Лорд Найтингейл

Четвърта глава

През цялата останала нощ силният леден дъжд не спря за миг. Оуен и Каролайн бяха подгизнали до костите, но продължиха пътя си, като на няколко пъти се отбиваха в крайпътни странноприемници, за да пийнат горещ чай и да поизсушат дрехите си край огъня в камината. Всичко това ги забави доста, но нямаше какво да сторят. Късно сутринта отседнаха в страноприемницата „Черното руно“, за да си починат.

На втората вечер най-после дъждът спря. Каролайн се облече набързо, приближи се до прозорчето на стаята им и се загледа навън. В двора имаше няколко коня и една карета, край които се суетяха четири-пет човека. Слава Богу, беше престанало да вали. Тя протегна ръце над главата си. Беше почти единадесет вечерта. Беше си поспала и се чувстваше освежена, както впрочем и Оуен, поне ако се съдеше но похъркването му, което я беше и събудило. Време беше да продължат по пътя си. Оуен спеше до тясното й легло, върху струпани на пода одеяла. Тя го побутна лекичко с върха на крака си.

— Хайде, събуждай се. Вече е късно, а трябва да стигнем до Плимут преди следващата почивка. Вече не вали, така че пътуването няма да бъде чак толкова неприятно. Хайде, Оуен.

Младият мъж се обърна но гръб, отвори очи и я погледна. Примигна, после простена. Тя приближи свещта, за да види лицето му по-добре. Беше зачервено и като че ли изгаряше от висока температура.

Тя го загледа, без да повярва на очите си. Беше болен, дяволите да го вземат! Беше имал нахалството да се разболее!

— Оуен, кажи нещо! Недей само да лежиш и да пъшкаш, кажи ми нещо.

Погледът му беше замъглен.

— Не ми харесва това, Каролайн. Не се чувствам добре.

О, Боже! Гласът му звучеше ужасно. Тя коленичи на пода до него и сложи длан на челото му. Наистина беше болен, сериозно болен.

— Чакай да ти помогна да се качиш на леглото.

Той не беше особено едър, но тялото му бе напълно отпуснато, така че тя видя доста зор, докато го замъкне в кревата. Покри го с всички одеяла, които намери в стаята. След това се загледа в него, чудейки се какво, по дяволите, щеше да прави сега.

Не можеше да го изостави, въпреки че й се искаше.

— Оуен, ако не те познавах добре, щях да помисля, че го правиш нарочно.

Спътникът й само простена.

— Не смей само да ми казваш, че това също е дело на баща ти!

Болният не помръдваше, като че се бе слял с леглото.

— О, вярвам ти, че си зле. Не си такъв голям лъжец, че да изиграеш всичко това.

Младата жена заслиза към пивницата на „Черното руно“. Стълбището беше тясно, мръсно и слабо осветено. Вървеше, ориентирайки се по веселите мъжки гласове, които се носеха от кръчмата. Надникна в полутъмното опушено помещение и се огледа за собственика на страноприемницата. Видя го до огъня да разговаря с някакъв човек, който стоеше сам, протегнал крака пред себе си. Кръчмарят имаше нейния ръст, но беше закръглен като буре, а гърдите и коремът му бяха покрити от огромна бяла престилка, която, ако се съдеше по петната върху й, не беше прана скоро.

Каролайн се вмъкна в стаята и тръгна между дървените маси. Внезапно глъчката започна да утихва. Всички мъже бяха вперили поглед в нея, след което един от тях рече:

— Кво’й туй, Маки?

— Ами, трябва да й птиченце, дошло да си поиграй с нас. Клори нема да има нищо напротив двете да си ни подилят. Птиченце, ела тук и ще ти дадем хубаво тъмно пиво и ши ти доставим удоволствие.

Младата жена дори не погледна към тях, а продължи да се движи към собственика, който все така беседваше със самотния човек.

Някаква ръка я хвана за полата.

— Ей, сладурче, закъде си се разбързала? Маки тук иска да ти даде да си пийнеш направо от бирата в неговата халба. А?

Тя обърна бавно глава. Не беше ни най-малко изплашена. Това със сигурност бяха работници, дошли да прекарат една вечер в компания на чаша, както повечето от арендаторите на чифлиците, принадлежащи на Хънимийд. Тя им се усмихна приятелски.

