Мис Безсърдечна

9. Ариа преминава от другата страна

Вторник след училище Ариа стоеше на тротоара в центъра на Ярмът, малко градче на няколко мили от Роузууд. Купчините мръсен сняг загрозяваха фасадите на магазините. Пред кръчмата „Яху“ беше окачена табела, която подканяше: „Изпийте три бири, вземете две безплатно“. Неоновата реклама на прозореца до входната врата беше изгоряла наполовина и светваше единствено ху.

Ариа си пое дълбоко дъх и се изправи пред входа на магазина, заради който беше дошла тук. „СТАРИЯТ МИСТИЧЕН МАГАЗИН“ пишеше с калиграфски почерк на чергилото. На прозореца светкаше неонов пентаграм, а зелената табела на вратата гласеше: „КАРТИ ТАРО, ГЛЕДАНЕ НА РЪКА, ПАГАНИЗЪМ, УИКА5, АНТИКИ“. А под това: „СЕАНСИ И ДРУГИ ЕКСТРАСЕНСКИ УСЛУГИ. ПОВЕЧЕ ИНФОРМАЦИЯ В МАГАЗИНА“.

След разговора е Байрън предишния ден тя все повече се убеждаваше, че са видели призрака на Али. В това имаше смисъл — месеци наред Ариа можеше да се закълне, че я наблюдават, че някой наднича пред прозореца на старата й спалня, следи я от гъстата гора, подава се иззад ъгъла в „Роузууд дей“. В някои случаи сигурно ставаше въпрос за Мона Вандерваал, която събираше тайни… но невинаги. Ами ако Али искаше да каже нещо на Ариа и останалите във връзка с нощта, когато беше убита? Ами ако те бяха длъжни да я изслушат?

Когато влезе в магазина, над вратата издрънча звънче. Вътре миришеше на пачули, най-вероятно от ароматните пръчици, които тлееха във всеки ъгъл. По рафтовете бяха наредени кристални амулети, аптекарски шишенца и гравирани с дракони бокали.

На полицата зад касовия апарат се мъдреше радио, настроено на новинарската станция. „Роузуудската полиция разследва причината за пожара, който унищожи десет декара гори и едва не погуби роузуудските малки сладки лъжкини“, изграчи репортерът. На фона на тракащи компютърни клавиатури.

Ариа тихо изстена. Мразеше новия им прякор. Звучеше така, сякаш те бяха някакви побъркани барбита.

„Във връзка с това — продължи репортерът, — полицията работи заедно с ФБР, за да разшири търсенето на предполагаемия убиец на госпожица Дилорентис, Иън Томас. Разрази се спор за това дали господин Томас е имал съучастници. Повече по темата след рекламите“.

Някой се прокашля и Ариа вдигна поглед. До касовия апарат седеше един оплешивяващ младеж около двайсетте, облечен с потник от нещо, което приличаше на конски косми. „ЗДРАСТИ, АЗ СЪМ БРУС“, пишеше на табелката, която висеше на гърдите му. „МЕСТЕН ВЕЩЕР“. В скута му лежеше книга, а той я гледаше така, сякаш смяташе, че може да открадне нещо. Ариа отстъпи назад от масата с ритуални масла и му се усмихна мило.

— Ъ-ъ-ъ, здрасти. — Гласът й беше дрезгав. — Тук съм за сеанса. Той започва след петнайсет минути, нали? — Беше видяла програмата за сеансите в сайта на магазина.

Магазинерът отгърна следващата страница с отегчено изражение. После хвърли един клипборд на щанда.

— Впишете си името. Цената е двайсет долара.

Ариа бръкна в раничката си и измъкна няколко омачкани банкноти. След това се наведе и написа името си. За днешния сеанс се бяха записали още трима души.

— Ариа?

Тя подскочи стреснато и се огледа. До стената, върху която висяха вуду талисмани, беше застанало едно момче с униформа на „Роузууд дей“, жълта лакроска гривна на китката и широка доволна усмивка на лицето.

— Ноъл? — изломоти Ариа. Ноъл Кан беше най-добрият приятел на брат й, най-типичното роузуудско момче, което беше срещала и със сигурност последният човек, когото би очаквала да види на подобно място. В шести и седми клас, когато популярността в училище все още значеше нещо, Ариа си беше паднала по Ноъл — и разбира се, той беше луднал по Али. Всички обичаха Али. Но в началото на годината, когато тя се върна от Исландия, Ноъл започна да я сваля, внезапно намирайки я интересна и екзотична вместо странна. Или може би най-накрая беше забелязал, че има гърди.

