Мис Безсърдечна

11. Необичайна разходка с мама

Щом Спенсър влезе във фоайето на спа салон „Фермата“, устните й се разтеглиха в усмивка. Залата миришеше на мед, а бълбукащите звуци, които издаваше фонтанчето в ъгъла, действаха успокояващо и облекчаващо.

— Записала съм ти дълбоко тъканен масаж с масло от моркови и кислородна маска за лицето — каза майка й и извади портмонето си. — След това съм направила резервации за обяд във „Фийст“.

— Оха! — възкликна Спенсър. Госпожа Хейстингс и Мелиса редовно обядваха заедно в бистрото „Фийст“, което се намираше на две крачки оттук.

Майка й я стисна леко за рамото и ароматът на нейния „Шанел №5“ леко погъделичка носа на Спенсър. Козметичката й показа гардеробчето, където можеше да остави дрехите си и да се преоблече в роба и меки чехлички. Преди да се усети, тя вече лежеше на една масажна маса и се разтапяше от удоволствие.

Спенсър не се беше чувствала толкова близка с родителите си от доста дълго време. Предишната вечер беше гледала „Кръстника“ заедно с баща си, който рецитираше наизуст всяка реплика, а по-късно двете с майка й започнаха да обсъждат подготовката за годишнината на Роузуудския ловен клуб, която щеше да се отпразнува след два месеца. Освен това тази сутрин провери оценките си в сайта на училището и видя, че на последния тест по икономика има отличен. Не можеше да не сподели добрите новини с Андрю — все пак той я беше подготвил за това — и той веднага й отговори с есемес, че никога не се е съмнявал в нея. Освен това я попита дали иска да го придружи на бала за Свети Валентин след няколко седмици. Спенсър веднага прие.

Въпреки всичко не можеше да спре да мисли за разговора си с Мелиса, както и за съобщението на А., че някой неин близък прикрива нещо. Не можеше да повярва, че майка й е накарала Мелиса да обвини Иън за убийството на Али. Сестра й сигурно не беше изтълкувала правилно загрижеността й. Колкото до А… е, Спенсър със сигурност не вярваше на каквото и да е, казано от него.

— Скъпа? — чу се гласът на масажистката, която се беше навела над нея. — Защо изведнъж така се вцепени? Отпусни се.

Спенсър се насили да отпусне мускулите си. От тонколоните се носеше шумът на плискащи се океански вълни и крясък на чайки. Тя затвори очи и си пое дълбоко дъх. Не трябва да реагира прибързано. Може би А. искаше точно това.

След масажа и маските Спенсър се почувства отпусната, мека и сияеща. Майка й я чакаше във „Фийст“, пиеше минерална вода с лимон и четеше последния брой на списание „Магистрала“.

— Прекрасно беше — каза Спенсър, като се настани на стола срещу нея. — Страшно много ти благодаря.

— За мен беше удоволствие — отвърна госпожа Хейстингс, разгъна салфетката си и я разстла внимателно върху скута си. — Бих направила всичко, за да ти помогна да се отпуснеш след преживяното.

Двете потънаха в мълчание. Спенсър гледаше ръчно изработената керамична чиния на масата пред нея. Майка й прокара пръст по ръба на чашата си. След като цели шестнайсет години Спенсър беше играла втора цигулка в семейството, сега тя нямаше представа какво да каже на майка си. Дори не можеше да си спомни последния път, когато двете бяха оставали насаме.

Госпожа Хейстингс въздъхна и погледна разсеяно към дъбовия бар в ъгъла. Двама клиенти седяха на бар столчетата пред чашите си с мартини и шардоне.

— Никак не исках нещата между нас да поемат в такава посока — каза тя, сякаш четеше мислите на Спенсър. — Наистина не знам как се получи така.

„Заради Мелиса се получи“ — помисли си Спенсър. Но само сви рамене и започна да потропва с пръсти в ритъма на „На Елизе“, една от последните мелодии, които беше научила на уроците по пиано.

— Притисках те твърде много да учиш, а това те отдалечи от мен — проплака майка й, снижавайки глас, докато четири жени, които носеха килимчета за йога и чанти на „Тори Бърч“, последваха сервитьорката към сепарето в дъното. — С Мелиса беше по-лесно. В нейния випуск нямаше много добри ученици. — Тя млъкна и отпи от водата си. — Но при теб… е, твоят клас е по-различен. Виждах, че си доволна от второто си място. Но исках да бъдеш лидер, а не последовател.