— Не, благодаря, мистър Маки. Трябва да поговоря със собственика, мистър Тюксбъри.

— Чу ли бе, нарече те „мистър“, кат’ че си някоя важна клечка.

— Ам’ чи важна клечка съм си, глупако. Ей, миличка, искаш да говориш със стария Тюксбъри, така ли? О, т’ва са само приказки, нали, Уолт? Само ще си загубиш времето, миличка, от него няма да получиш нищо.

— Не искам да получавам нищо, сър. Моля ви, пуснете роклята ми.

Мистър Тюксбъри най-после вдигна поглед. Уолт обаче не я пускаше. Каролайн постоя нерешително за момент, после вдигна рамене, погледна снизходително Уолт и Маки, вдигна халбата и изпи на един дъх това, което имаше в нея. Силната бира изгори гърлото и стомаха й. Очите й като че щяха да изскочат и тя се закашля.

— О, Боже, какво е това нещо? Вътрешностите ми се чудят дали да пламнат или да замръзнат.

Мъжете гръмко се засмяха, удряйки по масата с чашите си.

— Още една бира за женичката! Ей, Клори, донеси още една за наш’та приятелка.

— Не, благодаря.

Това беше предостатъчно. Маки, за първи път от десет години истински очарован от някоя жена, я дръпна да седне в скута му.

— Никога досега не съм виждал таквоз дребосъче кат’ тебе да изпие цяла пинта! Дай ми една целувка, миличка.

Каролайн се намръщи, забелязала замаяния от алкохола поглед на мъжа, кичурчетата косми по брадата му, които бе пропуснал да избръсне. До ноздрите и достигна мирисът на конюшня, пропит в дрехите и тялото на човека.

— Мистър Маки, трябва да ме пуснете да стана. Благодаря за бирата, но повече не ми се пие. Всъщност предполагам, че никога повече не бих искала да я опитам отново. Чуйте ме сега, брат ми лежи болен горе и трябва да намеря лекар. Ще ми помогнете ли?

— Брат ти оня дребният ли е, със слабохарактерната брадичка и лукавия вид? — попита другият мъж на масата — Уолт, като се наведе към нея.

— Да, казва се Оуен. Къде мога да намеря лекар? Страшно се притеснявам за него.

Мистър Тюксбъри остави събеседника си и се запъти към тях. Не изглеждаше особено доволен. „Поне, мислеше си младата жена, ще ми помогне да се отърва от тези досадници.“ Собственикът на страноприемницата почти извика в ухото й:

— Мис Смит, какви са тези приказки, че брат ви бил болен? Така ли е, госпожичке, този господин, ваш брат ли бил? Не съм повярвал и за миг, че е така. Това трябва да е някой млад джентълмен, когото скубеш най-безсрамно. Остави я да си върви, Маки, прекалено печена е за теб и Уолт, както и за всички тук. Не ще и дума, хитра е. Проститутка, дошла да върши мръсния си бизнес под моя покрив! Няма да се учудя, ако е замъкнала бедния младеж горе, за да му вземе всичките пари, а сега ми се преструва, че бил болен. Отровихте ли го, мис Смит?

Въпросът му я свари съвсем неподготвена. Мислеше я за проститутка? За безсрамница? Умът й отказа да асимилира всичко това.

— Недей да се пениш, Тюкс. Малката не ти е сторила нищо, нито пък на някой друг от компанията. Момчето сигурно й е брат. Слушай, Тюкс, момичето си е на място, ами оня, брат й не е стока.

— Чуй ме, Маки, тя не е нищо…

— Добри ми Тюксбъри, за какво е всичко това? — попита господинът, който седеше сам край огнището. Гласът му беше спокоен и дълбок и звучеше леко развеселено, а видът му съвсем не бе неприятен за окото.

— Извинете ме, милорд. Всичко е заради тази млада особа тук. Казва, че момчето горе й било брат и било болно. Тя е…

— Защо не и вярваш?

— Погледнете я само, милорд, как си седи в скута на Маки, като че там се е родила. Явно е привикнала на подобни неща. Вижте и Клоринда, цялата е настръхнала, защото тази тук се опитва да отмъкне клиентите й. Не искам неприятности, милорд, Клоринда ще се нахвърли отгоре й, ще започнат да скубят косите си и ще настане адска олелия, а нервите ми не издържат на подобни неща. Не я ли видяхте как гаврътна бирата? Коя дама би постъпила така?