— Страхотно е, че те срещам тук — произнесе провлачено той. Приближи се до щанда и надраска името си под нейното в списъка.

— И ти ли си дошъл за сеанса? — невярващо попита Ариа.

Ноъл кимна, оглеждайки тесте карти таро с нарисувана полугола магьосница на кутията.

— Сеансите са страхотни. Чувала ли си за „Лед Цепелин“? Те са били обсебени от мъртвите. Казват, че са вземали текстовете на песните си от сатанистите.

Ариа го погледна. „Лед Цепелин“ бяха последното увлечение на Ноъл и Майк. Предишния ден брат й беше попитал Байрън дали няма „Лед Цепелин IV“ на плоча — искал да си пусне „Стълба към небето“ на обратно, за да чуе скритите послания.

— Но тъй като и ти си тук, това ме приближава още повече до готиното момиче, нали? — Ноъл се изкиска похотливо. — Хей, току-виж се получило и ти дойдеш на купона у дома в четвъртък вечер.

Ариа се почувства така, сякаш по кожата й бяха полепнали пиявици. Черепите талисмани, наредени по близкия рафт, й се хилеха зловещо. Продавачът зад щанда се усмихваше загадъчно, сякаш пазеше някаква тайна. Какво всъщност търсеше тук Ноъл? Дали някой от роузуудската преса не го беше придумал да следи Ариа и да докладва за всяка нейна стъпка? Или това беше номер, скроен от момчетата в отбора по лакрос. В шести клас, преди Али да я приеме в своето обкръжение, странната Ариа беше тормозена непрекъснато и от момчетата, и от момичетата.

Ноъл взе една пурпурна свещ с фалическа форма, след което я остави на мястото й.

— Предполагам, че си тук заради Али, нали?

Мирисът на пачули започна да дразни обонянието на Ариа. Тя кимна безучастно.

Ноъл я погледна внимателно.

— Значи наистина си я видяла в гората?

— Не е твоя работа — сопна му се Ариа и се огледа дали край кутиите с ароматизирани пури няма скрити камери или рекордери. Това беше точно въпросът, който би задал някой роузуудски репортер.

— Добре де, добре — отстъпи Ноъл. — Не исках да те ядосвам.

Продавачът затвори книгата си със силно тупване.

— Медиумът каза, че можете да влизате — обяви той и дръпна завесата в дъното на магазина.

Ариа погледна първо към завесата, след това към Ноъл. Ами ако зад кашоните в задната стаичка дебнеха цяла банда типични роузуудски момчета, готови да й направят десетки снимки, които по-късно да публикуват в интернет? Но магазинерът я гледаше, така че Ариа стисна зъби, мина през завесата и седна в един от металните сгъваеми столове, подредени в средата на стаята. Без да я попита дали може, Ноъл се настани до нея и съблече якето си. Ариа му хвърли един бърз поглед. Веднага се виждаше защо толкова много момичета искаха да излизат с него — той имаше тъмна, къдрава коса, тежък поглед и високо, атлетично тяло. Дъхът му миришеше на ментов освежител. Все тая. Дори да имаше важна причина да е тук, той не беше нейният тип. Идеално прилепващите му тъмни дънки очевидно бяха купени от някой скъп бутик и той беше твърде изтупан за вкуса й; брадата му не беше набола дори на милиметър.

Ариа се огледа и се намръщи. Единствената светлина идваше от крушка, която висеше от тавана, и от една гадно миришеща свещ в ъгъла. По рафтовете до тавана бяха натрупани необозначени кашони, а до аварийния изход лежеше едно голямо продълговато дървено нещо, което подозрително приличаше на ковчег. Ноъл проследи погледа й.

— Да, това е ковчег — каза той. — Хората си ги купуват за лична употреба. Лягат вътре и се преструват, че са мъртви.

— Откъде знаеш? — прошепна тя смаяна.

— Знам много повече, отколкото можеш да предположиш.

Супербелите му зъби проблеснаха в мрака и Ариа потрепери.

