Мис Безсърдечна

26. Доказателствата не лъжат

Пътуването от Ланкастър до Роузууд трябваше да отнеме най-много два часа, но Емили направи грешката да се качи на автобус, който по пътя за обратно спря до две автентични амишки ферми. След това я остави във Филаделфия, което означаваше, че тя трябваше да се прехвърли на друг автобус за Роузууд, който тръгна от автогарата чак след четирийсет и пет минути и попадна в задръстване на магистралата Скулкил. Когато автобусът най-накрая стигна до Роузууд, Емили беше изгризала всичките си нокти и беше издълбала огромна дупка в дунапреновата седалка. Часът беше шест и бе започнала да вали студена, противна суграшица. Вратите се отвориха и Емили изтича по стълбите.

Градът беше тих и безлюден. Светофарите превключиха от червено на зелено, но по улицата не минаха никакви коли. От „Кафенето на еднорога“ се разнасяше аромат на печено кафе, но заведението беше затворено.

Емили побягна по улицата, плъзгайки се по заледената й повърхност с безумно тънките си амишки ботуши. Полицейското управление беше само на няколко преки оттук. Лампите в голямата сграда, където бяха отишли Емили и останалите, след като се досетиха, че Мона Вандерваал е старият А., все още светеха. В задната част на комплекса, където новият А. й беше казал да отиде, нямаше никакви прозорци и тя нямаше как да разбере дали вътре има хора. В този миг забеляза една голяма метална врата, подпряна с чаша за кафе и ахна. А. беше оставил вратата отворена, точно както беше обещал.

Пред нея се разкри дълъг коридор. Подът миришеше на препарат за почистване, а в дъното на коридора светеше в червено знакът за авариен изход. Единственият звук беше жуженето на флуоресцентните лампи и Емили можеше да чуе дишането си.

Докато вървеше, тя плъзгаше пръсти по стените и спираше пред всяка врата, за да прочете имената на табелите. ДЕЛОВОДСТВО. ПОДДРЪЖКА. САМО ЗА ПЕРСОНАЛА. Четири врати по-нататък сърцето й прескочи. ДОКАЗАТЕЛСТВА.

Емили надникна през малкото прозорче на металната врата. Стаята беше голяма и тъмна, с разхвърляни в безпорядък рафтове, папки, кутии с документи и метални шкафове. Тя си спомни за документите от снимката, която А. беше изпратил. Разпитът на майката на Али. Поредицата от събития, довели до изчезването на Али. Странният лист от „Убежището не знам къде си“, което звучеше като някакъв скъп жилищен комплекс. И последно, но не на последно място по важност, докладът с резултатите от ДНК-анализа, в който със сигурност се твърдеше, че тялото в ямата не е на Али, а на Лий.

Внезапно на рамото й се стовари нечия ръка.

— Какво си мислиш, че правиш тук?

Емили отскочи от вратата и се обърна. Един роузуудски полицай я държеше за ръката и очите му пламтяха. Аварийната сигнализация над главата му го обливаше със зловеща червеникава светлина.

— Аз… — заекна тя.

Той сбърчи вежди.

— Нямаш работа тук! — След това се вгледа по-внимателно в нея и я разпозна. — Аз те познавам! — каза той.

Емили отстъпи назад, но той я държеше здраво.

— Ти си едно от онези момичета, които мислеха, че са видели Алисън Дилорентис. — Ъгълчетата на устните му се изкривиха в усмивка и той приближи лице до нейното. Дъхът му миришеше на лучени кръгчета. — Търсехме те.

Стомахът на Емили се сви от страх.

— Всъщност трябва да търсите Дарън Уайлдън! Тялото в ямата не е на Алисън Дилорентис, а на едно момиче на име Лий Зуук! Уайлдън я е убил и я е захвърлил там! Той е виновният.

Но полицаят само се засмя и за ужас на Емили започна да закопчава с белезници ръцете й зад гърба.

— Сладурче — каза той, като я поведе по коридора, — единственият виновен тук си ти.