Мис Безсърдечна

2. Замаяни

Около шест часа по-късно една весела медицинска сестра с вързана на конска опашка коса, дръпна завесата до леглото на Ариа в спешното отделение на болницата „Роузууд мемориъл“. Тя подаде на баща й Байрън един клипборд и му каза да се разпише най-отдолу на листа.

— Освен натъртванията по краката и погълнатия дим, всичко останало е наред — каза тя.

— Слава Богу — въздъхна Байрън и се разписа със замах. Двамата с брата на Ариа, Майк, се появиха в болницата малко след като линейката я беше докарала. Майка й Ила беше във Върмонт с приятеля си Ксавие и Байрън й се беше обадил, за да я успокои, че всичко е наред и няма нужда да бърза да се прибира.

Сестрата погледна Ариа.

— Приятелката ти Спенсър иска да те види, преди да си тръгнеш. Тя е на втория етаж. Стая двеста и шест.

— Добре — отвърна Ариа с треперещ глас и размърда краката си под грубите болнични завивки.

Байрън се надигна от пластмасовия стол до леглото й и я погледна.

— Ще те изчакам във фоайето. Не бързай.

Ариа се изправи бавно. Прокара пръсти през синьо-черната си коса и по леглото се посипаха пепел и сажди. Когато се наведе, за да обуе дънките и обувките си, мускулите я боляха така, сякаш беше изкачвала Еверест. Цяла нощ беше останала будна, обмисляйки онова, което се беше случило в гората. Въпреки че приятелките й също бяха докарани в спешното отделение, те бяха разпределени в различни стаи и тя не успя да говори с нито една от тях. Всеки път, когато се опитваше да стане, сестрите се втурваха в стаята й и казваха, че трябва да почива и да поспи. Как ли пък не. Сякаш можеше да се отпусне и да заспи.

Ариа нямаше представа какво да си мисли за изпитанието, през което беше преминала. В един момент тя тичаше през гората към хамбара на Спенсър, пъхнала в задния си джоб късчето от знаменцето за „Капсулата на времето“, което беше откраднала от Али в шести клас. Цели четири дълги години не беше поглеждала синьото парче плат, но Хана беше убедена, че рисунките съдържат някакви улики за убиеца на Али. И тогава, малко след като Ариа се подхлъзна върху мокрите листа, парлива миризма на газ изпълни ноздрите й и тя чу характерното при паленето на клечка кибрит стържене. Изведнъж гората около нея избухна в пламъци и опърли кожата й. Миг по-късно тя се натъкна на някакъв човек, който викаше отчаяно за помощ. Някой, за когото всички смятаха, че е погребан в полуизкопаната яма в някогашния заден двор на семейство Дилорентис. Али.

Или поне Ариа смяташе така. Но сега… Ами, сега не беше сигурна. Погледна към отражението си в огледалото, което висеше на вратата. Лицето й беше изпито, очите — кървясали. Лекарят от спешното, който се беше погрижил за нея, обясни, че е напълно нормално да й се привиждат нереални неща, след като е погълнала такова количество вреден пушек — когато е лишен от кислород, мозъкът се обърква. В гората наистина беше ужасен задух. А Али й изглеждаше толкова неясна и нереална, като в сън. Ариа не знаеше дали съществуваха групови халюцинации, но предишната нощ всички те бяха видели Алисън. Може би беше логично Али да е първото нещо, което ще се появи в откачените им мозъци.

Ариа нахлузи дънките и пуловера, които Байрън й беше донесъл, и слезе в стаята на Спенсър на втория етаж. Господин и госпожа Хейстингс седяха в чакалнята от другата страна на коридора и проверяваха нещо в блекбъритата си. Хана и Емили вече бяха дошли в стаята, облечени в дънки и пуловери, но Спенсър все още лежеше в леглото, облечена с болнична пижама. Към ръцете й бяха прикрепени системи, кожата й имаше нездрав цвят, около очите й се виждаха тъмночервени кръгове, а на квадратната й челюст — оток.

— Добре ли си? — възкликна Ариа. Никой не й беше споменал, че Спенсър е пострадала.

Приятелката й кимна едва-едва и използва дистанционното управление на леглото, за да се повдигне малко.

— Вече съм много по-добре. Казаха, че натравянето с пушек влияе по различен начин на хората.

