Лорд Найтингейл

Трета глава

В полунощ стенният часовник на долния етаж бавно започна да отмерва дванайсетте удара. Ечащите звуци отекваха из цялата сграда. Те се бяха превърнали в нещо обикновено за обитателите на къщата и не можеха да събудят дори досадния мопс на мисис Тейлстроп. Само че тази нощ Каролайн не спеше, а слушаше и чакаше, „навита“ докрай, като стария часовник. За разлика от него обаче тя нямаше право да звъни или да издава какъвто и да било друг шум.

Когато настойникът й най-после се появи в салона на долния етаж, Каролайн се плъзна иззад наблюдателното си място — една статуя на Аристотел на горната площадка на стълбището — и побягна към стаята си. След като заключи вратата зад себе си, тя остана така, притихнала, и зачака. Скоро чу звука от тежките му стъпки, които се приближаваха по дългия коридор. Той спря. Представи си го как протяга ръка, но когато ръчката бавно и безшумно се завъртя, тя подскочи стреснато, въпреки че го беше очаквала. Затаи дъх и замръзна на място. Ръчката се завъртя отново и отново, преди среднощният посетител да разбере, че вратата е заключена. Чу го как изруга. След това настана пълно мълчание.

Каролайн знаеше, че Фолкс не е глупав и че щеше да направи нещо. Той почука няколко пъти тихичко, като я убеждаваше с глас, сладък като ягодовото сладко, което готвачката беше сварила тази сутрин:

— Мис Дъруент-Джоунс? Аз съм, скъпа, пуснете ме да вляза. Трябва да говоря с вас. Въпросът е много сериозен, става дума за вашето наследство. Пуснете ме, хайде, нека не си правим шегички с това. Във ваш интерес е да поговорим.

„Ха! — помисли си младата жена. — Да го оставя да влезе в стаята ми би било равносилно да пусна Наполеон в Уайтхол.“ Тя не отвърна нищо. Притиснала лице във вратата, само чакаше да чуе стъпките му, доказателство, че се отдалечава. Чакането продължи по-дълго от времето, което беше нужно на майката на Каролайн да върже едно от млечните и зъбчета за дръжката на вратата и да го извади — преди толкова много години…

„Най-после — помисли си Каролайн, — най-после той се предаде.“ Струваше й огромни усилия да изчака още пет минути, предостатъчно време за настойника й се върне в спалнята си, три стаи по-нататък по коридора, и да си легне. След това издърпа куфара изпод леглото си, обу здрави боти, подходящи за дълги преходи, и метна синята кадифена пелерина върху раменете си. Много бавно превъртя ключа и предпазливо натисна ръчката. Измъкна се навън и огледа дългия коридор. Видя само нощни сенки, но всички те бяха позната гледка още от детството й.

Каролайн се запъти с бърза крачка към главното стълбище, движейки се напълно безшумно. Внезапно в тъмното една ръка я обгърна и я придърпа назад. Тя поиска да извика, но потна широка длан затисна устата й и Каролайн разбра, че попечителят й отново я беше надхитрил. Усети топлия му дъх край ухото си и ръцете, които притискаха силно ребрата й, като не й даваха възможност да си поеме дъх.

— Слушай, кучко такава, да не си издала звук! Помисли, че успя да ме измамиш, нали? Никой не може да се мери с мен, още по-малко някакво си нахално момиченце! А сега двамата с теб ще се поразходим. Ще отпразнуваме рождения ти ден и подаръкът ми за теб ще бъде моето семе. Ще трябва да се омъжиш за мен, мис Дъруент-Джоунс. Ако ли пък не — е, ще разполагам с парите ти и това няма да има значение. Предлагам да спреш да се съпротивляваш и да се примириш с бъдещето си, защото просто нямаш друг избор.

Тя ухапа Фолкс силно по ръката. Усети го как рязко си пое въздух и това й достави истинско удоволствие. Миг по-късно той я удари силно по челюстта и тя се свлече в краката му.

Дойде на себе си от пулсиращата болка. Отвори очи и примигна. Помещението се осветяваше само от една свещ, поставена на някаква разнебитена дървена маса. По-голямата част от стаята тънеше в мрак. Тя се опита да седне, но разбра, че ръцете й са вързани над главата за таблата на тясно легло, което ни най-малко не ухаеше на чистота.