Завесата отново се раздели, влязоха още двама души и също седнаха. Единият беше възрастен мъж с дълги, извити нагоре мустаци, а другият беше жена, която изглеждаше около трийсетте, но не можеше да се каже със сигурност. Беше забрадила косата си и носеше големи слънчеви очила. Последен влезе някакъв млад мъж. Той носеше кадифена мантия и беше увил главата си с вълнен шал. На врата си беше увесил медальони и нанизи с мъниста, а в протегнатата си напред ръка носеше приспособление за сух лед, което пръскаше пушек в и без това замъглената стая.

— Привет — избоботи той. — Името ми е Икуинокс6.

Ариа едва не се задави от смях. Икуинокс? Я стига! Но Ноъл на съседния стол се беше навел напред, погълнат изцяло от представлението.

Икуинокс протегна ръце към тавана.

— За да призова духовете, с които желаете да се срещнете, искам всички да затворите очи и да се съсредоточите едновременно. — Той започна да припява монотонно.

Присъстващите, включително Ноъл, се присъединиха към него. Студът от металния стол проникваше през вълнената пола на Ариа. Тя внимателно отвори едното си око и се огледа. Всички се бяха навели напред в очакване и се бяха хванали за ръцете. Внезапно Икуинокс се отметна назад, сякаш блъснат от невидима сила. Ариа потръпна и усети леко подухване. Почувствала внезапен прилив на вяра, тя също започна да припява.

Настъпи продължително мълчание. Нещо изтрака по тръбите на централното отопление. На горния етаж се чуха меки стъпки. От предната стая полъхна сладък и пикантен аромат. Нещо много меко, подобно на перо, погали бузата на Ариа и тя подскочи. Когато отвори очи, не видя нищо.

— Добре-е-е — каза Икуинокс. — Така, вече можете да си отворите очите. Чувствам, че при нас има някой, който е бил много близък с един от вас. Дали някой не е загубил наскоро приятел?

Ариа се вцепени. Али не можеше да се появи просто ей така… нали?

За неин ужас медиумът се приближи точно до нея и се наведе към лицето й. Брадичката му щръкна напред, той миришеше леко на трева. Очите му бяха широко отворени и не мигваха.

— Ти си човекът — каза той с нисък глас в ухото й.

— А? — прошепна Ариа и настръхна.

— Ти си изгубила някой специален приятел, нали? — попита напрегнато той.

В стаята цареше пълно мълчание. Сърцето на Ариа се разтуптя.

— Тя… тук ли е? — Огледа стаята, сякаш очакваше да види момичето, което беше спасила от огъня, облечено със същия суичър и с лице, омазано със сажди.

— Наблизо е — увери я медиумът. Той протегна пръсти и стисна брадичката си, потънал в концентрация. Изминаха още няколко секунди. В стаята като че ли притъмня. Единствената светлина идваше от светещия в тъмното водоустойчив часовник на Ноъл. Пулсът на Ариа отекваше в ушите й. Пръстите й започнаха да треперят така, сякаш улавяха някакви вибрации. Вибрациите на Али.

— Тя ми казва, че знае всичко за теб — каза Икуинокс почти подигравателно.

Ариа настръхна от страх — и надежда. Това определено звучеше като Али.

— Бяхме най-добрите приятелки.

— Но на теб въобще не ти харесваше, че тя знае всичко за теб — поправи я Икуинокс. — И тя беше наясно с това.

Ариа ахна изненадано. Сега и краката й започнаха да треперят в унисон с пръстите. Ноъл замръзна на стола си.

— Така… ли?

— Тя знаеше много неща — прошепна Икуинокс. — Знаеше, че ти искаш да се махне. Това много я натъжаваше. Много неща я натъжаваха.

Ариа притисна ръка към устата си. Всичките хора в стаята я гледаха втренчено. Можеше да види бялото на ококорените им очи.

— Не исках да си иде — каза тя с писклив глас.

Икуинокс отметна глава назад, сякаш по този начин можеше да види по-добре Али.

— Но тя ти прощава. Знае, че също не се е държала добре с теб.

— Наистина ли? — заекна Ариа и сложи длани върху коленете си в опит да успокои треперенето им. Така си беше, наистина. Понякога Али не се държеше добре с нея. Много пъти, всъщност.

Икуинокс кимна.

— Тя знае, че не е постъпила добре, като е откраднала приятеля ти. Особено след като сте били заедно толкова дълго време.

Ариа вдигна рязко глава, чудейки се дали е чула правилно. Един стол изскърца и някой от публиката се изкашля.

— Моят… приятел? — повтори тя. Мъчително чувство сви стомаха й. В седми клас тя нямаше приятел.

