Мис Безсърдечна

30. Най-после на свобода

Трийсетина минути по-късно на вратата се почука. Момичетата подскочиха. Емили усети как гърлото й пресъхва. Край, това беше. Сега щяха да започнат да ги разпитват… и след това да ги вкарат в затвора.

Една жена в полицейска униформа надникна в стаята. Под очите й имаше тъмни кръгове, а ризата й беше изцапана с кафе.

— Събирайте си нещата, момичета. Освобождаваме ви.

Всички замръзнаха от изненада. Най-накрая Емили въздъхна облекчено.

— Наистина ли?

— Да не сте намерили А.? — попита Ариа.

— Какво стана? — произнесе Хана едновременно с нея.

Жената ги погледна с каменно изражение.

— Всички обвинения срещу вас са свалени. — По лицето й мина сянка на смущение, сякаш искаше да добави още нещо, но не намери смелост. — Да речем, че обстоятелствата се промениха.

Емили излезе последна, опитвайки се да осмисли последните й думи. Обстоятелствата се промениха? Това можеше да означава само едно. Сърцето й подскочи.

— Трупът в ямата не е бил на Али, нали? — извика тя. — Намерили сте я! — Значи са я слушали, когато се опитваше да им обясни, че Уайлдън е убиецът!

Спенсър я смушка в ребрата.

— Защо не се спреш най-накрая!

— Няма! — сопна й се Емили. Въпреки че накрая се бяха оказали в затвора, теорията й си оставяше вярна. Тя беше сигурна в това. Обърна се след полицайката, която се отдалечаваше бързо по коридора. — Добре ли е Али? Здрава ли е?

— Прибирайте се у дома, момичета — отвърна жената. Ключовете, които висяха на колана й, издрънчаха. — Само това мога да ви кажа.

Те си прибраха нещата от полицая в приемната. Емили веднага провери телефона си, надявайки се да е получила есемес от Али, но се оказа, че няма никакви съобщения. Нито дори подигравателен есемес от А., че Емили е влязла право в капана му.

Една полицайка натисна бутон на стената и вратата към паркинга се отвори. Той беше препълнен с полицейски коли и новинарски бусове. Емили не беше виждала такава суматоха от нощта на пожара.

— Емили — разнесе се нечий глас.

Дарън Уайлдън дотича през тъмния паркинг. Разкопчаното му полицейско яке се ветрееше край тялото му.

— Добре. Пуснали са ви. Много съжалявам за това.

Емили отскочи назад и сърцето й заби лудо. Какво правеше Уайлдън тук? Не трябваше ли да е арестуван?

— Какво става? — попита Ариа, като спря до една празна полицейска кола. — Защо така внезапно ни освободиха?

Уайлдън ги поведе встрани от тълпата, без да отговори на въпроса й.

— Просто бъди доволна, че се измъкнахте от тази каша. Тези момчета ще ви откарат у дома.

Емили заби крака в земята.

— Знам какво си направил — каза тя с нисък глас. — И ще се постарая всички да разберат.

Уайлдън се обърна към нея и я погледна. Уоки-токито му изпука, но той не му обърна внимание. Най-накрая въздъхна.

— Онова, което си мислиш, не е вярно, Емили. Знам, че си била в Ланкастър. Знам, че си била подведена да го вярваш. Но не съм наранил Лий. Никога не бих го сторил.

Емили усети как кръвта се отдръпва от главата й.

— Какво? Откъде знаеш къде съм била?

Уайлдън се загледа в блещукащите очертания по полицейския паркинг.

— Оказахте се прави за новия А. Трябваше да ви послушам.

Ариа тропна с крак.

— О, сега вече ни вярваш? Защо не ни послуша миналата седмица, преди за малко да ни изпекат в пожара?

— И преди А. да ме изпрати в „Убежището в Адисън-Стивънс“! — проплака Хана. — Затвориха ме с онези луди!

Емили се сепна. Убежището в Адисън-Стивънс. Това име беше забелязала във файла с доказателствата. Нима това беше психиатрична клиника?

— Съжалявам, че не ви повярвах, момичета — рече Уайлдън, продължавайки да върви покрай телената ограда. Зад нея бяха подредени неизползвани полицейски коли и голям бял училищен автобус. — Голяма грешка от моя страна. Но вече знаем всичко. Разполагаме с всички съобщения, които ви е изпращал.

Момичетата рязко спряха.

— Той? — извика Спенсър.

— Кой е той? — прошепна Хана. — Иън?

В този миг една полицейска кола влезе с пусната сирена в паркинга. Полицаите хукнаха към нея и се заеха да извеждат някого от задната седалка. Разнесоха се викове, някой ритна с крак, проблесна зъб. Ченгетата най-накрая успяха да измъкнат човека от колата и го поведоха към управлението. Когато нещата се поуспокоиха, Емили забеляза един висок, дългурест тип, с мазна руса коса и мустаци. Стомахът й се сви. Челото на Спенсър се сбърчи.

— Защо ми изглежда познат? — промърмори тя.

— Не знам — отвърна Емили, опитвайки се да си припомни откъде го познава.

Репортерите се втурнаха към полицаите и започнаха да снимат.

— Откога сте планирали това, господин Форд? — крещяха те. — Какво ви накара да го направите? — Най-накрая се разнесе един глас, който надвика останалите: — Защо убихте Алисън?

Ариа сграбчи ръката на Емили, чиито колене омекнаха.

— Какво казаха те?

— Той е убил Алисън — промърмори Спенсър. — Този мъж е убил Алисън.

— Но кой е той? — извика Хана.

— Хайде — обади се грубо Уайлдън и ги побутна да вървят. — Не трябваше да виждате това.

Никоя от тях не помръдна. Полицаите поведоха мъжа към управлението, а развързаните връзки на обувките му се влачеха по асфалта. Той беше навел ниско глава, разкривайки плешивината на темето си. Емили заби нокти в дланите си. Али е… мъртва? Ами Лий? Ами момичето, което беше видяла в гората?

Репортерите не спираха да крещят, гласовете им се сливаха в едно. Но един от тях успя да ги надвика.

— Ами трупът, който току-що открихте? И за това убийство ли ще отговаряте?

Хана се обърна към Уайлдън.

— Още едно убийство?

— О, Господи! — Стомахът на Емили се преобърна.

— Момичета — повтори твърдо Уайлдън, — да вървим.

Убиецът на Али вече беше стигнал до стъпалата пред сградата и се намираше само на двайсетина фута от Емили. Той я забеляза и се усмихна похотливо, разкривайки златния си преден зъб.

Емили застана като ударена от гръм. Тя познаваше тази усмивка. Преди близо четири години, в деня след изчезването на Али, работниците започнаха да изливат бетон в ямата в задния двор на семейство Дилорентис. Уайлдън беше там… както и голяма група други мъже. След като госпожа Дилорентис ги разпита, Емили тръгна да се прибира напряко през гората. Един от работниците се обърна и й се усмихна похотливо. Той беше висок и дългурест, а когато се усмихна, разкри същия ужасен преден златен зъб.

Слисаната Емили се обърна към Спенсър.

— Този мъж е един от работниците, които пълнеха ямата за белведера в деня, след като Али изчезна. Помня го.

Спенсър пребледня.

— Аз също го видях преди няколко дни. На моята улица.