Мис Безсърдечна

15. Приятели във Фейсбук

Спенсър и Андрю седяха, щастливо притиснати един към друг, на дивана в ремонтирания сутерен на къщата на семейство Хейстингс и прехвърляха каналите по телевизора. Отношенията й с Андрю се бяха върнали в нормалното си русло — дори се развиваха още по-добре и караницата от предишната седмица отдавна беше забравена. Непрекъснато си разменяха флиртуващи съобщения в Туитър, а когато Андрю дойде у тях, й поднесе кутийка с подарък от „Джей Крю“. Вътре имаше чисто нов бял кашмирен пуловер с V-образно деколте, точно копие на любимия пуловер на Спенсър, който беше съсипан при пожара. Когато в понеделник разговаряха по телефона, тя му беше споменала за това. Той дори беше улучил точния й размер.

Тя се спря на СиЕнЕн, които бяха преминали от икономическите новини към новините от последния час. Говореха за нещо, което съвсем не беше скорошно. „В очакване на доказателство“, гласяха титрите. На екрана се виждаше кадър от „Стийм“, дневния кафе-бар на „Роузууд дей“. Снимката сигурно беше направена няколко часа по-рано, защото на дъската за дневното меню пишеше:

Пред бара се беше наредила опашка от ученици, облечени със сини сака, които искаха да си вземат кафе или горещ шоколад. Кирстен Кълън разговаряше с Джеймс Фрийд. Джена Кавана се суетеше край вратата, а кучето водач беше изплезило език. В ъгъла Спенсър забеляза бъдещата доведена сестра на Хана, Кейт Рандъл, заедно с Наоми Циглър и Райли Улфи. Хана не беше с тях; Спенсър беше чула, че тя внезапно е заминала за Сингапур. Емили също я нямаше, беше отишла в Бостън. Стори й се странно, че Емили беше пропусната — нали всъщност тя настоя полицията да търси Али — но от друга страна така беше по-добре.

— Резултатите от ДНК анализа на тялото, намерено в задния двор на семейство Дилорентис, ще станат известни всеки момент — разнесе се гласът на репортера. — Нека да проследим реакцията на някогашните съученици на Алисън.

Спенсър побърза да смени канала. Последното нещо, което искаше да чуе, беше как някакви момичета, които въобще не познаваха Али, бърборят за това каква ужасна трагедия е случилото се. Андрю стисна успокоително ръката й и поклати глава.

На екрана се появи лицето на Ариа. Репортерите я преследваха, докато тя се отдалечаваше на бегом от хондата на баща си, която беше спряла пред „Роузууд дей“.

— Госпожице Монтгомъри! Дали някой не е запалил пожара, за да прикрие важни улики? — разнесе се нечий глас. Ариа продължи да бяга, без да му отговори. На екрана се появи надпис: „Какво ли крие тази малка лъжкиня?“.

— Леле! — Лицето на Андрю почервеня. — Настина трябва да престанат с това.

Спенсър разтърка слепоочията си. Поне Ариа не твърдеше, че са видели Али. Но в този миг се сети за есемесите, които беше получила от нея по-рано същия ден — че духът на Али може би се опитва да се свърже с тях, за да им каже нещо важно за нощта, когато е била убита. Спенсър не вярваше на тези глупости, но думите на Ариа й напомниха за нещо, което Иън каза в деня, когато се появи на задната й веранда. Ами ако ти кажа, че има нещо, което не знаеш?, й беше прошепнал той. Има една тайна, която ще преобърне живота ни с главата надолу. Иън грешеше, като мислеше, че Джейсън и Уайлдън са въвлечени в убийството на Али, но тя продължаваше да вярва, че наистина съществува нещо, което никой от тях не разбираше.

Алармата на часовника на Андрю се включи и той се изправи.

— Комитетът по организирането на бала за Свети Валентин зове. — Той изпъшка. Наведе се напред и я целуна по бузата, след което я стисна за ръката. — Добре ли си?

Спенсър не го погледна.

— Така мисля.

Той наведе още повече главата си в очакване.

— Сигурна ли си?

Спенсър сви и разгъна юмруците си. Беше безсмислено да го крие; Андрю имаше свръхестествената способност да познава кога нещо я притеснява.

— Открих някои много странни неща за родителите ми — избъбри тя. — Оказа се, че майка ми дълго време е крила от мен тайната за това как са се запознали с баща ми. Което ме кара да се питам дали не крие и други неща. — Като например защо не иска въобще да споменавам за нощта, когато изчезна Али, едва не изтърси тя.

Андрю сбърчи нос.

— Защо просто не поговориш с нея за това?

