Двете с Херцогинята огледахме сто пъти край могилите, без да открием дори парченце от счупено гърне или оръжие. Къде я откри?

— Ами, не е за вярване. Маркъс минаваше край проклетия часовник във вестибюла и в този момент той започна да бие. Графът запуши ушите си с ръце и когато настана тишина, помоли да го отвори, за да го смаже Тогава се оказа, че причината да скърца така отвратително през всичките тези години била скритата в него гривна. Тя се е отърквала в механизма на часовника и продължение на кой знае колко десетилетия. Помислих, че ще ти хареса, Каролайн. Естествено ти знаеш, че „REX“ означава „крал“, нали?

— Не мога да повярвам — промърмори тя. Възхитена, тя прокара леко върховете на пръстите си по буквите, гравирани дълбоко от умела ръка.

— Това означава, че в крайна сметка баща ти не е лъгал, когато е писал за гривната. Но кой, по дяволите, е скрил в часовника? Защо никой не е казал нищо, когато е изчезнала?

— Въпросите ти са точни, но не мога да им отговоря. С Маркъс и Херцогинята единодушно решихме, че това би бил чудесен подарък за теб, след като загуби толкова време в търсене на доказателства за погребението на крал Марк тук.

— Но никога не съм вярвала на това. Също като теб си мислех, че твоите предци до такава степен са свързали изневярата от мита с изневярата на съпругите си, че в крайна сметка вече не можели да отделят едното от другото.

— Сега обаче може би всички ще трябва да повярваме.

Норт разбра сериозността на подаръка от Каролайн едва когато я погледна в очите и видя святкащата в тях крайна възбуда. Пое си дълбоко въздух и каза:

— Забрави какво казах преди малко за шалчетата. Сега ти ще бъдеш първа. Как се затварят тези неща?

Малко по-късно Норт лежеше по гръб на леглото, с ръце, вдигнати над главата и обхванати през китките с обрамчени с атлаз кожени белезници. Каролайн му беше казала, че са творение на Па-Ду. Старецът не беше отворил и дума по този въпрос, нито пък беше дал да се разбере, че може би подозира за какво щяха да служат те.

Норт лежеше по гръб и се усмихваше като глупак. Когато нежните устни на Каролайн се спуснаха надолу по корема му, той опъна белезниците, усети, че кръвта му завира и миг преди да свърши, чу горещ шепот, чийто дъх премина по кожата му:

— Честита Коледа, Норт.