Лорд Найтингейл

Двадесет и осма глава

Минаваше полунощ. Норт все още беше буден, но лежеше неподвижно, защото Каролайн се бе притиснала към него и равното й дишане говореше, че спи дълбоко. Той гледаше намръщено в тавана, внезапно сетил се, че забрави да я пита какво правеше там доктор Трийт, какво й показваше, защо я бе целунал по бузата. А и тя не бе направила опит да му разкаже нищо повече.

Нима той приличаше толкова много на другите мъже от рода Найтингейл, че взаимоотношенията му с жените — особено с неговата съпруга — бяха отровени от недоверие? Нима това беше в кръвта му, това отровно, убеждение, че ще му изневери?

Проклятие! Нямаше да мисли повече за това.

Сети се, че преди не беше предявявал каквито и да са собственически права над любовниците си, не беше настоявал те да бъдат само негови, докато ги издържаше. Една от тях съвсем явно се бе захванала с друг джентълмен и реакцията на Норт бе доста неуправляема. Но в крайна сметка тази жена бе само една любовница, а животът си беше такъв — носеше и сълзи, и смях, и разочарование. В този живот мъжете и жените просто не бяха светци. Но сега, когато си спомни този случай, Норт като че отново бе обхванат от мъчителния гняв, връхлетял го тогава. И отново си спомни за безкрайните горчиви проповеди на баща си. А тези уж забравени спомени като че извираха някъде дълбоко от него, от място, за което той дори не бе подозирал, че е част от него.

Дали с безкрайните си сексуални игри Каролайн не беше отвлякла вниманието му, за да не я разпитва повече?

Норт не можеше да се понася повече. Искаше му се никога да не бе чел и страница от проклетия дневник, който Триджийгъл му бе връчил преди сватбата му с Каролайн. Целият бе изпълнен с гняв и злоба, беше отровен и опорочен, от него лъхаше нездраво съзнание, което го плашеше. И коренчето на тези злини несъмнено водеше до неговия прадядо. Това не бяха просто съвпадения, всички тези женски предателства към мъжете от рода Найтингейл. Не бяха…

Той целуна младата си жена по косите, притисна я към себе си и едва не подскочи от леглото, когато тя прошепна в рамото му:

— Защо не можеш да заспиш? Какво е станало?

— Предполагам, защото направо съм разкъсан от желание. Ти не изпълни докрай съпружеските си задължения към мен, Каролайн. Минаха вече цели шест часа. Сигурно няма да заспя до края на нощта, защото не се погрижи да ме облекчиш.

Норт се чудеше сам на себе си. Нима всички тези думи се изливаха с такава лекота от неговата уста? Защо не я беше порицал с едно лаконично изречение? Защо се стараеше да бъде забавен? Защо изливаше потоци от слова и се шегуваше, и се усмихваше със сигурност прекалено много, и дори се смееше повече от необходимото?

Но в следващия миг Норт забрави всичко друго, освен притискащите се в тялото му гърди на Каролайн, галещата го по гърлото и раменете ръка, която слезе надолу по ръцете му, докато пръстите й се озоваха в дланта му. След това тя се намести между краката му и впери поглед в лицето му, опитвайки се да разкъса мрака. Той благослови лунния лъч, промъкнал се в спалнята им, който освети усмивката върху лицето й. После Норт затвори очи, защото дланта й се плъзна но корема му и още по-надолу, и още по-надолу. Той изохка.

— Прости ми, скъпи, че не се отнесох както трябва с теб.

Усети топлия и дъх върху члена си и потрепера с тялото си тяло. Потърси някъде в съзнанието си поне някакъв намек за меланхолия, поне забравения й вкус. Потърси мрачните си мисли, само една от тях, но откри само непрекъснато увеличаваща се страст и някакво огромно пространство, изпълнено с нея, единствено с нея и с това, което чувстваше благодарение на нея. А когато ръцете й се затвориха около члена му, той спря да се тревожи за каквото и да било и успя да каже:

— В устата, поеми го в устата си.

