Мис Безсърдечна

23. Всичко остава в семейството

Някъде час по-късно Спенсър седеше пред бюрото в спалнята си и гледаше през големия панорамен прозорец. Лампата над задната врата хвърляше зловещи отблясъци над съсипания хамбар и изкривената, ужасяваща гора. Всичкият сняг се беше стопил, оставяйки тънък пласт мръсотия по земята. Група дървари бяха навлезли навътре, зарязвайки на поляната голяма купчина мъртви дървета. Днес екипът по разчистването беше претършувал хамбара и беше струпал оцелялата покъщнина до задната веранда. Кръглият килим, върху който бяха седели Спенсър и останалите в нощта, когато Али ги хипнотизира, беше проснат върху стълбите. В действителност цветът му беше бял, но сега беше изгоряло карамелено кафяв.

Ариа и Ноъл вече не стояха до ямата. Спенсър ги беше наблюдавала през прозореца; цялата работа с медиума беше продължила само около десетина минути. Въпреки че я гризеше любопитство какво беше открила Ариа с помощта на екстрасенската, тя упорито отказваше да пита. Медиумът подозрително много приличаше на жената, която се мотаеше из парка на колежа Холис и твърдеше, че разговаря с дърветата. Спенсър се надяваше, че пресата няма да разбере с какво се занимава Ариа — това само щеше да ги изкара още по-луди.

— Здрасти, Спенс.

Тя подскочи.

На вратата се беше изправил баща й, все още облечен в тъмния си раиран работен костюм.

— Искаш ли да разгледаме заедно сайта за вятърни мелници? — попита той. Родителите й бяха решили да подменят унищожената от пожара мелница с нова, която да подпомага захранването на къщата с електричество.

— Ами… — Спенсър усети вълна от самосъжаление. Кога за последен път баща й я беше поканил да вземе участие във вземането на семейни решения?

Но сега просто не можеше да го погледне. Писмото, което беше намерила на твърдия му диск, грееше в ума й като новинарска обява по СиЕнЕн.

Не беше трудно да си направи ужасни изводи. Не спираше да си представя баща си и госпожа. Дилорентис, седнали един до друг на бежовото диванче в дневната на Али — онова същото, на което сядаха Спенсър, Али и останалите, когато гледаха „Американски идол“ — да се гушкат както двойките ученици по коридорите на „Роузууд дей“.

— Имам домашно — излъга тя, а пилешката салата, която беше изяла за вечеря, се разбунтува в стомаха й.

Баща й изглеждаше разочарован.

— Добре, може би друг път. — Той се обърна и тръгна да слиза по стълбите.

Спенсър въздъхна тежко. Трябваше да разговаря с някого за това. Тайната беше твърде тежка и обсебваща, за да се справи сама. Извади телефона си и набра номера на Мелиса. Той не спираше да звъни.

— Обажда се Спенсър — каза тя с разтреперан глас, след като се включи гласовата поща. — Трябва да говоря с теб във връзка с мама и татко. Обади ми се.

Тя отчаяно натисна бутона за край. Къде е мама, беше попитала плачливо Мелиса баща си в нощта, когато изчезна Али. Трябва да я намерим. Според писмото на баща й до майката на Али, двамата трябва да са се срещнали тогава. Ами ако майка й ги беше хванала заедно и затова не желаеше повече да говори за онази нощ?

В този миг осъзна какво си е помислила. Баща й… и майката на Али. Тя потрепери. Това беше немислимо.

В гората цареше зловещо спокойствие. Някакво движение вдясно привлече погледа й и тя се обърна. През прозореца на старата спалня на Али проблесна светлина. После светна лампата. Мая, момичето, което сега живееше там, прекоси стаята и се хвърли върху леглото.

Телефонът на Спенсър изжужа и тя изписка изненадано. Но вместо да намери там отговор от Мелиса, на екрана се появи съобщение от месинджъра.

Тя погледна невярващо към псевдонима на подателя. УЮКЗащитникRoxx. Беше Иън.

Преди Спенсър да реши как да постъпи, на екрана присветна ново съобщение.

Сърцето й прескочи. Значи Иън и Мелиса са поддържали връзка.

Не мисля, че искам да разговарям с теб, бързо написа тя. Не беше прав за Джейсън и Уайлдън. А след това някой се опита да ни убие.

Той не се забави с отговора.

Спенсър леко изсумтя.

Съжалявам за това, Спенсър, написа Иън. Но се кълна, че не съм убивал Али. Трябва да ми повярваш.

Пердетата на прозореца на Мая отново се размърдаха. Спенсър стисна здраво телефона си. Тя вече не можеше да си представи Иън в сцената с изчезването на Али. Нито пък Мелиса.

В този миг се сети нещо. В нощта, когато Али изчезна, Иън е бил с Мелиса — същата нощ, когато тя и баща й се бяха скарали. Може би той знаеше нещо за това.

Искам да те питам нещо друго, написа бързо тя. Помниш ли как Мелиса се скара с баща ми в нощта, когато Али умря? Срещнаха се на вратата и тя му се развика за нещо. Споменавала ли ти е за това?

Курсорът примигна. Спенсър нетърпеливо забарабани с пръсти по бюрото си. Изминаха двайсет дълги секунди, преди Иън да отговори.

Спенсър прехапа силно долната си устна. Не мога, написа тя. Ако знаеш нещо, кажи ми.