Което означаваше, че този шарлатанин въобще не говори с Али.

Ариа скочи и едва не удари главата си в ниско окачения фенер. Отправи се към изхода, лутайки се в облака от ароматна мъгла.

— Хей! — извика Икуинокс.

— Ариа, почакай! — обади се Ноъл, но тя не му обърна внимание.

Един направен от картон магьосник сочеше пътя към тоалетната. Ариа хукна нататък, затръшна вратата зад гърба си и се отпусна върху умивалника, без да обръща внимание на сапуна, който събори на пода. Идиотка, помисли си тя. Разбира се, че Али я нямаше тук. Разбира се, че сеансите са пълна глупост. Медиумът сигурно беше заговорил за Али, защото беше разпознал Ариа от новините. Къде й беше умът?

Тя погледна към отражението си в кръглото, запотено огледало, което висеше над умивалника. Кожата й беше млечнобяла. Но дори да беше шарлатанин, Икуинокс беше казал нещо ужасно — което донякъде беше вярно. Ариа наистина искаше Али да изчезне.

Двете бяха заедно, когато в седми клас Ариа видя баща си да се натиска с Мередит на паркинга на Холис. В следващите седмици Али непрекъснато говореше за това. Отвеждаше Ариа в ъгъла през междучасията и я питаше дали има някакво развитие по случая. Самопоканваше се в къщата на Ариа за вечеря, хвърляше обвинителни погледи към Байрън и съчувствени към Ила. Когато петте най-добри приятелки бяха заедно, Али непрекъснато правеше намеци, че всеки момент ще разкрие тайната на Ариа, ако Ариа не прави каквото й се каже. Това й беше дошло до гуша и в един момент, в седмиците преди изчезването на Али, тя беше започнала упорито да я избягва.

Това много я натъжаваше, беше казал медиумът. Възможно ли е Али да е знаела колко много Ариа иска да се отърве от нея? Внезапно в главата й се появи един спомен: в деня след изчезването на Али, госпожа Дилорентис беше поканила Ариа и останалите момичета вкъщи и беше започнала да ги разпитва знаят ли къде е отишла Али. Изведнъж се беше облегнала на лакти и беше попитала дали някога е изглеждала… тъжна. Момичетата веднага възразиха — Али беше красива и умна, и неустоима. Всички я обожаваха. В емоционалния речник на Али не съществуваше думата тъжна.

Ариа винаги беше гледала на себе си като на жертва, а на Али като на хищник, но ако Али също беше преживявала някакви проблеми? Ами ако Али се е нуждаела от някого, с когото да поговори — а Ариа я беше отблъснала?

— Съжалявам — прошепна тя и започна да плаче. Гримът й се размаза по бузите й. — Али, толкова съжалявам. Никога не съм искала да умираш.

Изведнъж се чу рязко съскане, като радиатор, който изпуска пара. Крушката над огледалото примигна и тоалетната потъна в тъмнина. Ариа замръзна и сърцето й замря. След това леко подуши с нос — във въздуха се разнесе остра пикантна миризма. На ванилов сапун.

Ариа са вкопчи в умивалника. След това, без предупреждение, лампата изведнъж светна отново. Ариа се вгледа уплашено в отражението си в огледалото. Но там се отразяваше още нещо.

Зад собствените й леденосини очи се виждаше момиче със сърцевидно личице, големи сини очи и зашеметяваща усмивка. Ариа ахна и се обърна. На корковата дъска на вратата, върху купчината стари плакати за концерти, разпродажби на сгъваеми легла и стаи под наем, беше забодена цветна снимка на Али.

Ариа се наведе напред, очите на приятелката й я привличаха. Гърлото й пресъхна. Това беше флаерът, в който я обявяваха за изчезнала, същата снимка, която се появи по кутиите с мляко и в местните обяви. „ИЗЧЕЗНАЛА — пишеше с големи печатни букви. — АЛИСЪН ДИЛОРЕНТИС. СИНИ ОЧИ, РУСА КОСА, ВИСОЧИНА 1.52 М, ТЕГЛО 41 КГ. ЗАБЕЛЯЗАНА ЗА ПОСЛЕДНО НА 20 ЮНИ“. Ариа не го беше виждала от години. Тя трескаво огледа всеки сантиметър от флаера, дори го обърна отзад, опитвайки се да разбере защо е тук — и кой го е сложил. Но не откри нищо.