Тя изпълни молбата му и младият мъж помисли, че ще умре от невероятното усещане.

Докато го галеше, докато го изгаряше с топлината на тялото и влажния зной на устата си, той разбра, че я вълнува не по-малко, отколкото тя него. В един момент тя извика и се изви като дъга. Норт се усмихна и я притисна към себе си, чувствайки я особено скъпа в този миг на разтърсващо удоволствие.

— Каролайн! — възкликна той, докато продължаваше да я гали нежно по корема. — Ти си повече от това, което заслужава един обикновен мъж.

Прокарвайки пръсти през косите му, тя отвърна:

— Ти си единственият обикновен мъж, когото желая.

Каролайн не беше видяла още всички стаи в новия си дом. Тъй като никой нямаше нужда от нея точно в този момент, тя разполагаше с известно време само за себе си. Беше наметнала вълнен шал върху муселинената си рокля и топлите боти. Есента вече беше встъпила истински в правата си, а и така трябваше да бъде — денят на Вси светии не беше далеч. Гъста мъгла са стелеше почти всяка сутрин, следобедите въздухът ставаше доста хладен. Мирисът на море бе станал по-осезаем и достигаше дори до Маунт Хок във ветровити дни. Каролайн бе обикнала Корнуол.

Мери Патриша даваше уроци на Евелин и Алис в своята стая. Оуен беше в Скрилейди Хол, за да се срещне с управителя на мините — мистър Пийтрий. Норт беше с Флаш Сейвъри. Двамата разпитваха всички, познавали Нора Пелфорт, търсейки някакви доказателства, които да им подскажат кой беше убиецът й. Беше жалко, че подозренията отпадаха напълно от Бенет. Той беше наистина отвратително създание.

Каролайн подозираше, че Норт и Флаш се опитваха да открият и момчето, дало на Тими анонимната бележка, според която тя трябвало да се срещне с любовника си. Сър Рафаел Карстеърс също бе с тях и младата жена предполагаше, че тримата щяха да привършат издирванията си в кръчмата на мисис Фрийли, опитвайки прекрасното местно пиво.

Каролайн се изкачи на третия етаж в източното крило. Там беше неестествено тихо. Във въздуха се носеха прашинки, проблясващи на слънчевата светлина, успяла да се провре през затворените капаци на прозорците и старите завеси. Очевидно никой не бе влизал тук от дълго време.

Младата жена кихна, когато отвори вратата към някаква друга стая, в самия край на дългия коридор. Това не беше спалня, а по-скоро склад. Тежки капаци от дървени летви затваряха плътно тесните прозорци. Тя ги отвори и светлината нахлу в помещението. То беше претрупано със стари дървени щайги и панери, наредени едни върху други почти до тавана. На стените бяха подпрени картини. Тя обърна една от тях към себе си и отстъпи крачка назад.

Беше доста стилизирана картина от началото на миналия век. На нея бе изобразена съвсем млада жена, не по-възрастна от Каролайн. Личеше, че е била много хубава: тъмни коси, тъмни очи, дяволита дълбока трапчинка на дясната буза. До нея стоеше висок млад мъж — нямаше съмнение, че бе потомък на рода Найтингейл, — положил леко голямата си длан върху рамото й.

Каролайн започна да обръща една по една всички картини, за да ги разгледа. Всички те бяха портрети на жени. Най-старите платна датираха от шестнайсети век.

Една от дамите, доста възрастна, беше присвила прекалено тънките си устни и изключително малките си очички. На врата си носеше широка бяла яка и тройна перлена огърлица. Приличаше на харпия. Каролайн не би искала подобна жена да й бъде свекърва.

Имаше поне двадесетина картини, които очевидно бяха портрети на съпруги на мъжете от рода Найтингейл. Всички тези платна бяха захвърлени тук и оставени да изгният от времето. Добре поне, че не бяха изгорени. Каролайн откри портрет на една дама с вдигнати високо нагоре напудрени коси, според модата от края на миналия век. Несъмнено това бе бабата на Норт.