Настъпи нова дълга пауза. От изгорялата гора излетяха две гарги и кацнаха на телефонния стълб. Погледът на Спенсър се зарея към разрушения, изгорял хамбар, към оградената с полицейска лента яма в задния двор на семейство Дилорентис. Чувстваше се ужасно напрегната. Само с един поглед можеше да види всички места, които Али беше посетила в часовете, преди да умре.

Най-накрая се появи ново съобщение. Двамата с Мелиса спяхме в бърлогата, пишеше Иън. Помня как тя стана през нощта и говори с баща ти. Когато се върна, изглеждаше наистина разстроена. Каза ми, че е повече от сигурна, че баща ви има връзка с майката на Али. Освен това каза, че майка ти е разбрала. „Страхувам се, че ще направи нещо глупаво“, каза тя.

Какво имаше предвид?, написа бързо Спенсър с разтуптяно сърце.

— Господи! — произнесе Спенсър на глас. Може би майка й ги беше хванала? Бяха ли госпожа Дилорентис и баща й в нейната кухня, изкушавайки съдбата пред очите на целия град?

Спенсър притисна пръсти към слепоочията си. В деня, след като Али изчезна, майка й беше извикала момичетата и ги беше попитала дали Али не им е разказала за нещо, което е чула в къщата — сторило й се, че я била видяла на вратата. Ами ако Али също беше хванала родителите им? Може би се беше прибрала вкъщи през задната врата, беше отишла в кухнята и се беше натъкнала на тях двамата… заедно. Ако Спенсър беше попаднала на някаква такава сцена, тя знаеше много добре как щеше да постъпи — щеше да се обърне рязко и веднага да се махне оттам.

Може би точно така бе постъпила и Али. И тогава с нея се беше случило онова… което се беше случило.

Телефонът, на Спенсър отново изжужа.

Али държеше телефона в треперещата си ръка. Али е знаела?

— Господи — прошепна тя.

Появи се ново съобщение.

Преди Спенсър да успее да осмисли думите му, се появи ново съобщение.

Спенсър се намръщи, замаяна. Намеците на Иън проникнаха в съзнанието й и започнаха да я тормозят. Наистина беше много странно, че Али въобще не прилича на баща си. Не беше наследила неговата хвърчаща на всички страни къдрава коса, нито заострения му крив нос. Но пък тя не беше наследила и дългия, заострен нос на майка си, както Джейсън, а беше благословена с мъничко, леко чипо носле. Като се замисли човек, то приличаше много на носа на бащата на Спенсър. Дори още по-зле, на нейния собствен.

Тя си спомни какво бяха казали родителите й: въпреки че Оливия я е износила, тя си оставаше техен продукт. Ако казаното от Иън беше истина, това означаваше, че Спенсър и Али бяха… роднини. Сестри.

Тогава Спенсър си спомни още нещо.

Тя стана и огледа замаяно стаята си. След това хукна към кабинета на баща си. Слава богу, вътре нямаше никой. Тя взе годишника на Йейл и го разтръска. На килима падна избледнялата снимка от полароид. Спенсър я вдигна и я погледна.

Чертите бяха размазани, но сърцевидното лице и копринената руса коса не можеха да бъдат сбъркани. Трябваше да се сети веднага. Снимката не беше на Оливия. Това беше Джесика Дилорентис — една много бременна Джесика Дилорентис.

С треперещи ръце Спенсър обърна снимката и погледна датата, написана на гърба й. Втори юни, преди почти седемнайсет години. Няколко седмици, преди да се роди Али.

Стомахът й се сви и й се догади. Ако майка й знаеше за връзката им, това обясняваше защо толкова много мразеше Али. Фактът, че физическото доказателство за проваления й брак живее в съседната къща сигурно я е докарвало до бяс — дори по-лошо, това момиче се е харесвало на всички. Получавало е всичко и всеки, когото е поисквало.

Всъщност ако подозренията на майка й са били потвърдени в онази страховита нощ, това може да я е изкарало от релси. Може да я е накарало да извърши нещо немислимо и непланирано, нещо, което отчаяно да се опита да прикрие.

Нека да не говорим повече за онази нощ, беше казала майка й. А в деня след гостуването с преспиване, точно след като госпожа Дилорентис беше разпитала момичетата, Спенсър се беше натъкнала на майка си в кухнята — тя беше толкова отнесена, че дори не чу, когато я повика. Може би защото беше разяждана от угризения. Ужасена от онова, което беше сторила с полусестрата на дъщерите си.

— О, Господ и — рече Спенсър с прегракнал глас. — Не!

— Какво не?

Спенсър рязко се обърна. Майка й стоеше на вратата на кабинета, облечена в черна копринена рокля и обута в сребристи обувки на „Живанши“.

От гърлото на Спенсър излезе тънък писък. Тогава погледът на майка й прескочи от годишника на Йейл, който лежеше отворен на бюрото, към полароидната снимка в ръката на дъщеря й. Спенсър веднага я пъхна в джоба си, но тъмен облак засенчи лицето на майка й. Тя бързо прекоси стаята и хвана Спенсър за ръката. Дланите й бяха леденостудени. Когато Спенсър я погледна в присвитите очи, тя усети страх.

— Вземи си палтото, Спенсър — произнесе госпожа Хейстингс със зловещо спокоен глас. — Отиваме да се поразходим.