Мис Безсърдечна

18. История, която си заслужава да бъде забравена

Петък сутринта Спенсър седеше до кухненската маса и режеше ябълка в купата с димяща овесена каша. Работниците в двора бяха започнали от рано сутринта — събираха изгорелите дървета от гората и ги товареха в един продълговат зелен контейнер. Полицейският фотограф стоеше близо до хамбара и правеше снимки с високотехнологичната си цифрова камера.

Телефонът иззвъня. Когато Спенсър вдигна слушалката на деривата в кухнята, в ухото й прозвуча дрезгав глас.

— С госпожица Хейстингс ли разговарям?

— Аха — заекна Спенсър, хваната неподготвена.

Жената заговори бързо и отсечено.

— Казвам се Ана Никълс. Репортер съм в MSNBC. Бихте ли желали да коментирате онова, което сте видели миналата седмица в гората?

Спенсър се напрегна.

— Не. Моля ви, оставете ме на мира.

— Можете ли да потвърдите слуховете, че всъщност сте искали да станете лидер на групата? Може би раздразнението ви от госпожица Дилорентис е взело връх и вие случайно… сте направили нещо. На всички се случва.

Спенсър стисна слушалката толкова силно, че без да иска натисна няколко бутона. Те се разписукаха в ухото й.

— Какво намеквате?

— Нищо, нищо! — Репортерката спря за миг и промърмори нещо на някого.

Спенсър затвори рязко телефона, цялата разтреперана. Беше толкова изтощена емоционално, че през следващите няколко минути можеше само да гледа втренчено светещите червени бутони на микровълновата печка в кухнята.

Защо продължаваха да я търсят? Защо тези репортери продължаваха да ровят наоколо, за да разберат дали тя може да има нещо общо със смъртта на Али? Алисън беше най-добрата й приятелка. Ами Иън? Нима полицията не смяташе вече, че той е виновен? Или пък човекът, който се опита да ги опече в гората. Как може никой да не разбира, че в тази история те са жертви, също като Али!

Затръшна се врата и Спенсър се изправи рязко. От пералното помещение се разнесоха гласове и тя застина, заслушана в тях.

— По-добре не й казвай — чу се гласът на госпожа Хейстингс.

— Но, мамо — прошепна в отговор Мелиса. — Според мен тя вече знае.

Вратата на кухнята се отвори и Спенсър отскочи към кухненския плот, имитирайки безразличие. Майка й се връщаше от сутрешната си разходка и водеше на каишка двата лабрадудъла. Тогава Спенсър чу вратата на пералното помещение да се затваря и видя Мелиса да заобикаля къщата в посока към автомобилната алея. Госпожа Хейстингс пусна кучетата и остави каишките им на плота.

— Здрасти, Спенс! — каза тя с преувеличено жизнерадостен глас, сякаш се опитваше с всички сили да изглежда безгрижна и весела. — Ела да видиш каква чанта си купих от мола снощи. Пролетната линия на Кейт Спейд е великолепна.

Спенсър не можа да отговори нищо. Крайниците й трепереха, а стомахът й се беше свил на топка.

— Мамо? — попита тя с разтреперан глас. — За какво си шепнехте двете с Мелиса?

Госпожа Хейстингс се обърна рязко към кафе машината и си наля чаша кафе.

— О, нищо важно. Разни неща за къщата й в града.

Телефонът отново иззвъня, но този път Спенсър дори не помръдна. Майка й погледна към телефона, после към Спенсър, но също не го вдигна. След като се включи телефонният секретар, тя сложи ръка на рамото на дъщеря си.

— Добре ли си?

Поток от думи изпълни съзнанието на Спенсър, но накрая тя рече само:

— Да, мамо. Добре съм.

— Сигурна ли си, че не искаш да поговорим за това? — Госпожа Хейстингс сви идеално оформените си вежди.

Спенсър се извърна. Искаше да разговаря с майка си за толкова много неща, но като че ли всички теми бяха табу. Защо никога не й бяха казали, че нейният баща и бащата на Али са учили заедно в Йейл? Това имаше ли нещо общо с неприязънта, която госпожа Хейстингс изпитваше към Али? През цялото време, докато родителите на Али живееха тук, двете семейства бяха поддържали хладни отношения, държаха се като непознати. Всъщност, когато в трети клас Спенсър обяви, че в съседната къща се е нанесло момиче на нейната възраст и тя иска да отиде да се запознае, баща й я хвана за ръката и каза:

— Нека ги оставим да се настанят да свикнат.

След това, когато Али избра Спенсър за своя най-добра приятелка, родителите й като че ли… е, не бяха разстроени, но госпожа Хейстингс не окуражаваше Спенсър да кани Али на вечеря, както постъпваше обикновено с останалите й приятелки. Тогава Спенсър смяташе просто, че родителите й завиждат — тя си мислеше, че всички се стремяха да спечелят вниманието на Али, дори възрастните. Но очевидно майка й смяташе, че приятелството й с Али не е здравословно.