Ариа се огледа. Стаята миришеше на повръщано и белина. Един монитор в ъгъла отразяваше жизнените показатели на Спенсър, а върху малкия хромиран умивалник в ъгъла бяха натрупани кутии с хирургически ръкавици. Стените бяха боядисани в резедав цвят, а на стената, до спуснатите пердета с цветни мотиви, висеше плакат, който обясняваше как жените сами да проверяват гърдите си за туморни образувания. И, разбира се, някое хлапе беше нарисувало пенис до женските гърди.

Емили седеше на един малък стол до прозореца, червеникаворусата й коса беше разбъркана, а устните — изкривени. Тя се размърда смутено, атлетичното й тяло на плувкиня не се чувстваше удобно в малкото столче. Хана стоеше до вратата, облегната на един знак, който обявяваше, че всички болнични работници трябва да носят ръкавици. Погледът в лешниковите й очи беше стъклен и отсъстващ. Тя изглеждаше още по-слаба от обичайното, тесните й тъмни дънки висяха като торба на задничето й.

Ариа безмълвно извади знаменцето на Али от кожената си раничка и го разпъна на леглото на Спенсър. Всички се събраха около него и започнаха да го разглеждат. Платът беше покрит с блестящи сребристи драскулки. Видяха логото на Шанел, инициалите на Луи Вюитон и името на Али, написано с големи заоблени букви. В единия ъгъл беше нарисуван кладенец на желанията с тухлен покрив и манивелка. Ариа прокара пръст по очертанията му. Не виждаше никакви следи, никакъв проблясък за онова, което се беше случило с Али в нощта, когато беше убита. Това бяха нещата, които всички рисуваха по своите знаменца. Спенсър докосна тъканта.

— Бях забравила, че Али закръгля така буквите.

Хана потрепери.

— Дори само зърването на почерка й ме накара да се почувствам така, сякаш тя е с нас.

Всички вдигнаха глави и размениха напрегнати погледи. Беше очевидно, че всички мислеха едно и също. Точно както беше с нас в гората преди няколко часа. Изведнъж заговориха в един глас.

— Трябва да… — започна Ариа.

— А ние какво… — прошепна Хана.

— Докторът каза… — обади се Спенсър с пресипнал глас секунда по-късно. Всички млъкнаха изведнъж и се спогледаха. Лицата им бяха бледи, досущ като възглавниците под главата на Спенсър.

Първа продължи Емили.

— Трябва да направим нещо, мацки. Али е някъде там! Трябва да разберем къде е отишла. Някой да е чувал нещо за хора, които са я търсили в гората? Казах на полицията, че сме я видели, но те просто си стояха там!

Сърцето на Ариа подскочи. Спенсър я изгледа невярващо.

— Казала си на полицията? — повтори тя, отмятайки кичур мръсно руса коса от очите си.

— Разбира се! — прошепна Емили.

— Но… Емили…

— Какво!? — сопна им се тя. Погледна Спенсър стреснато, сякаш беше видяла от челото й да израства рог.

— Ем, това беше просто халюцинация. Така казаха лекарите. Али е мъртва.

Емили се ококори.

— Но ние всички я видяхме, нали? Да не би да твърдите, че всички едновременно сме имали една и съща халюцинация?

Спенсър я погледна без да мига. Изминаха няколко напрегнати секунди. Отвън се разнесе някакво бибипкане. По коридора мина болнична количка със скърцащи колелца.

Емили тихичко изписка. Бузите й бяха придобили ярко розов цвят. Тя се обърна към Хана и Ариа.

— Вие смятате, че Али беше истинска, нали?

— Би могло да е тя — отвърна Ариа и се отпусна в резервния инвалиден стол, който стоеше до вратата на малката баня. — Но, Ем, докторът ми каза, че това е било халюцинация заради вдишания пушек. И в това има смисъл. Защо иначе ще изчезва след угасяването на пожара?

— Да — обади се със слаб глас Хана. — И къде се е крила през всичкото това време?

Емили енергично се плесна по бедрата. Стойката за системата издрънча.

— Хана, ти каза, че последният път, когато си лежала тук, си видяла Али да стои до болничното легло. Може би наистина е била тя!

Хана завъртя токчето на високия си велурен туш със смутен вид.

— Хана беше в кома, когато видя Али — намеси се Спенсър. — Очевидно е сънувала.

Емили смело посочи Ариа.

— Снощи ти доведе някого от гората. Ако не е била Али, то кой е бил тогава?

