Мис Безсърдечна

25. Ариа се сбогува

Един час след срещата с Есмералда, Ариа паркира колата си пред гробището „Свети Василий“. Великолепните мавзолеи и надгробните камъни бяха озарени от лунна светлина. Два високи, старомодни фенера осветяваха калдъръмената пътечка. Лек вятър поклащаше голите клони на върбите. Ариа познаваше всяко камъче до гроба на Али, но това нямаше да направи пътя й дотам по-лесен.

Али уби Али. Това беше шокиращо… и невероятно… и изпълваше Ариа с безумна, пронизваща вина. Достатъчно ужасно беше, че някой е убил Али. Но ако се беше самоубила? Това можеше да бъде предотвратено. Али би могла да потърси помощ.

И все пак Ариа приемаше доста скептично вероятността Али да е направила подобно нещо. Тя изглеждаше толкова щастлива, толкова безгрижна. Но в деня, когато госпожа Дилорентис ги попита къде може да е отишла Али, след като Ариа и приятелките й се разделиха, тя тръгна по автомобилната алея пред дома й и забеляза, че капакът на единия контейнер за отпадъци е паднал. Наведе се да го вдигне и да го върне на мястото му, но тогава забеляза най-отгоре върху боклука шишенце от хапчета. На етикета му пишеше името на Али, но наименованието на лекарството беше изтъркано. Тогава Ариа не му обърна особено внимание, но сега се замисли върху видяното. Ами ако това беше лекарство против депресия или мъчително безпокойство? Ами ако през онази нощ Али беше погълнала цяла шепа от тях, защото вече не издържаше? Може би беше слязла сама в ямата беше скръстила ръце и беше изчакала лекарството да подейства. Но нямаше как да го докажат — когато работниците я бяха намерили, тялото на Али беше толкова разложено, че нямаше как да се направи тест за свръхдоза.

Ти избягваш ли ме? — такъв есемес беше изпратила Али на Ариа в една от последните седмици, преди да изчезне. Трябва да поговорим. Но Ариа предпочете да я игнорира — повече не можеше да понася подигравките й за аферата на Байрън. Ами ако Али е искала да говорят за нещо друго? Как е могла Ариа да го пропусне?

Въпреки че с Ноъл се бяха разделили само преди час, тя извади телефона си и му се обади. Той веднага вдигна.

— На гробището съм — рече тя и млъкна. Ноъл щеше да разбере защо.

— Всичко ще бъде наред — отвърна той. — Със сигурност ще ти олекне.

Ариа оправи целофана на букета, който беше купила преди няколко минути от магазина за цветя. Не беше сигурна какво ще каже на Али — или какви отговори ще получи. Но беше готова да направи всичко, за да се почувства по-добре. Тя преглътна тежко и притисна телефона към ухото си.

— Али като че ли искаше да поговорим за нещо важно, но аз не й обърнах внимание. Вината е моя.

— Не е — успокои я Ноъл. В ухото й изпука статичен шум. — Понякога и аз мисля така за брат ми… но не бива. Нямаше как да го спра, както и ти не си можела да я спреш. Освен това не си била единствената приятелка на Али. Можела е да поговори със Спенсър или Хана, или с родителите си. Но не го е направила.

— После ще ти се обадя пак, нали? — каза Ариа, задавена от сълзи. След което прекъсна, грабна букета, отвори вратата на колата и тръгна по алеята. Тревата беше мокра и джвакаше под краката й. След няколко минути тя приближаваше гроба на Али. Някой вече беше оставил букет свежи цветя пред надгробния камък и беше залепил снимка върху него.

— Ариа?

Тя подскочи. Усети как я побиват тръпки. На няколко крачки от нея, под голямото смокиново дърво, стоеше Джейсън Дилорентис. Тя се стегна, подготвяйки се да посрещне гневното му избухване, но той просто си стоеше там и се оглеждаше. Беше облякъл тежко черно яке с дебело подплатена качулка, черни панталони и черни ръкавици. За части от секундата през ума й мина нелепата мисъл, че прилича на човек, който се кани да ограби банка.

— 3-здрасти — най-накрая успя да промълви тя. — Просто… исках да поговоря с Али. Може ли?

Джейсън сви рамене.

— Разбира се. — Той тръгна надолу по хълма, оставайки я сама.

— Почакай! — извика Ариа след него. Той спря, подпря се на едно дърво и я погледна.

Ариа внимателно обмисли думите си. Само преди една седмица, когато излизаха заедно, Джейсън я беше окуражил да разговаря с него за Али — беше казал, че всички се чувстват неудобно дори да произнесат името й в негово присъствие. Тя избърса ръце в дънките си.

— Научихме много неща за Али, които по-рано не знаехме — каза най-накрая тя. — Много мъчителни неща. Сигурна съм, че и на теб не ти е било лесно.

Джейсън ритна с крак буца пръст.

— Да.

— Понякога не е лесно да разберем какво се случва в душите на хората — добави Ариа, мислейки си за това как Али танцуваше весело по моравата вечерта след завършването на седми клас — изглеждаше толкова щастлива да види приятелките си. — Хората винаги изглеждат различно на повърхността — добави тя. — Но… невинаги е така. Всеки има нещо за криене.

Джейсън ритна още една буца пръст.

— Но вината не е твоя — продължи Ариа. — Вината не е на никого.