— Тази дама обаче би го направила и го направи — сряза го студено Каролайн. — Никога преди това не съм опитвала бира и сигурно няма и да опитам повече. Много е силна. Да не би да има някакъв закон, за който не съм чувала и който забранява на дамите да опитват от тази бира?

— Ха! — успя само да възкликне Тюксбъри.

— Та значи — обади се отново мъжът, който имаше вид на благородник, — вие сте мис Смит? Така ми се струва по-разумно.

Тя се обърна към Маки и му се усмихна.

— Трябва да вървя, мистър Маки. Наистина трябва да доведа лекар за брат си. Освен това нямам желание Клоринда да изскубе косите ми до корен.

— Клори е трудна женичка и характерът й не е от най-благите. По-добре я пусни, Маки.

— Ний ши доведем лекаря вместо вас, мис — неочаквано обяви Маки, повдигна я с лекота и я изправи до себе си.

След това стана на свой ред и Каролайн си даде сметка, че той беше най-високият човек, когото някога беше виждала. Тя погледна нагоре и му се усмихна.

— Благодаря ви, мистър Маки.

Новоизлюпеният й ухажор се поклони любезно, целуна ръката й и каза:

— Ти си сладко момиче. Почакай тук и стой по-далеч от Клори.

След това Маки отново се поклони, този път по-грациозно от първия път, защото вече имаше някакъв опит. После изрева на останалите мъже и всички го последваха шумно навън, като послушна войска.

— Сега слушайте, госпожичке, няма да позволя да…

— Моля ви да почакате за момент, мистър Тюксбъри. Искам да поговоря с мис Смит. Ако обичате, донесете чаша чай за нея и кажете на мис Клоринда, че ще се погрижа това гълъбче да не прелита в нейната територия.

Непознатият се обърна към Каролайн и й се усмихна едва забележимо.

— В скута ми ли предпочитате да седнете или един стол би свършил същата работа?

— Не сте толкова голям като мистър Маки. Може да ме изтървете. Така че ще си взема стол.

Мъжът я изгледа продължително.

— Имате отговор за всичко — каза най-после той. — Отдавна не съм срещал млада дама, която да има готов отговор за всичко.

Той стана церемониално, за да я покани на своята маса до огнището, и кавалерски дръпна назад стола й.

— Заповядайте, мис. Няма да рискуваме да сядате в скута ми, тъй като съм много слаб.

— Благодаря ви, сър.

Непознатият се върна на стола си и отново протегна крака към огъня. Постоя така замислен, после се намръщи.

— Как постигнахте това?

— Кое, сър?

— Тези мъже. Те са доста недодялани и очевидно се чувстват добре в собствената си кожа. Но изведнъж онзи Маки само дето не падна на колене пред вас, уверявайки ви във вечната си преданост. Как го постигнахте?

— Нямам представа. Те са ми симпатични, наистина. Напомнят ми за фермерите в имението ни — обикновени мъже, които пият, за да се отърват от грижите си. Бяха мили към мен, щом разбраха, че това е начинът, по който трябва да се държат.

— Смея да кажа, че не са ни най-малко мили към самотните жени, навлезли в тяхната територия. Отношението им към вас обаче беше коренно различно. Е, нека това си остане една мистерия за мен. Какво ужасно време… Но все пак тази вечер като че е малко по-приятна от предишната.

— Събудих се непосредствено преди да сляза тук, така че няма как да знам това. Разбрах само, че вече не вали. Толкова мразя да пътувам в дъждовно време, а точно това доста ни забави.

Тя се плесна с ръка през устата, отворила широко очи. Изглеждаше като войник, който току-що по невнимание е издал важна военна тайна на врага.

— Брат ви е болен — произнесе безстрастно непознатият, — така че тази вечер няма да ходите никъде.

— Пътувахме измокрени до кости цялата нощ и тази сутрин. Мислех си, че един добър сън ще ни помогне да си възстановим и запазим силите си. Оуен не е от най-здравите.

— Той ли е със слабохарактерната брадичка?

— Значи сте чули думите на Уолт? Струва ми се, че е прав в характеристиката си. Мисля, че ще успея да убедя брат ми да си пусне брада, за да я прикрие. Какво ще кажете?

