Мис Безсърдечна

31. Най-доброто и най-злото

Появиха се четири патрулни полицаи, за да придружат момичетата до домовете им. Спенсър се настани на задната седалка в колата, която щеше да я откара вкъщи и се задави от миризмата на изкуствена кожа, повръщано и пот. Един тъмнокос полицай седна отпред, запали двигателя и подкара към изхода на паркинга.

Представителите на пресата се бяха струпали около вратата на сградата, нетърпеливи да зърнат убиеца. Спенсър погледна напрегнато към прозореца на полицейското управление. Щорите бяха плътно спуснати. Настина ли този мъж го беше извършил? Той беше непознат, тотален аутсайдер. Някак си не й се връзваше.

Тя вкопчи пръсти в металната решетка, която разделяше предните от задните седалки.

— Кого още е убил този човек? — попита тя. Полицаят не отговори. — Как разбрахте, че той е убил Али? — опита отново тя. Той просто усили радиото си. Ядосана, Спенсър ритна силно седалката му. — Глух ли си?

Ченгето я погледна смразяващо в огледалото за обратно виждане.

— Наредено ми е да те откарам вкъщи. Това е.

Спенсър тихо изпъшка. Не беше съвсем сигурна, че иска да се прибере. В какво ли състояние щеше да бъде домът й? Щеше ли баща й все още да си е вкъщи? Беше ли отишъл при госпожа Дилорентис?

Всичко й изглеждаше нереално и немислимо. Спенсър беше сигурна, че само след няколко минути ще се събуди в леглото си, откривайки, че просто е сънувала всичко. Но мина още една минута, а тя продължаваше да си стои в колата и да изживява най-ужасния си кошмар.

Внезапно осъзна нещо. Когато майка й настоя баща й да каже истината, той беше изтърсил: Научих за децата много след това. Беше казал деца, а не дете. Дали това беше грешка на езика… или просто се беше изпуснал? Джейсън също ли беше дете на баща й — и полубрат на Спенсър?

Те минаха през центъра на Роузууд и старомодната търговска улица, пълна с шикозни магазини за мебели, антикварни магазини и сладкарници. Спенсър бръкна в чантата си, порови вътре и откри своя сайдкик на дъното. Странно, но нямаше никакви нови съобщения от А. Тя се обади вкъщи. Телефонът звънеше ли звънеше, но никой не вдигна. После тя набра на клавиатурата уеб адреса на СиЕнЕн. Полицай Мълчаливко може и да си мълчеше, но новините щяха да й кажат всичко.

Естествено, главната новина беше новият арест по случая на Алисън Дилорентис. Сладките малки лъжкини оправдани, гласеше надписът отдолу. Спенсър бързо превключи на живото предаване. Една тъмнокоса репортерка стоеше пред олтара на Али пред старата къща на семейство Дилорентис, отрупан със снимки, свещи, цветя и плющени играчки. Край нея святкаха бурканите на полицейски коли. Очите й бяха зачервени, сякаш беше плакала.

— Най-после настъпи краят на сагата с убийството на Алисън Дилорентис — обяви репортерката с гробовен глас. — На базата на неоспорими доказателства беше арестуван един мъж.

На екрана се появи размазана черно-бяла фотография на рус мъж. Той се мотаеше на паркинга на един супермаркет и пиеше бира в кутийка. Името му беше Били Форд. Както предположи Емили, той се оказа от групата работници, които бяха изкопали ямата за белведера в задния двор на семейство Дилорентис четири години по-рано. Сега следователите смятаха, че е отишъл да я шпионира.

Спенсър затвори очи, изпълнена с вина. Слава Богу, че работниците ги няма, беше казала Али онази нощ, когато минаха покрай полуизкопаната яма. Не спират да ми подвикват. Тогава Спенсър беше решила, че Али се хвали: Ха-ха, дори по-големите мъже смятат, че съм готина. А междувременно…

— По-рано тази вечер беше открит още един труп — продължи репортерката. — Полицията се сдоби с информация, че двете убийства може да са свързани. Разследването им ги отведе при господин Форд и те откриха снимки на госпожица Дилорентис в лаптопа, който държи в пикапа си. В компютъра бяха намерени снимки и на четирите момичета, известни като Малките сладки лъжкини — Спенсър Хейстингс, Ариа Монтгомъри, Хана Мерин и Емили Фийлдс.

