Мис Безсърдечна

10. Най-простият живот

По-късно същия ден Емили стоеше пред една боядисана в черно и бяло дървена къща в Ланкастър, Пенсилвания. Вместо кола в алеята имаше една черна двуколка с гигантски колела и червен триъгълен знак „БАВНО ПРЕВОЗНО СРЕДСТВО“ на задницата. Тя поправи маншетите на сивата памучна рокля, която й беше дал А., и нагласи бялата вълнена шапка на главата си. До нея се виждаше една надписана на ръка табела „ФЕРМА ЗУУК“.

Емили прехапа устни. Луда работа. Няколко часа по-рано беше казала на родителите си, че отива на младежка екскурзия до Бостън. След което се качи в автобуса за Ланкастър и се преоблече с роклята, шапчицата и обувките в малката химическа тоалетна в задната част на автобуса. Изпрати по един есемес на приятелките си, че до петък ще бъде в Бостън — ако им беше казала истината, те щяха да си помислят, че е полудяла. И за всеки случай изключи мобилния си телефон, за да не могат родителите й да включат джипиеса и да открият, че вместо в Бостън се намира в Ланкастър и се преструва на амиш.

През целия си живот Емили бе изпитвала любопитство към амишите, но не знаеше нищо за истинския им живот. Доколкото разбираше, те просто искаха да бъдат оставени на мира. Не обичаха туристите да ги снимат, не обичаха външни хора да навлизат в тяхна територия, а неколцината амиши, които Емили познаваше, нямаха никакво чувство за хумор и бяха доста неприветливи хора. Но защо А. я изпращаше в комуната им? Люси Зуук познаваше ли Али? Да не би случайно Али да е избягала от Роузууд и да е станала амиш? Това й се струваше невъзможно, но все пак в душата й запърха надежда. Възможно ли е Люси да е… Али?

С всяка изминала минута Емили откриваше все повече причини защо — и как — Али може да е все още жива. В деня след изчезването й госпожа Дилорентис беше извикала приятелките у дома си и ги беше попитала дали е възможно Али да е избягала. Емили бе отхвърлила предположението, но истината беше, че двете с Али често разговаряха за това да напуснат завинаги Роузууд. Бяха си правили всякакви планове — как ще отидат на летището и ще се качат на първия самолет, който отлита нанякъде. Ще вземат високоскоростния влак до Калифорния и ще си намерят съквартиранти в Лос Анджелис. Емили не можеше да си представи защо Али ще поиска да напусне Роузууд; тя винаги тайно се беше надявала причината за това да е, че Али иска Емили само за себе си.

Тогава, през лятото между шести и седми клас, Али изчезна от лицето на земята за две седмици. Всеки път, когато Емили звънеше на мобилния й телефон, тя биваше прехвърлена на гласова поща. Всеки път, когато се обадеше в дома на Али, попадаше на телефонен секретар. Но въпреки това семейство Дилорентис си бяха вкъщи — когато веднъж Емили мина с колелото си покрай къщата им, тя видя господин Дилорентис да мие колата си отпред, а майката на Али да плеви градината. Тя реши, че Али й е сърдита, въпреки че не можеше да разбере защо. Не можеше да говори за това и с другите си приятелки. Спенсър и Хана бяха на почивка със семействата си, а Ариа беше на арт-лагер във Филаделфия.

Две седмици по-късно Али изведнъж се появи.

— Къде беше? — поиска да знае Емили.

— Избягах! — изчурулика Али. Когато Емили не отвърна нищо, тя се засмя. — Шегувам се. Ходих в Поконос с леля Джиада. Там мобилните телефони нямат обхват.

Емили отново погледна към табелата. Колкото и да не се доверяваше на инструкциите на А. — все пак той ги беше подвел да си мислят, че Уайлдън и Джейсън са убили Али, при положение, че тя все още беше жива — едно кратичко изречение не й излизаше от главата: Какво би направила, за да я намериш? Тя би направила всичко, разбира се.