— Ще кажа това, че първо трябва да хвърля един по-продължителен поглед върху тази слабохарактерна брадичка, преди да препоръчвам окосмяването й.

— Няма да е нужно, сър. След малко мистър Маки ще се върне с лекаря, който ще даде нещо тонизиращо на Оуен, и утре ще можем да продължим пътя си.

— Мога ли да попитам къде отивате, мис?

— В Корнуол.

Вдигнал въпросително едната си вежда, той чакаше тя да продължи.

— Предпочитам да не ви разкривам всичко, сър. Честно казано, не мога да повярвам, че вече ви казах толкова много, след като вие сте ми напълно непознат. Може да се окажете опасен. Може би навън имате съучастници, които чакат само знак от вас.

— Да — отвърна той. — Всички тези неща са възможни.

Не каза нищо повече, само гледаше право напред в жаравата. Изглеждаше напълно отпуснат, напълно в свои води. Каролайн имаше чувство, че нейното присъствие му е напълно безразлично. Очевидно би се чувствал по абсолютно същия начин и без нейната компания.

— Сам сте, нали? — понита тя. — Вън не ви чака никой?

— Да, абсолютно сам съм.

Тогава тя се чу да произнася:

— Името ми не е мис Смит.

Той бавно обърна глава и я погледна.

— Казвам се Джоунс — продължи тя. Непознатият продължаваше да я наблюдава. После се усмихна. Първоначално това беше просто разтегляне на устните, но постепенно се превърна в истинска усмивка и накрая мъжът се разсмя.

Смехът му ехтеше възхитително и тогава, все така изненадана, Каролайн се чу да казва без никакво колебание:

— Това не е цялата ми фамилия, но пак си мисля, че не е разумно да споделям с вас. Наистина не разбирам какво ми става. Вие нито ми нареждате, нито ме питате, нито ме молите да ви разкрия каквото и да било, а аз, само да отворя уста, и всичко като че само се излива навън. Това е определено ме смущава. Вие сте опасен човек.

— Тогава нека се върнем на мис Смит, въпреки че мис Смит не е особено вдъхновяващо. Но същото може да се каже и за мис Джоунс.

— Кой сте вие, сър?

— Аз ли? Аз съм Чилтън.

— Кой Чилтън? Мистър Тюксбъри ви наричаше „милорд“.

— Права сте, така че лорд Чилтън ми подхожда чудесно. Отсядал съм тук пет-шест пъти. Тюксбъри обича някой джентълмен от време на време да оказва чест на страноприемницата му. Може би преди малко си помисли, че „проститутката“ в скута на Маки може да ме отврати и прогони от неговия хан. Беше готов да ви хване за ухото и да ви изхвърли навън посред нощ.

— Къде отивате?

— В Лондон. Имам да уреждам някои неща. Но това сигурно не ви интересува,… мис Смит. Така, ето и чая ви. Защо не си го изпиете спокойно, а аз ще отида да видя дали вашият брат със слабохарактерната брадичка все още диша.

— О, не!

Тя скочи на крака и бутна чашата. Горещият чай се разплиска върху масата и оттам потече върху полата й.

— Какво има, мис Смит?

— Брат ми няма да иска да ви види. Вие сте непознат. Може ла го стреснете и да загуби съзнание или нещо подобно, така че, сър, моля ви, недейте… Той седна отново с отегчен и безразличен вид.

— Тюксбъри! — провикна се след малко. — Още една чаша чай и чиста покривка, ако обичаш. Мис Смит току-що се опита да изпере роклята си.

— Благодаря ви — каза тя. Той само кимна, без да й обръща повече внимание. И отново се чу да произнася сама, като хипнотизирана: — Работата не е в това, че брат ми може да припадне, като ви види вас. Просто може да издрънка всичко, а това няма да бъде хубаво.

— Така, както вие сега издрънквате всичко ли, мис Смит?

— О, Боже, може и да го правя, но наистина не го желая! Непрекъснато се хващам в мига, в който почти съм изплюла камъчето. Не разбирам какво става с мен.

— Може би сте католичка и аз ви напомням някой свещеник от детството ви?