— О, събудихме се най-сетне. Не исках да те удрям толкова силно, скъпа, но си го заслужаваше. Нека това ти послужи за урок, който ще бъде повтарян всеки път, когато не ми се подчиниш с подобаваща бързина и уважение. Челюстта ти не е счупена, вече проверих. Така, момиче, вече си на деветнайсет години. Ставаш господарка на наследството си и не след дълго ще се омъжиш. Какво мислиш но този въпрос?

— Мисля, че сте луд.

— Тогава ще трябва да прекараш голяма част от живота си на колене, молейки се нашите деца да не наследят лудостта ми. О, да, ще имаме деца, скъпа, толкова много, колкото успея да посадя в корема ти. Възнамерявам да те държа непрекъснато бременна. Големият корем кара жените да се движат тромаво. Цялото им внимание е отдадено на бебето, на дребните болки и неудобства. Кара ги да мълчат. След като родиш десетина деца, може би ще се превърнеш в образцова съпруга. Съмнявам се малко в това, но как може да бъде сигурен човек?

— Откъде ви дойдоха всички тези глупости в главата?

Настойникът й само се усмихна и седна до нея на тясното легло. Каролайн замръзна. Мъжът забеляза реакцията й и се усмихна още по-широко.

— Зная, че се страхуваш, но се опитваш да не го показваш пред мен. Толкова приличаш на баща си! Спомням си, когато бяхме още момчета, как вечно ни предвождаше в разни бели, от които косите на родителите му настръхваха. Той обаче отчаяно се опитваше да не показва страха си и се присмиваше на този от нас, който се уплашеше. Затова добре знам, че си ужасена. Няма смисъл да се преструваш. Викай и плачи, ако искаш. Всъщност това дори ще направи по-пикантни следващите събития. Никой няма да те чуе. Никой няма да ти се притече на помощ. Така-а-а… Ще започваме ли с плътските наслади?

— Мисля, че е по-добре да почакате малко, мистър Фолкс.

— Името ми е Роланд. След като скоро ще ми ставаш съпруга, по-подходящо ще е да ме наричаш с малкото ми име. Разрешавам ти да ми викаш така.

— Ще те наричам „глупак“. Не, „стар глупак“. Това със сигурност ще ти подхожда най-много.

Той я зашлеви с отворена длан. Внезапната горещина, която усети на бузата си, накара Каролайн да зяпне от удивление. Тя обаче успя да сдържи възклицанието си. Не, нямаше да му покаже, че се страхува, но, мили Боже, колко трудна беше тази задача, колко ужасно трудна!

— Виждам, че отново мълчиш. Жените трябва да мълчат, да знаеш.

Той се изправи и младата жена видя, че е по халат. Беше от кралскосин брокат, с богато избродирани маншети, завързан с колан на дебелия му корем. Фолкс го развърза и халатът се разтвори. Коремът му беше по-бял от вимпела7 на монахиня, твърд и издут. По-надолу имаше снопчета кафяво-сиви косми, сред които полувисеше членът му. Каролайн не вярваше на очите си.

Тя гледаше ту члена, ту тънките му крака. След това се разсмя. Първоначално смехът и звучеше неестествено и глухо, но постепенно започна да става все по-силен и като че никога нямаше да има край. Скоро тя се давеше от смях, а той се беше изпънал като струна, виждаше се пулсиращата на врата му вена, лицето му се беше изопнало и бавно се наливаше с кръв.

— Ти… — рече задавена от смях тя.

Тъй като не можеше да посочи с ръка, тя вдигна брадичка към него.

— Това нещо е толкова жалко. Ти също си жалък старец и си дебел като хермелин. И това там е наистина смешно.

Каролайн отново се разсмя.

Тогава настойникът и се хвърли върху нея и с цялата си тежест я затисна върху тънкия дюшек.

— Ти ли, кучко, ти ли, проклета кучко! Затваряй си устата! Затваряй си дяволската уста!

Той я възседна и я удари. После я удари отново и отново. Дишаше тежко.