Но къде бе майка му? Кой беше унищожил нейния портрет? В този момент разбра отговора: прадядото на Норт. Той или бе унищожил портрета на майката на Норт, или беше забранил изобщо да й направят такъв. В крайна сметка именно този човек бе излял цялата тази горчилка до душата на дядо му. Той именно бе отегчил и Каролайн с написаното от него в дневника, с деспотичните си възгледи за света, в който на жените бе от редено да бъдат робини на мъжете и държани изцяло под тяхна власт. Именно този човек бе инициаторът на идеята, че крал Марк в действителност е погребан тук, в Маунт Хок, а не във Фой или където и да е другаде в Англия. Като се имат предвид безкрайните му проповеди срещу жените, с които бяха осеяни писанията му за крал Марк, не можеше да има съмнение, че точно той бе накарал да забутат в това помещение всички женски портрети. За пореден път Каролайн се запита защо ли прадядото не бе разнищвал живота и смъртта на крал Артур — много по-известен и също така предаден от най-добрия си приятел и своята съпруга. В крайна сметка женското коварство беше същото и в двете истории. Очевидно предците, носещи името Найтингейл, са били луди, а лудостта не се съобразява с разума и логиката.

Младата жена отново заразглежда портретите. Повечето от тях бяха в окаяно състояние. Всички те, с изключение на двата, рисувани през последните сто годи ни, имаха нужда от основно реставриране. Тя избърса прашните ръце в полата си, а в очите й се разгоряха решителни пламъчета. По дяволите всички тези отдавна живели мъже от рода Найтингейл! Успя да вдигне двата портрета, по един във всяка ръка, и ги замъкна до стаята си. Все още задъхана от положените усилия, изтича да намери мисис Мейхю.

След това затанцува радостно из стаята, вдигайки облак прах около себе си.

Норт погледна жена си и се стъписа: муселинената й рокля бе изцапана, обувките — прашни, по бузите й имаше петна от най-черната прашилка, която някога бе виждал, а за ръцете й — да не говорим… Върху лицето й обаче сияеше усмивка.

— Ела тук, милорд! — извика го тя. — Имам изненада за теб.

Останалите шест обитателки на Маунт Хок стояха зад гърба й и всички изглеждаха възбудени, изпълнени надежда и като че ли — леко изплашени. Срещу развълнуваната женска групичка се бяха наредили Кум, Триджийгъл и Полгрейн и изразът им беше като на хора, готови да удушат някого.

Погледът на Норт се върна върху Каролайн.

— Приличаш ми на палаво момиченце. Какво си направила?

Тя се усмихна широко и, без да отговори, посочи към стената. Той се приближи до нея и погледна нагоре, ококори се, не можейки да откъсне поглед, и гърлото му се сви. До портрета на прадядо му се бе появил друг на млад представител на рода Найтингейл. Мъжът в разцвета на силите си. Редом с него стоеше млада дама, по всяка вероятност съпругата му и прабабата на Норт. Господи, колко хубава и колко млада бе тя! Прадядо му пък изглеждаше истински блажен, изпълнен с надежди и напълно доволен от себе си и от дамата. Норт най-после насочи погледа си към самотния облик друга млада жена, очевидно неговата баба. Тази дама изглеждаше не по-малко весела и целият й вид излъчваше някакъв дяволит хумор. Като че ли всеки момент щеше да избухне в смях. Под прекрасните й очи нямаше сенки, нито намек за това, което щеше да последва.

Внезапно на лорд Чилтън му се прииска да види майка си. Опита се да си припомни чертите й, но не успя. До портрета на баща му от стената го гледаше само мрачното лице на стареца, присвил черните си очи, в които се четяха толкова гняв и горчивина, че Норт побърза да извърне поглед. После попита Каролайн съвсем тихо:

— Къде ги намери?

— Изследвах третия етаж на източното крило. Там има поне двадесетина портрета на жените от рода Найтингейл, поне от времето на кралица Елизабет. Повечето са в ужасяващо състояние, но се надявам да бъдат реставрирани.