Емили си пое дълбоко дъх и се изкачи по стълбите към входната врата. Въпреки че навън беше ужасен студ, на простора висяха няколко ризи, които изглеждаха полузамръзнали. От комина се виеше дим, а в задния двор поскръцваше една голяма вятърна мелница. В студения въздух се усещаше миризмата на току-що опечен хляб.

Емили погледна през рамо с присвити очи към замръзналата царевична нива, която се простираше докъдето й стигаше погледът. Дали А. я наблюдаваше точно в този миг? Тя вдигна ръка и почука три пъти по вратата. Моля те, нека Али е вътре, помисли си тя.

Първо се чу скърцане, после удар. През задната врата изхвърча някаква фигура и хукна през царевичната нива, без да се обръща. Приличаше й на момче на нейната възраст, облечено с дебело яке, дънки и маратонки на синьо-червени райета.

Сърцето на Емили затупка силно. Миг по-късно вратата се отвори. На прага застана едно момиче. Беше облечено в същата рокля като Емили, а кестенявата й коса беше прибрана на кок. Устните й бяха много червени, сякаш допреди миг са били целувани. Тя огледа безмълвно Емили и присви презрително очи. Емили въздъхна разочаровано.

— Ъ-ъ-ъ, казвам се Емили Столцфус — каза тя, използвайки името, което А. беше вписал в бележката си. — Идвам от Охайо. Ти ли си Люси?

Момичето изглеждаше разтревожено.

— Да — отвърна бавно то. — Да не си дошла за сватбата на Мери този уикенд?

Емили примигна. А. не й беше казал нищо за сватба. Възможно ли е новото амишко име на Али да е Мери? Може би я бяха накарали насила да се омъжи и А. беше изпратил Емили тук, за да я спаси. Но билетът за връщане на Емили беше за петък следобед, в същия ден, когато църковната групичка се връщаше от Бостън. Нямаше как да остане за съботната сватба, без да събуди подозренията на родителите си.

— Ами-и-и, дойдох да помогна в приготовленията — каза тя, надявайки се, че не е прозвучало твърде глупаво.

Люси се загледа в нещо зад гърба й.

— Ето я и Мери. Искаш ли да я поздравиш?

Емили се обърна, но момичето беше много по-малко и по-набито от онова, което Емили беше видяла преди един ден в гората. Черната му коса беше прибрана назад в опънат кок и разкриваше бузестото личице.

— Ъ-ъ-ъ, може и по-късно — отвърна мрачно Емили, а сърцето й се блъскаше в гърдите й. Тя се обърна към Люси и огледа лицето й. Устните й бяха стиснати здраво, сякаш се опитваше да преглътне някаква тайна.

Люси отвори вратата по-широко и пусна Емили вътре. Влязоха в дневната. Тя представляваше голяма квадратна стая, осветена само от газовия фенер в ъгъла. Покрай стените бяха подредени ръчно изработени дървени столове и маси. На лавиците за книги стояха един буркан с целина и голяма, изтъркана от четене Библия. Люси влезе в стаята и изгледа внимателно Емили.

— Къде живееш в Охайо?

— Ъ-ъ-ъ, близо до Кълъмбъс — отвърна Емили; беше казала първия град в Охайо, за който се сети.

— О! — Люси се почеса по главата. Това явно беше приемлив отговор. — Пастор Адам ли те изпрати при мен?

Емили преглътна тежко.

— Да? — предположи тя. Чувстваше се като актриса в пиеса, която не беше прочела скрипта.

Люси изцъка с език и погледна през рамо към задната врата.

— Винаги си мисли, че подобни неща ще ме накарат да се почувствам по-добре — изрече тя с леден глас.

— Моля? — Емили се изненада колко раздразнена изглеждаше Люси. Тя си мислеше, че амишите са винаги спокойни и сдържани.

Люси махна със слабата си, бледа ръка.

— Не, аз съжалявам. — Тя се обърна и тръгна по дългия коридор. — Ще спиш в леглото на сестра ми — каза сухо тя, въвеждайки Емили в една малка спалня. Вътре имаше две еднакви легла, покрити с пъстроцветни, ръчно изтъкани одеяла. — Онова вляво.

— Как се казва сестра ти? — попита Емили, оглеждайки голите бели стени.

— Лий. — Люси удари с юмрук по възглавницата.