Ариа сви рамене и отпусна ръце върху облегалките на инвалидния стол. Слънцето тъкмо беше започнало да огрява стаята през големия прозорец. Отвън, на болничния паркинг, бяха подредени блестящи беемвета, мерцедеси и аудита. Невероятно, колко нормално изглеждаше всичко след подобна безумна нощ.

— Не знам — призна тя. — В гората беше толкова тъмно. Освен това… по дяволите! — Тя бръкна във вътрешния джоб на чантата си. — Снощи намерих това.

Тя разтвори длан и им показа познатия училищен пръстен с яркосин камък. Надписът от вътрешната му страна гласеше ИЪН ТОМАС. Когато предишната седмица те бяха открили предполагаемия му труп, пръстенът стоеше на показалеца му.

Емили ахна. Спенсър изглеждаше объркана. Хана грабна пръстена от ръката на Ариа и го поднесе под лампата над болничното легло.

— Може би е паднал от пръста на Иън, докато е бягал?

— Какво ще правим с него? — попита Емили. — Ще го предадем ли на ченгетата?

— В никакъв случай — поклати глава Спенсър. Някак си твърде удобно изглежда да открием тялото на Иън в гората, да накараме ченгетата да претърсят мястото, те да не открият нищо и изведнъж, воала3! Просто ей така отнякъде изскача този пръстен. Ще изглеждаме твърде подозрително. Може би въобще не трябваше да го вземаш. Той е улика.

Ариа скръсти ръце на гърдите си.

— И аз откъде трябваше да знам? И какво да правя сега? Да го върна там, където го намерих?

— Не — каза Спенсър. — Ченгетата пак ще претърсят гората заради пожара. Може да те забележат как го оставяш и да започнат да задават въпроси. Може би засега просто трябва да го задържиш.

Емили се размърда нетърпеливо върху малката табуретка.

— Видяла си Али след като си намерила пръстена, нали?

— Не съм сигурна — призна си Ариа. Тя се опита да си спомни онези трескави минути в гората. Всичко й се замазваше все повече. — Всъщност аз дори не я докоснах…

Емили скочи.

— Какво ви става, момичета? Нима изведнъж решихте да не вярвате на очите си?

— Ем — обади се Спенсър с успокояващ глас. — Прекалено емоционално приемаш нещата.

— Не е вярно! — извика Емили. Бузите й пламтяха, карайки луничките й да изпъкват още повече.

Прекъсна ги силният виещ звук на алармата от съседната стая. Сестрите се развикаха. Разнесоха се бързи стъпки. Стомахът на Ариа се сви от тревожно предчувствие. Тя се запита дали алармата не е предупреждение, че някой умира.

Няколко минути по-късно всичко утихна. Спенсър се прокашля.

— Най-важното нещо е да разберем кой е запалил пожара. Върху това най-вече трябва да се съсредоточат полицаите. Снощи някой се опита да ни убие.

— Не просто някой — прошепна Хана. — Те.

Спенсър погледна Ариа.

— Ние отново се свързахме с Иън от хамбара. Той ни разказа всичко. Убеден е, че Джейсън и Уайлдън са го направили. Всичко, за което говорихме снощи, е истина и те със сигурност са се заели да ни затворят устата.

Ариа си пое дълбоко дъх, спомняйки си още нещо.

— Докато бях в гората, видях как някой пали огъня.

Спенсър седна в леглото си и се ококори.

— Какво?!

— Видя ли им лицата? — възкликна Хана.

— Не знам. — Ариа затвори очи, извиквайки в съзнанието си ужасяващия спомен. Няколко минути след като намери пръстена на Иън, тя видя някой да се промъква през гората само на няколко стъпки пред нея. Той беше покрил плътно главата си с качулка и лицето му се губеше в сенките. Изведнъж тя изпита силното усещане, че го познава. Щом осъзна какво прави, крайниците й се вцепениха. Ариа се чувстваше абсолютно безсилна да го спре. Само след миг пламъците плъзнаха из гората, приближавайки се със застрашителна скорост към краката й. Тя усети погледите на приятелките си, които нетърпеливо очакваха отговора й. — Който и да беше, носеше качулка на главата си — призна тя. — Но съм сигурна, че беше…

Тя подскочи при продължителния скърцащ звук, който се разнесе в стаята. Вратата на стаята бавно се отвори. На прага се появи висока фигура, обляна от ярката светлина в коридора. Когато Ариа видя лицето му, тя усети как сърцето й се качва в гърлото. Само не припадай, каза си тя и в този миг почувства замайване. Това беше един от хората, за които А. ги беше предупредил. Човекът, когото Ариа беше почти сигурна, че е видяла в гората. Един от убийците на Али.