— Майка ми — започна Норт, но се спря насред изречението си. — Тя е мъртва, нали знаеш. Не си ли открила неин портрет?

— Съжалявам. Най-новият беше този на баба ти.

— Изглежда толкова млада и толкова щастлива — като прабаба ми.

— И аз останах с такова впечатление. Странно, но всички останали — имам предвид твоите предшественички — са рисувани по два пъти: веднъж в младостта си и втори път — в зряла възраст. Прабаба ти и баба ти обаче са позирали само веднъж, очевидно като младоженки.

— Сигурно защото са били изритани оттук преди да са имали възможност да остареят със съпрузите си. А, сега си спомних. Майка ми се казваше Сесилия. Чудя се дали, ако е била нарисувана като младоженка, е била също така усмихната и щастлива като баба ми и прабаба ми.

— Милорд.

— Да, Триджийгъл?

— Може ли да поговоря с вас?

— Може би по-късно, Триджийгъл — отвърна с отсъстващ глас господарят му.

Обърна се към Каролайн и изтри мръсното петно от бузата й.

— Милорд.

— Да, Кум?

— Много бихме ви били благодарни, ако ни обърнете малко внимание, насаме.

— Не сега. Кум.

— Тогава, милорд, ще бъда принуден да говоря пред всички, дори пред жените. Не искаме тези портрети да стоят тук. Всъщност ние знаехме, че се намират в онази стая, но напълно бяхме забравили за тях. Опитахме се да й обясним, че прадядо ви бе забранил какъвто и да е женски портрет да се окачва по стените на Маунт Хок и че тези портрети трябваше да останат заключени и забравени. Само че, кой знае как, вратата се е оказала отключена. Триджийгъл се кълне, че е била заключена.

— Откъде знаеш всичко това, Кум?

— Вашият прадядо е писал но този въпрос, милорд. Не прочетохте ли дневниците, които Триджийгъл ви даде преди да доведете тази особа от женски пол в Маунт Хок?

За изненада на Норт Каролайн се разсмя.

— О, откажи се от това, Кум. Хайде, Триджийгъл, времената вече са други. Миналото си е минало и цялото му нещастие трябва да си остане там, където му е мястото — зад нас. То вече не е част от този дом, така че би било добре да престанете да се съобразявате с него. По-добре приветствайте завръщането на справедливостта. Тези дами са Найтингейл точно толкова, колкото и съпрузите им. Всички тези мъже имат майки, нали знаете, включително и Негово височество.

— Тази теза определено не ни допада — обади се Триджийгъл. — Майките на мъжете от рода Найтингейл не заслужават уважение. Всички те са били, казвам го със съжаление, мръсници. Били са към рода Найтингейл само временно, докато мъжете им не разбрали колко коварни са били. След толкова много сходни примери е нормално човек да започне да обобщава, милорд.

Тук той умишлено направи пауза и погледна към Каролайн.

— В близкото минало нито една от въпросните съпруги не е била вярна на мъжа си. Потомците от рода Найтингейл носят това проклятие или може би благословия, зависи от гледната точка. Това е тяхното завещание, вашето завещание, милорд.

— Предостатъчно, Триджийгъл — прекъсна го Норт заплашително тихо, спокойно и безизразно.

— Но, милорд, тя вече се среща с доктор Трийт! — извика Кум. — Всички го знаят!

Беше ред на Триджийгъл, чийто глас звучеше искрено — като на свещеник на погребение:

— Вярно е, милорд. Тя е просто като всички останали. Това е товарът, който трябва да носят мъжете от рода Найтингейл.

— Мисля — започна бавно господарят им, като огледа подред тримата си слуги, — че просто трябва да ви изведа оттук и да ви изпозастрелям. Явно няма да се промените. Каролайн, можеш ли да ми услужиш с пистолета си?

— Съжалявам, Норт, дадох го на прислужника Тими, спомняш ли си?

— Тогава ми трябва едно двуметрово въже — каза той. — Ще обеся и тримата дръвници на ябълковите дървета в градината. Когато изгният, просто ще окапят на земята.