Алисън сигурно също не знаеше, че бащите им са учили заедно в Йейл — иначе със сигурност щеше да го спомене. Но за сметка на това правеше доста язвителни коментари за родителите на Спенсър. Нашите смятат, че родителите ти са големи фукльовци. Наистина ли ви трябва още една стая към къщата? А към края на приятелството им Али беше започнала да задава много въпроси за бащата на Спенсър с изпълнен с презрение тон. Защо баща ти облича такива гейски прилепнали дрехи, когато ходи да кара колело? Защо баща ти продължава да нарича майка си „момче“? Пфу! „Никога няма да бъдат поканени на партитата, които моето семейство ще организира в градината“ — беше казала Али дни, преди да изчезне. И като се имаше предвид как се развиваха отношенията им, тя можеше със същия успех да добави — нито пък ти.

Спенсър искаше да попита майка си защо семействата им се преструваха, че не се познават. Струва ти се невероятно? Защо не прегледаш отново диска на баща си… започни с Дж.

Ръцете й се разтрепериха. Ами ако А. се будалкаше с нея? Нещата с майка й най-после се нормализираха. Андрю беше прав. Защо да разклаща лодката, преди да е събрала всичката нужна информация?

— Отивам горе за малко — промърмори тя на майка си.

— Добре, но после слез, за да ти покажа какво съм купила! — изчурулика госпожа Хейстингс.

От банята на втория етаж се разнасяше миризма на „Фантастик“ и лавандулов сапун. Спенсър отвори вратата на спалнята си и включи новия лаптоп „Макбук про“, който родителите й бяха купили наскоро; старият й компютър се беше счупил предишната седмица, а лаптопът, който Мелиса й беше дала на заем, беше изгорял в пожара. Тя вкара в него диска, на който беше копирала информацията от компютъра на баща си, когато се опитваше да разбере дали е била осиновена. Лаптопът изпиука и зажужа.

Тя погледна през прозореца. Небето беше мътно сиво. Спенсър виждаше само върха на изгорялата вятърна мелница и съсипания хамбар. После погледна към алеята пред къщата им. Камионът на водопроводчика отново беше паркиран пред дома на семейство Кавана. Един кльощав русоляв тип, облечен с мръсен избелял работен комбинезон, излезе от къщата и запали цигара. В същото време навън излезе и Джена Кавана. Водопроводчикът я проследи с поглед, докато тя се придвижваше заедно с кучето си водач към лексъса на госпожа Кавана. Той вдигна ръка, за да избърше устните си и тогава Спенсър забеляза златния му зъб.

Компютърът й изпиука и тя се обърна към екрана. Дискът се беше заредил. Спенсър кликна върху папката с надпис „татко“. И естествено, вътре видя папка „ДЖ“, в която имаше два документа.

Столът й изскърца когато се облегна назад. Наистина ли искаше да ги отвори? Наистина ли искаше да знае? От долния етаж се разнесе жуженето на миксер. Зави сирена. Спенсър потърка слепоочията си. Ами ако тази тайна имаше нещо общо с Али?

Изкушението беше твърде голямо. Спенсър кликна върху първия файл. Той се отвори бързо и тя се наведе напред нетърпеливо.

Спенсър усети, че й се повдига. Джесика? Защо баща й пише на някаква жена на име Джесика и й казва, че с нетърпение очаква да остане насаме с нея?

Тя цъкна на другия документ. Това беше друго писмо. „Скъпа Джесика, пишеше отново вътре. Относно нашия разговор — мисля, че мога да помогна. Моля те, приеми това. Целувки, Питър“.

Отдолу имаше сканирана снимка на банков трансфер. Поредицата от нули затанцува пред очите на Спенсър. Сумата беше огромна, много по-голяма от спестяванията за колежа й. Тя погледна към имената в края на документа. Преводът беше направен от сметката на Питър Хейстингс към „Фонд за откриване на Алисън Дилорентис“. Името на получателя беше Джесика Дилорентис. Джесика Дилорентис. Разбира се. Майката на Али.

Дълго време Спенсър не отместваше поглед от екрана. Скъпа Джесика. С любов. Целувки. Толкова много пари. Фондът за откриване на Алисън Дилорентис. Тя отново отвори първото писмо. Съжалявам, че снощи срещата ни беше толкова кратка. С нетърпение очаквам отново да останем насаме. Тя кликна върху документа с десния клавиш на мишката и провери кога за последно е бил променян. Датата беше двадесети юни, три години по-рано.

— Какво е това, по дяволите? — прошепна тя.

В онова ужасно лято се бяха случили толкова много неща, които Спенсър отчаяно се опитваше да забрави, но до края на живота си щеше да запомни датата двайсети юни. Това беше последният ден от седми клас. Нощта, в която момичетата гостуваха в хамбара й.

Нощта, в която Али умря.