Полицай Дарън Уайлдън.

— Здравейте, момичета — избоботи той през вратата. Зелените му очи бяха ясни, а привлекателното му, ъгловато лице беше зачервено от студа. Униформата на роузуудската полиция му прилепваше идеално, подчертавайки перфектната физическа форма, в която се намираше.

Той се спря до леглото на Спенсър, забелязвайки най-накрая враждебните лица на момичетата.

— Какво?

Те се спогледаха ужасено. Най-накрая Спенсър се прокашля и рече:

— Знаем какво си направил. — Уайлдън се облегна на рамката на леглото, като внимаваше да не се блъсне в стойката на системата.

— Моля?

— Току-що позвъних на сестрата — каза Спенсър с по-висок и уверен глас, същия, който често използваше, когато беше на сцената в училищния клуб по театрално майсторство. — Тя ще се обади на охраната преди да успееш да ни навредиш. Знаем, че ти си запалил пожара. И знаем защо.

Дълбоки бръчки набраздиха челото на Уайлдън. На врата му запулсира вена. Сърцето на Ариа биеше толкова силно, че заглушаваше всички останали звуци в стаята. Никой не помръдваше. Колкото по-дълго ги гледаше Уайлдън, толкова по-напрегната се чувстваше Ариа.

Най-накрая той се размърда.

— Пожарът в гората? — Той изсумтя колебливо. — Сериозно ли говориш?

— Видях те да купуваш пропан-бутан в мола — обади се Хана с треперещ глас и раменете й се стегнаха. — Слагаше бутилките в багажника на колата си. Те са достатъчни да изпепелиш гората. И защо не се появи след пожара? Всички полицаи бяха там.

— Видях колата ти да се отдалечава от къщата на Спенсър. — Емили се сви и притисна колене към гърдите си. — Сякаш бягаше от местопрестъплението.

Ариа я погледна неуверено. Тя не беше забелязала никаква полицейска кола да напуска двора на Спенсър.

Уайлдън се облегна на малкия умивалник в ъгъла.

— Момичета. За какво ми е да подпалвам гората?

— Прикриваш онова, което си причинил на Али — рече Спенсър. — Ти и Джейсън.

Емили се обърна към нея.

— Той не е причинил нищо на Али. Тя е жива.

Уайлдън рязко се завъртя и я погледна. След това се обърна към останалите с отчаяно изражение на лицето.

— Наистина ли смятате, че съм се опитал да ви нараня? — попита той. Момичетата кимнаха едва доловимо. Уайлдън поклати глава. — Но аз се опитвам да ви помогна! — След като не получи никакъв отговор, той въздъхна. — Господи. Добре. Снощи, когато избухна пожарът, аз бях с чичо ми. Живеех при него, докато учех в гимназията, а сега той е много болен. — Той бръкна в джоба на якето си и измъкна лист хартия. — Вижте.

Ариа и останалите се наведоха напред. Това беше касова бележка от аптека.

— Купувах лекарства по рецепта за чичо ми в девет и петдесет и седем, а чух, че пожарът започнал в десет — каза Уайлдън. — Сигурно дори съм заснет на охранителната камера в аптеката. Как бих могъл да бъда на две места едновременно?

Стаята изведнъж се изпълни с мириса на мускусния му одеколон и Ариа усети замайване. Възможно ли е Уайлдън да не е човекът, когото беше видяла да пали гората?

— Що се отнася до пропан-бутана — продължи той, докосвайки големия букет на нощното шкафче на Спенсър. — Джейсън Дилорентис ме помоли да го купя за вилата му в Поконос. Той беше зает, а ние сме стари приятели, затова му казах, че аз ще взема.

Ариа погледна към останалите, обезоръжена от безгрижието на Уайлдън. Когато предишната вечер беше разбрала, че Джейсън и Уайлдън са приятели, това й се стори голям пробив, като откриването на някаква важна тайна. Сега, на дневна светлина, след като самият той го призна, то вече не й се струваше толкова важно.

— Колкото до това, което двамата с Джейсън сме причинили на Алисън… — Уайлдън отстъпи назад и се спря до малката масичка на колела, върху която стояха кана с вода и две пластмасови чаши. Той изглеждаше втрещен. — Как може да си помислите, че съм искал да я нараня? А Джейсън й е брат! Наистина ли смятате, че е способен на това?