Сега тя наистина мълчеше. Искаше й се да продължи да го обижда, но думите бягаха от устата й, бягаха далеч, далеч.

Той разкъса корсажа на роклята и го дръпна надолу към кръста й. После се вторачи в долната й риза и много бавно прокара нахалния си пръст по връхчетата на гърдите й.

— Много добре — промърмори сладострастникът. — Ти несъмнено си девственица. Не съм притежавал девственица след майката на Оуен преди двайсет и пет години. Как си притихнала сега, скъпа ми мис Дъруент-Джоунс. Или може би трябва да те наричам Каролайн? Мразя името ти, но ще трябва да се примиря. Имаше на времето едно момиче, знаеш ли, и тя се казваше Каролайн, но не ме искаше. Падаше си по баща ти. Вечният триъгълник! Той обаче обичаше майка ти и това сложи край на мечтите на Каролайн. Не знам кого е имала предвид майка ти, когато те е нарекла така, но баща ти сигурно се е съпротивлявал. А може би другата Каролайн си е мислела, че баща ти те е нарекъл така, защото е съжалявал, че не се е оженил за нея. Въпрос, чийто отговор няма как да разберем. Но нито тук, нито сега му е мястото да мислим за това, нали? Ще продължим ли нататък, скъпа моя?

— Да продължим ли? Това е глупост и ти добре го знаеш. Би трябвало да те наричам „татко“ или „дядо“.

Той я зашлеви отново, но не силно, а само колкото главата и да се удари в гънката възглавница.

— Сега нека разгледаме и останалата част от тялото ти.

Той дръпна ризата към кръста й, но не прояви интерес към гърдите й. Тя усети хладния нощен въздух върху кожата си, потръпна от старческите му ръце по себе си и й се прииска да писне от ужас от това, което знаеше, че ще последва. Настойникът й се отдели от нея, без обаче да откъсне поглед, после кимна, като че вземаше някакво решение, и махна и останалите й дрехи.

— Много добре. — Той отхвърли халата от себе си. Каролайн затвори очи, усетила дланите му на корема си. Те го мачкаха, минавайки но тазовите й кости.

Фолкс протягаше пръсти, мереше нещо.

— Ще износиш доста деца, преди да умреш от това. Моята бедна Ан умря от второто, заедно с него. Но това беше само една дъщеря, така че тя така или иначе нямаше да бъде от полза.

— Ако ме изнасилиш, ще те убия.

Той изправи глава. Младата жена го гледаше право в очите. Тя повтори:

— Ако ме изнасилиш, ще те убия. Говоря съвсем сериозно. Знай също така, че никога няма да се омъжа за теб. Никога.

— Ще се омъжиш, и още как. Няма да имаш избор. Ако откажеш, животът ти ще бъде съсипан. Никой няма да разговаря с теб. Ще бъдеш презряна от всички, а детето ти ще бъде наричано „копеле“. Всеки ще извръща глава, като го срещне.

— Не можеш да ме принудиш да се омъжа за теб.

— Всъщност — произнесе бавно той — мога. Нека първо да свършим с тази работа.

Отметнал назад глава и затворил очи, той започна бързо да движи длан нагоре-надолу по члена си. Младата жена опъна връвта, с която бяха завързани китките и. Тя беше леко еластична, колкото да й позволява да се извива и да се обръща, и така успя да поразшири възела. Чуваше тежкото му дишане, но не погледна към него. В противен случай щеше да й се повдигне.

След това той се намести върху нея и вдигна краката й. Без да се замисли, без да се поколебае дори за миг, Каролайн притисна колене към гърдите си и го ритна с всичка сила в слабините. Той се строполи на пода, сви се на топка и завика, като я проклинаше. Поне за момента беше безпомощен. Да, но нямаше да е за дълго.

Тя усети, че китките й започнаха да лепнат от собствената й кръв, но продължи да се бори и да извива въжето все по-силно. О, Господи, трябвате да побърза! Ако настойникът й се съвземеше, преди да се е освободила… Не искаше да мисли за това, което щеше да последва. Най-после, с помощта на кръвта, която правеше китките й по-хлъзгави, тя успя да освободи едната си ръка. После — и другата. Фолкс вече се беше изправил, но все още превит, все още стенещ.