— Къде е тя сега?

Люси удари още по-силно. Гърлото й изгъргори и тя се обърна с гръб към Емили, сякаш беше направила нещо срамно.

— Тъкмо се канех да доя кравите. Хайде.

След тези думи тя излезе от стаята. Емили я последва след минутка, промъквайки се през подобните на лабиринт в заешка дупка коридори и стаи. Надникваше във всяка стая, надявайки се да зърне Али в някоя от тях, седнала в люлеещ се стол, поставила показалец на устните си, или свита край някое бюро, притиснала колене към гърдите, си. Най-накрая прекосиха голямата, светла кухня, която миришеше ужасно на мокра вълна и Люси я поведе през задната врата към огромния, проветрив хамбар. Кравите стояха в отделенията си и махаха лениво с опашки. Щом зърнаха момичетата, няколко от тях измучаха силно.

Люси подаде на Емили една метална кофа.

— Ти започни отляво. Аз ще тръгна отдясно.

Емили запристъпва от крак на крак. Досега никога не беше доила крава, нито дори през есента, когато беше изпратена при леля си и чичо си в Айова. Люси вече беше започнала да дои първото животно от своята страна. Без да знае какво да прави, Емили се приближи до най-близката до вратата крава, пъхна кофата под вимето й и се наведе под нея. Едва ли щеше да е голяма философия, нали? Но кравата беше огромна, със силни крака и мощна като на камион задница. Дали кравите ритаха като конете? Ами ако хапеха?

Тя изпука кокалчетата на пръстите си, оглеждайки останалите отделения. Ако в следващите десет секунди някоя крава измучи, всичко ще бъде наред, помисли си тя, уповавайки се отново на играта на суеверия, която си беше измислила за подобни напрегнати ситуации. После преброи до десет наум. Не последва нито едно измучаване, въпреки че се чу звук, който подозрително напомняше пръдня.

— Кхм.

Емили подскочи. Люси се бе изправила зад нея и я гледаше втренчено.

— Доила ли си някога крава? — попита тя.

— Ъ-ъ-ъ… — Емили се зачуди какво да отговори. — Ами, не. Там, откъдето идвам, всеки има специфични задължения. В моите не влиза доенето на крави.

Люси я изгледа така, сякаш никога не беше чувала нещо подобно.

— Докато си тук, ще трябва да го правиш. Не е трудно, просто дърпаш и стискаш.

— Ами, добре — заекна Емили и се обърна към кравата. Вимето се разлюля. Тя докосна едната цицка; беше грапава и пълна. Когато стисна, млякото шурна към кофата. Цветът му беше странно пепеляв, въобще не приличаше на млякото, което майка й купуваше от магазина.

— Много добре — каза Люси, застанала до нея. На лицето й беше изписано странно изражение. — А между другото, защо говориш на английски?

Очите на Емили се насълзиха от острата миризма на сено. Че амишите не говореха ли на английски? Предишната вечер прочете всички статии за тях в уикипедия, като се опитваше да запамети колкото се може повече информация — как така не беше намерила нищо за това? Защо А. не й беше споменал нищо?

— Във вашата общност не говорите ли пенсилвански холандски? — попита озадачено Люси.

Емили нервно нагласи вълнената си шапка. Пръстите й миришеха на сурово мляко.

— Амиии… не. Ние сме доста прогресивни.

Люси изумено поклати глава.

— Леле. Каква си късметлийка. Трябва да си разменим местата. Ти ще останеш тук, а аз ще ида там.

Емили се засмя нервно и леко се отпусна. Може би Люси не беше чак толкова лоша. Може би амишката общност не беше чак толкова зле — тук поне беше спокойно, без излишни драми. Но в същото време сърцето й се сви от разочарование. Изглежда Али не се криеше на това място; защо тогава А. я беше изпратил тук? За да я направи на глупачка? Да я разсее за малко? Да я прати за зелен хайвер?

Сякаш за да го потвърди, една от големите холщайнски крави измуча силно и изсипа купчинка пресни фъшкии на покрития със сено под. Емили стисна зъби. В случая беше по-подходящо да се каже за зелено сено.