Пулсът на Спенсър се ускори, разговорът с Мелиса отново изникна в съзнанието й. Мама не беше точно най-голямата почитателка на Али, беше казала Мелиса.

— Да не би да имаш предвид… Алисън? — попита тя.

Госпожа Хейстингс отново отпи от чашата си.

— Тя е един от примерите, да. Алисън определено обичаше да бъде в центъра на вниманието.

Спенсър подбра внимателно думите си.

— А според теб… е трябвало да бъда аз?

Госпожа Хейстингс сви устни.

— Е, мисля, че можеше да се наложиш повече. Като онзи път, когато приеха Алисън в отбора по хокей, а не теб. Ти просто го… прие. По принцип си борбена личност. И определено заслужаваше това място.

В ресторанта изведнъж замириса на пържени сладки картофки. Трима сервитьори излязоха в колонка от кухнята, носейки парче торта за една достолепна посивяваща дама, която седеше на няколко маси от тях. После й изпяха „Честит рожден ден“. Спенсър прокара ръка по врата си, който бе леко по-изпотен. От години очакваше някой да каже на висок глас всичко това за Али, а сега се почувства виновна и дори леко се отдръпна. Беше ли права Мелиса? Наистина ли майка й не харесваше Али? Усещането беше все едно критикуваха нея. Та нали Али беше нейната най-добра приятелка, а госпожа Хейстингс винаги харесваше всички приятелки на Мелиса.

— Както и да е — продължи майка й, след като сервитьорите прекратиха серенадата, и сплете дългите си пръсти. — Притесних се, че вече си се примирила, че си втората най-добра в класа и започнах да те притискам още повече. Сега съзнавам, че съм се грижела повече за собствените си чувства, отколкото за твоите. — Тя прибра кичур бледоруса коса зад ухото си.

— Какво искаш да кажеш? — попита Спенсър и се вкопчи в ръба на масата.

Госпожа Хейстингс впери поглед в голямата репродукция на „Ceci n’est pas une pipe“7 на Рене Маргит, заемаща цялата една стена на заведението.

— Не знам, Спенс. Може би не си заслужава да го разчепкваме точно сега. Това е нещо, за което не съм казвала дори на сестра ти.

Край тях мина една сервитьорка, понесла табла със салати „Уолдорф“ и фокача. През прозореца се виждаха жени, които бутаха детски колички „Макларън“, разговаряха и се смееха. Спенсър се наведе напред, устата й беше пресъхнала като папирус. Значи наистина имаше тайна, точно както каза А. Спенсър се надяваше, че няма нищо общо с Али.

— Всичко е наред — каза смело тя. — На мен можеш да кажеш.

Госпожа Хейстингс извади червилото си „Шанел“, начерви се и изпъна рамене.

— Нали знаеш, че баща ти е учил право в Йейл? — започна тя.

Спенсър кимна. Баща й ежегодно даряваше определена сума на правния колеж и сутрин пиеше кафето си в чаша с надпис „Йейлски булдог“. Всяка година на коледното парти той изпиваше твърде много яйчен пунш и пееше бойната песен на Йейл заедно със старите си състуденти.

— Е, аз също учих там — каза госпожа Хейстингс. — Там се запознах с баща ти.

Спенсър притисна ръка към устата си, питайки се дали е разбрала правилно майка си.

— Мислех, че сте се запознали на парти в „Мартас винярд“ — рече тя с изтънял глас.

Майка й се усмихна тъжно.

— Една от първите ни срещи беше на това парти. Но се запознахме през първата седмица в колежа.

Спенсър сгъна и отново разгъна ленената кърпа на коленете си.

— Защо никога не си ми казвала?

Сервитьорката дойде и им подаде менютата. Когато се отдалечи, госпожа Хейстингс продължи:

— Защото аз не завърших колежа. След първата година забременях със сестра ти. Баба Хейстингс научи за това и настоя да се оженим. Разбрахме се да прекъсна за няколко години и да отгледам бебето. Възнамерявах да се върна…

По лицето й премина сянка.

— Подправихме датата на сключване на брака ни, защото не искахме да изглежда като нещо, направено на пожар. — Тя отметна бретона от очите си. През две маси от тях изписука блекбъри. Мъжът на бара се изсмя гръмогласно. — Такова беше желанието ми. Но освен това винаги съм искала да бъда адвокат. Знам, че не мога да контролирам живота ти, Спенс, но искам да съм сигурна, че ще се възползваш от всяка възможност, която се появи на пътя ти. Затова винаги съм била толкова строга с теб… оценки, „Златна орхидея“, спорт. Но съжалявам, че не бях справедлива.