— Проклето копеле!

Каролайн вдигна малката дървена масичка и с всички сили го удари по главата. Свещта се олюля, но тя успя да я хване, преди да падне на пода.

— Боже мой, какво си направила?

Това беше Оуен, рошав и бос, с набързо напъхана в панталоните риза. Той я изгледа, после сведе поглед към баща си.

— Казах му да не се захваща с теб — рече Оуен, без да се помръдва. Странно, но гласът му звучеше доволно. — Каролайн, но ти си гола! — Изненадан, погледна отново към баща си. Той беше в безсъзнание. — Бедният ми татко… Ти го победи. Знаеш ли, дойдох да опитам да го спра.

— Наистина ли?

— Да. Но ти нямаш нужда от мен. Нямаш нужда от когото и да било. Предупредих го, че си силна.

— Знам. Чух, като му го казваше. Не е мъртъв, но ако имах пушка, щях да го застрелям. А сега се обърни с гръб към мен, Оуен, трябва да се облека.

Тази процедура приключи набързо. Пелерината покри разкъсаната и рокля.

— Какво мислиш да правиш, Каролайн?

— Какво те интересува, безгръбначен червей такъв?

— Не съм безгръбначен. Дойдох да те спася. Той ще те преследва, Каролайн. Няма да се спре пред нищо защото, има нужда от парите ти. В крайна сметка ще стане така, както той желае.

Младата жена го изгледа продължително, после му подхвърли въжето. По него имаше следи от кръв, нейната кръв.

— Вържи го, Оуен, имам предвид — както трябва. Ако ли не, ще го ударя отново по главата с масичката, но този път — още по-силно. После ще ударя и теб и, бъди сигурен, няма да бъде безболезнено.

Оуен изпълни нареждането й. Всъщност, поне така й се струваше, той като че беше доволен от създалата се ситуация.

Внезапно очите на Фолкс се отвориха и той погледна към вързаните си китки, а след това и към сина си.

— Оуен, скъпото ми момче, какво стана? Оправи ли се с онази проклета кучка? А сега ме развържи, бързо! Един син не би трябвало да вижда баща си разсъблечен. Подай ми халата.

— Не, Оуен, този халат ми е нужен. Скъпият ти гол баща, в цялото си дебело величие, скоро ще причини доста голямо смайване. То зависи донякъде и от това, кой пръв ще влезе тук, но при всяко положение ситуацията, в която е изпаднал, не е за завиждане. Мистър Фолкс, предполагам, че се намираме в конюшнята, в някоя мизерна стаичка-склад, в която не се е прокрадвала дневна светлина от години. Надявам се всеки един от прислугата в Хънимийд Манър да получи своя дял от това удоволствие. Можете да бъдете сигурен, че ще оставя вратата широко отворена.

Настойникът и я изгледа с почервенели от гняв очи.

— Проклета кучка, няма да ти се размине! Ще ми паднеш в ръцете и жестоко ще се каеш!

Каролайн се разсмя. Този път смехът й не беше задушен от страх. Изля се продължителен и свободен. След това погледна към Оуен и примигна смаяна — той държеше в ръката си пистолет. Господ да го благослови, наистина беше дошъл, за да възпре баща си. Но защо го беше извадил сега? Бърза като змия, тя грабна оръжието от ръката му.

После отново се обърна към проснатия на земята мъж. Доставяше и удоволствие да го гледа в краката си.

— Значи сте сложил легло в това мизерно складче. Колко далновидно от ваша страна! Благодаря ви за предвидливостта. А сега, Оуен, ще ти обясня всичко само веднъж. Връщаш се в къщата. Би трябвало да намериш куфара ми в моята спалня. Вземи го и ми го донеси. Трябва да си тук след пет минути. Ако не се върнеш или пък доведеш някого, ще застрелям първо баща ти. И познай кой ще бъде следващият? Говоря съвсем сериозно, можеш да ми вярваш.

— Няма да го направи, Оуен. Това е само една женска, те нямат апетит за убийство, не й вярвай…

Младата жена вдигна пистолета, видя, че в него има два патрона, прицели се и стреля. Роланд Фолкс изкрещя. Куршумът се заби в дървения под само на няколко сантиметра от краката му.