Изведнъж тя повярва в това с цялото си сърце. Ако Али наистина се беше самоубила и ако го беше обмисляла от доста време, Ариа пак нямаше да може да направи нищо, за да я спре. Болеше я сърцето, че не го е предусетила и се чувстваше зле, че не знаеше защо Али го е направила… но може би просто трябваше да го приеме, да потъгува и да продължи да живее живота си.

Джейсън отвори уста да каже нещо, но изведнъж пронизителен звън разцепи тишината. Той бръкна в джоба на якето и извади телефона си.

— Трябва да отговоря — рече той извинително. Ариа му махна да продължи, той се обърна и тръгна надолу по хълма към сенките.

Тя се изправи пред надгробния камък на Али. Алисън Лорън Дилорентис. Нищо друго. Знаеше ли Али, че последното й гостуване ще бъде в последната й нощ на земята, или беше решила на момента, че вече не издържа? Последния път, когато Ариа я беше видяла жива, Али се канеше да ги хипнотизира, но Спенсър скочи и отиде да дръпне щорите. Много е тъмно тук, беше казала тя. Трябва да е тъмно, бе възразила Али, дърпайки ги отново надолу. Така стават тия работи.

Тогава, когато Али се обърна, Ариа зърна лицето й. Тя не изглеждаше манипулативна и доминираща, а крехка и изплашена. След миг Спенсър извика на Али да си върви… и тя си тръгна. Отстъпи, както не беше правила никога, сякаш целият й кураж и решителност се бяха изпарили.

Ариа коленичи на тревата и докосна хладния мрамор на надгробния камък. От очите й бликнаха горещи сълзи.

— Али, съжалявам — прошепна тя. — Каквото и да се е случило, съжалявам.

Над главата й избръмча самолет. Мирисът на рози от букета, който лежеше в основата на паметника, погъделичка носа й.

— Съжалявам — повтори тя. — Толкова съжалявам.

— Ариа? — разнесе се писклив глас.

Тя подскочи. Заслепи я силна светлина. Ръцете й се разтрепериха и за миг в съзнанието й се появи мисълта, че това е Али. Но след това светлината се отмести. До нея коленичи жена, която носеше очила с тъмни рамки и полицейска зимна шапка.

— Ариа Монтгомъри?

— Д-да? — заекна тя.

Жената докосна ръката й.

— Трябва да дойдеш с мен.

— Защо? — изсмя се нервно Ариа и отдръпна ръката си.

Уоки-токито на колана на жената изпиука.

— Може би ще е най-добре да поговориш с момчетата в участъка.

— Какво става тук? Нищо не съм направила.

Полицайката изкриви устни в усмивка, която не включваше очите й.

— За какво толкова съжаляваш, Ариа? — Тя погледна към гроба на Али. Очевидно беше чула всичко, което Ариа беше казала. — Да не е за това, че си скрила доказателства от нас?

Ариа поклати глава, без да разбира нищо.

— Доказателства ли?

Жената я погледна многозначително.

— Един пръстен, например.

Гърлото на Ариа пресъхна. Тя притисна чантата към гърдите си. Пръстенът на Иън все още се криеше във вътрешния й джоб. Тя толкова отчаяно жадуваше да се свърже с Али, че от дни не се беше сещала за него.

— Нищо лошо не съм направила!

— А-ха — промърмори ченгето незаинтересовано. Тя разкопча белезниците от колана си и погледна към Джейсън, който стоеше на няколко крачки от тях. — Благодаря ви, че се обадихте да ни кажете къде е.

Ариа зяпна изненадано. Тя рязко се обърна и впери поглед в Джейсън.

— Ти ли им каза, че съм тук? — възкликна тя. — Защо?

Джейсън се ококори и поклати глава.

— Какво? Не съм…

— Господин Дилорентис разказа на дежурния офицер всичко, което знаеше — прекъсна го полицайката. — Той просто изпълни гражданския си дълг, госпожице Монтгомъри. — Тя изтръгна голямата чанта от ръцете на Ариа и й закопча белезниците. — Не му се ядосвайте заради нещо, което вие сте направила. Което всички сте направили.

Смисълът на думите й бавно проникваше в съзнанието на Ариа. Правилно ли я беше разбрала? Тя рязко се обърна към Джейсън.

— Какво си измисляш, за Бога!

— Ариа, ти не разбираш — възрази Джейсън. — Аз не…

— Хайде! — сопна се ченгето. Ръцете на Ариа бяха оковани с белезници зад гърба й. Тя виждаше, че устните на Джейсън мърдат, но не чуваше думите.

— А откога полицията приема съвети от психопати? — избухна тя. — Не знаете ли, че Джейсън е прекарал години в психиатрична клиника?

Полицайката рязко вдигна глава, объркана. Джейсън издаде гъргорещ звук.

— Ариа… — Гласът му секна изведнъж. — Не. Не си разбрала правилно.

Ариа се спря. Джейсън я гледаше ужасен.

— Какво искаш да кажеш? — попита рязко тя.

Ченгето я хвана за ръката.

— Хайде, госпожице Монтгомъри. Да вървим.

Но Ариа не сваляше поглед от Джейсън.

— Кое не съм разбрала правилно? — Джейсън я гледаше втренчено, устните му се разтвориха. — Кажи ми! — извика умолително тя. — Какво не съм разбрала?

Но Джейсън просто си стоеше там и гледаше как жената отвежда Ариа надолу по хълма към полицейската кола.