Спенсър впери поглед в майка си, без да продума. Някой в кухнята изпусна табла с чинии, но тя не помръдна.

Госпожа Хейстингс протегна ръка и докосна Спенсър.

— Надявам се, че това не те е натоварило допълнително. Просто исках да знаеш истината.

— Не — отвърна Спенсър прегракнало. — Това обяснява много неща. Радвам се, че ми каза. Но защо не се върна в университета, след като Мелиса порасна?

— Просто… — Госпожа Хейстингс сви рамене. — Искахме второ дете… и се оказа, че подходящият момент е отминал. — Тя се наведе напред. — Моля те, не казвай на Мелиса. Знаеш колко е чувствителна. Ще се притесни, че не съм я искала.

Вътрешно Спенсър почувства лекичък гъдел на доволство. Значи тя е била дъщерята, която са искали… а Мелиса е тази, която се е появила неочаквано.

И може би това беше тайната, за която говореше А., въпреки че тя нямаше нищо общо с Али или с това, че госпожа Хейстингс не я харесва. Но когато Спенсър протегна ръка да си вземе хлебче, в съзнанието й изникна една дребна, забравена подробност от нощта, когато Али изчезна.

След като Алисън ги заряза в хамбара, Спенсър и останалите решиха да се приберат по домовете си. Емили, Хана и Ариа се обадиха на родителите си да дойдат да ги вземат, а Спенсър се прибра вкъщи и отиде право в стаята си. Телевизорът на долния етаж работеше — Мелиса и Иън бяха в бърлогата, — но родителите й не се виждаха никъде. Това беше доста странно, защото те не позволяваха на Мелиса и Спенсър да остават сами с момчета в къщата.

Спенсър се беше пъхнала под шалтето си, отчаяна от безславния завършек на вечерта. По-късно се събуди от нещо. Когато излезе в коридора и надникна през парапета, тя видя две фигури във фоайето. Едната беше Мелиса, все още облечена със сивия пуловер с прилеп ръкав и с черната копринена лента за глава. Тя си шушукаше нещо с господин Хейстингс. Спенсър не можа да чуе какво си приказват, разбра само, че Мелиса е ядосана, а баща й се опитва да се оправдае. В един момент Мелиса дори изписка отчаяно.

— Не ти вярвам — каза тя. Баща й отвърна нещо, което Спенсър не можа да разбере. — Къде е мама? — попита Мелиса с нарастваща истерия в гласа. — Трябва да я намерим! — Те тръгнаха към кухнята, а Спенсър побърза да се прибере в стаята си и затвори вратата.

— Спенс?

Тя подскочи от изненада. От другата страна на масата я гледаше майка й. Когато Спенсър наведе поглед надолу към ръцете си, с които стискаше чашата, тя осъзна, че те трепереха неконтролируемо.

— Добре ли си? — попита госпожа Хейстингс.

Спенсър отвори уста да отговори, но бързо ги затвори. Това истински спомен ли беше, или сън? Майка й наистина ли беше изчезнала онази нощ? Все пак звучеше невероятно тя да е видяла убиеца на Али. Ако беше така, тя веднага щеше да изтича в полицията. Не беше чак толкова безсърдечна — или неспазваща закона. А и защо й е трябвало да прикрива нещо такова?

— Къде се беше отнесла? — попита госпожа Хейстингс и леко наведе глава настрани.

Спенсър стисна здраво омекналите си длани. След като са решили да бъдат откровени една с друга, то тя би трябвало да говори за това.

— Аз… Просто си мислех за нощта, когато Али изчезна — изтърси тя.

Госпожа Хейстингс въртеше двукаратовата диамантена обеца на дясното си ухо, осъзнавайки постепенно какво е казала дъщеря й. Изведнъж се намръщи. Бръчките около устата й се очертаха още повече, като изсечени с длето. Тя сведе очи към чинията си.

— А ти добре ли си? — попита бързо Спенсър със свито гърло.

Госпожа Хейстингс се усмихна напрегнато.

— Това беше ужасна нощ, скъпа. — Гласът й спадна с една октава. — Нека повече не я споменаваме.

След което се обърна и махна на сервитьорката да вземе поръчките им. Когато поиска азиатска пилешка салата със сусамов дресинг, майка й изглеждаше достатъчно безгрижна, но Спенсър не можа да не забележи, че тя е стиснала здраво ножа с дясната си ръка, и бавно прокарва показалец по острието му.