— Тръгвай, Оуен, веднага! — Каролайн се обърна и погледна към някогашния си настойник.

— Питам се, сър, ако пръстът ми се беше подхлъзнал, кой ли щеше да ми стане попечител?

— Тая диващина няма да ви се размине, мис Дъруент-Джоунс. Ще изпратя хора от жандармерията по следите ви. Те ще ви върнат обратно тук…

— Защо?

— Какво „защо“, дявол да те вземе?

— Защо някой друг трябва да ме връща тук? Вече съм на деветнайсет и ще заведа дело срещу вас, за да мога да вляза в правата над наследството си, след като се установя в новия си, ъ-ъ, дом.

— Какъв дом? Ти нямаш друг дом. Къде мислиш, че ще можеш да отидеш, глупаво момиче?

— Наистина ли мислите, че ще ви кажа? Действително бих била глупачка, ако го сторех.

— Няма значение. Така или иначе, бързо ще разбера и тогава ще съжаляваш.

— Приличате ми на дете, отправящо глупави заплахи — отвърна тя, без да отделя очи от белеещото се на земята тяло, — но вие не сте дете, нали така? Как ми се иска в пистолета да имаше три патрона!

Оуен се появи на вратата с куфара й в ръка. Освен това се беше екипирал с ботуши и пелерина.

— Добре. Оуен, сега двамата с теб ще пояздим малко.

Тя се обърна към Фолкс.

— Вземам сина ви като заложник, сър. Ако се опитате да предприемете нещо, ще отрежа дясната му ръка. А Оуен има нужда от нея. Има нужда от всичко, което притежава. Само една част да липсва, и той ще бъде в много лошо състояние. Разбрахте ли ме, сър?

Роланд Фолкс изруга.

— Татко, не би трябвало да се държиш така в присъствието на дама.

Каролайн помисли, че в този момент настойникът й щеше да получи удар.

Оуен само поклати глава и пое пред братовчедката си, която излезе от склада, насочила пистолета в гърба му.

В продължение на цели два часа Оуен не произнесе нито дума. Движеха се но някакъв междуселски път. Въздухът беше сух, не особено топъл, но приятно свеж след валелия в продължение на няколко дни дъжд. Тишината бе абсолютна. Най-после младият мъж се обади:

— Не трябваше да оставям баща си да лежи гол там. Слугите ще го видят и ситуацията ще бъде ужасна както за него, така и за тях. Той не е особено приятна гледка, Каролайн.

— Удари ме по лицето няколко пъти. Беше готов и да ме изнасили, Оуен. Не заслужава ли ла бъде наказан за това?

— Ти обаче си го ритнала в слабините. Не си мъж. Каролайн, така че нямаш представа какво значи това. Неописуем кошмар е.

— Някоя млада дама ли те е ритала там, Оуен?

— О, не. Един приятел ме удари без да иска с топката, когато бяхме деца. Откъде знаеш да правиш това?

— Майка ми ме научи още когато бях съвсем малка. Изнасилиха една от слугините и мама беше страшно ядосана. Каза, че независимо от възрастта си, всяко същество от женски род трябва да знае как да се защитава. Предполагам, че беше научила всички тези подробности по техниката на ритането от баща ми. След като мама ме научи, татко ми се усмихна, погали ме но главата и каза: „Сега вече у дома си имам малка амазонка.“

— Това е истински ужас за един мъж. Когато ме удариха, помислих, че ще умра.

Тя се усмихна, защото знаеше, че спътникът й не може да я види. Беше съвсем тъмно, като се изключи лунната светлина, която се процеждаше през листата на дърветата покрай пътя.

— Радвам се, че баща ти страда. Той не е добър човек.

— Какво мислиш да правиш? Къде ме водиш?

— От напускането на Хънимийд Манър мълчеше като камък, Оуен. Откъде се появиха всички тези въпроси сега?

— Беше ми нужно време, за да поразсъждавам върху това, което искам да кажа, и реда, в който да го кажа.