Ариа отвори уста, за да възрази. Предишната вечер Емили беше открила дневник от времето, когато „Радли“ е бил психиатрична клиника и името на Джейсън Дилорентис се срещаше твърде често вътре. Освен това новият А. беше подхвърлил на Ариа, че Джейсън крие нещо — най-вероятно за проблемите си с Али — и беше съобщил на Емили, че Джена и Джейсън се карат до прозореца в дневната й. Ариа не искаше да повярва, че Джейсън е виновен — предишната седмица беше излизала няколко пъти с него, сбъдвайки дългогодишната си мечта — но когато в петък беше отишла в апартамента му в Ярмът, той я беше изгонил оттам.

Уайлдън поклати невярващо глава. Изглеждаше толкова изумен от всичко това, че Ариа започна да се замисля дали А. не ги беше подвел да вярват на нещо, което въобще не беше истина. Тя погледна въпросително приятелките си. Те също изглеждаха обзети от съмнения.

Уайлдън затвори вратата на Спенсър, след което се обърна и ги погледна.

— Нека позная — каза той с нисък глас. — Да не би вашият нов А. да ви пълни главите с тези глупости?

— А. съществува — настоя Емили. Уайлдън често настояваше, че новият А. е просто някакъв имитатор. — Освен това ти е направил снимки — продължи тя. Порови из джобовете си, извади телефона си и му показа снимката, на която Уайлдън излизаше от изповедалнята. Ариа зърна придружаващия я надпис: Явно всеки има нещо за криене, нали? — Видя ли? — размаха го Емили под носа му.

Уайлдън погледна към екрана. Изражението му не се промени.

— Не знаех, че е престъпление да се ходи на църква.

Емили се намръщи и пъхна телефона обратно в чантата си. Последва продължително мълчание. Уайлдън отскубна една кожичка от горната част на дългия си римски нос. Сякаш всичкият въздух в стаята се просмука през прозорците.

— Вижте какво. Трябва да ви кажа за какво всъщност дойдох тук. — Ирисите му бяха толкова тъмни, че изглеждаха черни. — Трябва да спрете да повтаряте, че сте видели Алисън.

Момичетата се спогледаха изненадани. Спенсър повдигна идеално оформената си вежда: Нали ви казах? Напълно очаквано първо заговори Емили.

— Искаш от нас да излъжем?

— Вие не сте я видели. — Гласът на Уайлдън беше сърдит. — Ако продължавате да го твърдите, това ще привлече доста нежелано внимание към вас. Мислите, че реакцията на твърдението ви, че сте видели трупа на Иън, е била враждебна? Това ще бъде десет пъти по-лошо.

Ариа се размърда, играейки си с връзките на качулката си. Уайлдън им говореше така, сякаш той беше ченге от Южна Филаделфия, а те бяха дилъри на кокаин. Но какво чак толкова ужасно бяха сторили?

— Не е честно — възпротиви се Емили. — Тя се нуждае от помощта ни.

Уайлдън вдигна отчаяно ръце към белия таван. Ръкавите му се свлякоха до лактите, разкривайки татуировка на звезда с осем лъча. Емили също погледна към звездата. По присвитите й очи и набръчкания нос Ариа разбра, че не й допада.

— Ще ви кажа нещо, което би трябвало да е тайна — каза Уайлдън, снижавайки гласа си. — ДНК резултатите на тялото, което работниците намериха в ямата, са в управлението. Съвпадението с Алисън е сто процента. Тя е мъртва. Затова правете каквото ви казвам, става ли? Наистина се опитвам да защитя интересите ви.

След тези думи той отвори телефона си, изхвърча от стаята и затръшна вратата зад гърба си. Пластмасовите чаши на масичката се разклатиха. Ариа се обърна към приятелките си. Спенсър беше стиснала ядосано устни. Хана нервно дъвчеше ноктите си. Емили примигна с кръглите си, зелени очи, зашеметена и безмълвна.

— И сега какво? — прошепна Ариа.

Емили простена, Спенсър се заигра с маркуча на системата си, а Хана изглеждаше така, сякаш всеки момент ще припадне. Всичките им идеално обмислени теории се изпариха във въздуха. Може би Уайлдън не беше запалил пожара — но все пак Ариа беше видяла някого в гората. И това, за съжаление, означаваше само едно. Който беше драснал клечката, все още се навърташе наоколо. Човекът, който се беше опитал да ги убие, беше все още на свобода и може би чакаше подходящия момент да опита отново.