— Не, нищо подобно. Всички свещеници, които съм виждала, са бледи, тъй като прекарват прекалено много време в затворени помещения. И освен това не могат да имат подобен ефект върху мен, тъй като обикновено се страхуват да изкажат мнението си.

— Къде по-точно в Корнуол отивате? Не, не го издрънквайте веднага, оставете ме да се потрудя, за да го открия. Виждате ли, аз също живея в Корнуол и се питам дали след няколко дни няма да се окаже, че с вас сме съседи.

— Потрудете се тогава, сър.

— Много добре. Аз живея край Гунбел.

— Сега го измислихте.

— О, благодаря ви, мистър Тюксбъри. Съжалявам, задето излях чая си. Ухае така прекрасно.

Мистър Тюксбъри, видял че лорд Чилтън не беше ни най-малко смутен от присъствието на проститутката, успя да се усмихне, макар и трудно.

— Ще задържа Клори по-надалеч от вас, мис — каза той, — но тя е нещастна. Няма ви никакво доверие.

— Оценявам това, мистър Тюксбъри. Е, сър, Гунбел8 ли казахте? Това е абсурдно име, сигурно сега си го измисляте.

— Бях разкрит. Много добре, в такъв случай живея недалеч от Плейн Плейс, близо до Крипълсийз.

Каролайн се разсмя така, че се задави и пак разля чая по корсажа си.

— О, Боже! Вижте какво направих, отново заради вас…

— Е, така поне сте мокра цялата, а не само полата.

— Плейн плейс9, това е истинска глупост. А Крипълсийз10 е направо невъзможно!

— Не мога да пия повече чая си, иначе ще залея и вас.

— Туелвдхедс11

— Всъщност едно от тях е истинското място или много близо до него.

— Знаете ли аз откъде съм, сър?

Лорд Чилтън вдигна черните си вежди.

— Обзалагам се, че дори и да стоя тук безмълвно, вие всичко ще си кажете.

— От Афпъдъл.

— Хубаво местенце. Прекарах там няколко приятни седмици с любовницата си, мисис Одсботл12.

Младата жена се отказа да се съпротивлява и само стоеше, отпиваше от чая си, съсредоточена в усилието да държи устата си затворена и да се ослушва за Маки и лекаря.

— Да, Изабела Одсботл. Окуражавах я официално да смени името си, но тя отказа, защото много обичала „Изабела“ — това било името на баба й.

Този път Каролайн отказа да захапе въдицата. Колкото до лорд Чилтън, той се беше облегнал на стола си, кръстосал ръце пред гърдите си, и не можеше да се начуди на себе си. Разговаряше от толкова време с някаква непозната млада дама — която при това беше и ексцентрична, — и се забавляваше истински от това. Питаше се коя е тя. За миг дори не беше повярвал, че онзи Оуен, който лежеше горе, й е брат.

Дали не му беше пристанала?

Нямаше нищо против да изчака. Странно, но наистина му се искаше да научи кои и какви са тя и Оуен. Беше късно, в кръчмата беше топло, а брендито приятно пареше в стомаха му. Той задряма.

Каролайн се втренчи изумено в доскорошния си събеседник. Беше заспал. Имаше наглостта да заспи пред нея!

Младата жена чу, че входната врата се отваря и в помещението нахлу шумът от многобройни мъжки гласове. Тя се усмихна с леко злорадство. Джентълменът пред нея нямаше да дреме още дълго, нямаше да може при тази врява.

Маки застана на прага на кръчмата, по-скоро се сниши, което беше задължително, тъй като входът беше поне с трийсетина сантиметра по-нисък от него.

— Ето го господаря на костите, мис. Уолт помириса дъха му и не падна пиян. Освен това може да се движи по права линия, така че няма да умъртви брат ти.

— Да благодарим на Бога за това — каза лорд Чилтън, без да вдига поглед.

— Казва съ доктор Тъкбъкит13.

— О, не! — възкликна Каролайн, като се изправяше. — Чудя се дали не идва от Мъмбълс14. Предполагам, че повечето, наречени Тъкбъкит, идват оттам.

Чу лорд Чилтън да се изкисва зад гърба й, когато излизаше от помещението. Кискането, както и смехът му, имаха някаква ръждива нотка.

„Странен човек“ — помисли си тя, докато се качваше по тясното стълбище зад лекаря, който наистина можеше да се движи без особена помощ от страна на Маки.