Каролайн не се усъмни в думите му. Това бе типично за Оуен, той си беше такъв. Тя почваше да мисли, че навярно е полудяла, щом го е повела със себе си. Знаеше, че няма да стреля по него, ако се опиташе да избяга от нея. Боже Господи, дори не бе вързала ръцете му! Ако поискаше, спътникът й можеше да смушка коня си в ребрата и да изчезне от погледа й в същия миг.

— Двамата е теб, Оуен, отиваме в Корнуол.

— Корнуол ли? Вече съм ходил там веднъж, в Сейнт Остъл. Доста забутан край. Какво ще правим в това забравено от Бога място?

— Леля ми — сестрата на майка ми — живее там. Не съм я виждала от три години. Тя ще ме прибере. Както знаеш, скъпият ти баща не ми позволяваше да напускам Хънимийд Манър, така че нито аз можех да я посещавам, нито тя мен. Леля обаче само се присмиваше на тези забрани и на няколко пъти дойде да ме види в девическия пансион — този гнусен затвор, в който баща ти ме набута. Той е наистина отвратителен субект, Оуен.

— Имаш ли представа колко дни ще трябва да пътуваме дотам? В коя част на Корнуол се намира домът на леля ти?

— Вече сме в Ню Форист, Оуен. Според мен пътят ни е не повече от три-четири дни. Не мисля да ти кажа точно къде отиваме. Не е изключено да избягаш и после да разкажеш всичко на баща си. Ще яздим нощем, а през деня ще си почиваме. Откраднах пари от баща ти. Ще ни стигнат по време на пътуването.

— Какво ще правиш с мен, ако се домъкнеш благополучно в Корнуол?

Младата жена потъна в размисъл.

— Не знам още, Оуен. Може би, след като си мой заложник, баща ти ще прояви по-голямо благоразумие. Може би ще се съгласи да подпише всички документи — или каквото там трябва, — за да ми даде възможност да разполагам свободно с наследството си.

— Няма да го направи, Каролайн.

— Тогава ще започна да му изпращам части от тялото ти, Оуен.

— Например пръст на ръката?

— Да, или пък на крака, или някое ухо.

Той не каза нищо повече. Потъна в дълбоко мълчание и се обади едва след като наближиха Стипълфорд.

— Никога не съм искал да се оженя за теб, Каролайн. Ти си хубава, но не се държиш така, както се очаква.

— И какво е това „така“?

— Нужно ли е да ти казвам? То е повече от очевидно! Никога не плачеш, нито молиш, нито лъжеш, нито се държиш като мъченица, както би постъпила всяка млада лама. Дойдох да те спасявам, но ти вече нямаше нужда от мен. Имала си наглостта да ритнеш баща ми, а той само се е опитвал да изпълни мъжките си задължения.

— Мъжки задължения ли? Така ли наричаш изнасилването?

— Той го нарича така.

— Аха, сещам се. Чух почти целия ви разговор в кабинета. Ако баща ти не беше толкова „хитър“, щях да избягам, а той нямаше да се въргаля гол на пода в конюшнята и да изплаши някои от конярите.

— Направо се ужасявам при мисълта, че ще ми станеш мащеха.

— Нямам намерение да ставам ничия мащеха, Оуен.

— Но ще станеш. Той ще те открие. Един Господ знае какво ще стори с мен, но за теб ще се ожени, Каролайн, и ти не можеш с нищо да промениш това.

Той й говореше с такова простичко доверие, че кръвта замръзна във вените й за момент. След това тя си даде сметка, че Оуен възприемаше баща си все още така, както малките деца възприемат бащите си.

— Знаеш ли, Оуен, може би това приключение ще се окаже полезно и за двама ни. Ти си мой затворник, вярно е. Но вероятно, когато стигнем в дома на леля ми, ще се убедиш колко по-различен е светът, когато баща ти не е до теб, за да ти нарежда непрекъснато какво да говориш и какво да вършиш.

— Той ще те победи — беше всичко, което каза Оуен. Изглеждаше толкова непоклатим във вярата си, колкото някой новопокръстен християнин. — И тогава ще станеш моя мащеха.

И двамата потръпнаха при тази мисъл.

Върху главата на Каролайн падна тежка капка дъжд.

— О, Боже! — възкликна тя, като вдигна нагоре поглед, — защо трябва всичко да бъде толкова трудно?

— Това е дело на баща ми.