Спенсър изчетка една въображаема нишка от лилавия си кашмирен пуловер.

— Защото, изглежда, е забранена тема.

Андрю отново седна на дивана.

— Виж. Последния път, когато имаше някакви подозрения за семейството си, ти реши да действаш зад гърба им… и накрая изгоря. Каквото и да те притеснява, питай открито. В противен случай може да стигнеш до погрешни изводи.

Спенсър кимна. Андрю я целуна, обу старите си, очукани половинки, навлече вълненото си палто и излезе. Тя го проследи с поглед как се отдалечава по пътеката и въздъхна. Може би беше прав. Душенето наоколо нямаше да й донесе нищо хубаво.

Беше стигнала до средата на стълбището към втория етаж, когато чу шепот в кухнята. Изпълнена с любопитство, тя се спря и напрегна слуха си.

— Искам да си мълчиш за това — изсъска майка й. — Много е важно. Ще успееш ли този път?

— Да! — отвърна отбранително Мелиса.

След това двете излязоха през задната врата. Спенсър стоеше без да мърда, тишината звънтеше в ушите й. Щом Мелиса твърдеше, че не е в добри отношения с майка им, защо двете продължаваха да си споделят тайни? Тя отново се замисли върху думите на майка си от предишния ден — за тайната, която дори Мелиса не знаела. Спенсър все още не можеше да повярва, че тя е била студентка по право в Йейл.

Когато чу вратата на гаража да издрънчава и мерцедесът да излиза навън, тя внезапно реши, че се нуждае от доказателство.

Врътна се рязко на стълбите и влезе в тъмния, миришещ на пури кабинет на баща й. Първия път, когато влезе тук, тя записа целия му хард диск и откри банковата сметка, която доведе до цялата тази каша с Оливия. Сега започна да оглежда рафтовете с книги, които съдържаха правни томове, първо издание на различни книги на Хемингуей, пластмасови табели, на които бяха отпечатани поздравления за спечелването на еди-кое си дело… Изведнъж в горния десен ъгъл забеляза пъхнат един червен том. Отстрани на корицата пишеше АЛБУМ НА ПЪРВИ КУРС, ЙЕЙЛ.

Тя тихичко придърпа стола на баща си към рафтовете, покатери се върху меката седалка и сграбчи книгата. Когато я отвори, отвътре се разнесе миризма на плесен. Падна и една стара снимка и се плъзна върху полирания под. Тя се наведе и я вдигна. Това беше малка квадратна фотография от полароид, на която бременна руса жена стоеше пред красива тухлена сграда. Лицето на жената беше размазано. Не беше майката на Спенсър, но й изглеждаше позната. Тя обърна снимката. На гърба беше написана датата втори юни, преди повече от седемнайсет години. Възможно ли е това да бе Оливия, сурогатната майка на Спенсър? Тя беше родена през април, но може би Оливия не си беше възвърнала веднага формата след раждането.

Пъхна обратно снимката и започна да разглежда фотографиите на студентите по право. Веднага намери баща си. Той изглеждаше почти по същия начин, както сега, само лицето му нямаше толкова много бръчки и косата му беше по-гъста и по-дълга. Спенсър си пое дълбоко дъх и отвори годишника на буквата М, проверявайки за Макадъм, моминското име на майка й. Намери я почти веднага, със същата права руса коса, подстригана до брадичката, и широка, ослепителна усмивка. Върху снимката й се забелязваше избеляла кръгла следа от оставена чаша за кафе, сякаш бащата на Спенсър беше отворил годишника на тази страница и в продължение на часове беше гледал майка й.

Значи беше вярно — тя наистина е била студентка в Йейл.

Спенсър започна безцелно да прелиства страниците. Първокурсниците се усмихваха толкова ентусиазирано, все още нямаха никаква представа какво ще бъде в университета. Изведнъж нещо в ума й прещрака. Тя прочете още веднъж името на един студент, след това огледа снимката му. От нея я гледаше млад мъж със светла коса и зловещо познат закривен, голям нос. Али често обичаше да казва, че ако беше наследила носа му, щеше веднага да отиде при пластичен хирург и да го оправи.

Пред очите на Спенсър заплуваха петна. Това сигурно беше поредната халюцинация. Тя отново провери името на студента. И после още веднъж. Кенет Дилорентис. Това беше бащата на Али. Бийп!

Албумът падна от ръцете й. Телефонът, който лежеше в джоба на жилетката й, завибрира. Усетила внезапно, че някой я наблюдава, Спенсър погледна навън през прозореца на бащиния й кабинет. Дали й се беше счуло или някой наистина се изсмя? Онова зад оградата човек ли беше? Тя отвори телефона си с разтуптяно сърце.