Спенсър захапа юмрука си.

— В пикапа беше открита и кореспонденция под формата на есемеси, емемеси и негови лични съобщения в интернет месинджъра под псевдоним УЮКЗащитникRoxx — продължи репортерката.

Спенсър притисна чело в хладното стъкло, наблюдавайки прелитащите покрай колата дървета. УЮКЗащитникRoxx беше псевдонимът на Иън.

В съзнанието й изникна замъглена картина от нощта, когато Али беше убита. След като двете се бяха скарали пред хамбара, Али бе изтичала в гъсталака. После се разнесе кискане, звуци от пукане на съчки, след което Спенсър видя две фигури — Али… и някой друг.

Видях две руси глави в гората, й беше казал Иън, когато се опитваше да я убеди в невинността си на задната веранда на къщата й. Спенсър се вгледа в снимката на екрана на телефона й. Били имаше руса коса. Той беше новият А., който им изпрати есемесите, в които обвиняваше Джейсън, Уайлдън и дори майката на Спенсър. Но откъде беше научил всичко това за тях? Кой беше той? Защо въобще се интересуваше от това?

Екранът на телефона й примигна. Ново съобщение. Спенсър натисна бутона за четене. Есемесът беше от Андрю.

Спенсър се облегна назад; покрай прозореца профучаваха уличните лампи. Какво имаше предвид, като споменаваше нейната улица?

Телефонът й примигна за нов есемес. Този път от Ариа.

В главата й се зароди ужасяваща мисъл. По радиото бяха казали, че има ново убийство.

Полицейската кола зави в тяхната улица. Пътят беше блокиран от поне десетина превозни средства, мигаха бурканите на полицейски автомобили. Съседите им бяха излезли на двора, лицата им бяха пребледнели. Навсякъде се виждаха полицаи, повечето бяха струпани пред къщата й. Мелиса.

— О, Господи! — проплака Спенсър. Тя отвори вратата и изскочи от колата.

— Хей! — извика шофьорът й. — Не ти е позволено да излизаш, докато не стигнем пред вас!

Но Спенсър не го слушаше. Тя хукна към мигащите светлини, всички мускули я боляха. Пред нея изникна къщата им. Спенсър мина през портата и побягна по дългата автомобилна алея. Всички звуци изведнъж се изгубиха. Сенките се сливаха пред очите й. В гърлото й се надигна жлъчка. Тогава тя видя една фигура пред входната врата. Заслони с ръка очите си, примижавайки от ярката светлина на входната лампа. Коленете й омекнаха. Тя проплака от облекчение и се отпусна на тревата.

Мелиса се спусна към нея и я прегърна.

— О, Спенс! Толкова е ужасно!

Спенсър потрепери. Сирените продължаваха да вият. Две съседски кучета им пригласяха, дезориентирани и уплашени.

— Какъв кошмар — хълцаше Мелиса, притиснала лице в рамото на Спенсър. — Горкото момиче.

Спенсър се отдръпна. Въздухът беше студен и резлив. Миризмата от пожара беше все още остра и задушлива.

— Кое момиче?

Мелиса зяпна изненадано и тя я сграбчи за ръката.

— О, Спенс. Не си ли чула още?

След това махна с ръка към пътеката. Полицаите не се тълпяха пред тяхната къща, а пред дома на семейство Кавана, който се намираше от другата страна на улицата. Целият им двор беше обграден с жълта полицейска лента. Госпожа Кавана стоеше пред къщата и ридаеше. До нея клечеше една немска овчарка със синьо елече и душеше земята. На завоя пред къщата вече беше издигнато малко олтарче, покрито със снимки, свещи и цветя. Когато Спенсър забеляза името, написано със зелен тебешир на земята, залитна назад.

— Не. — Тя се обърна към сестра си и я погледна умолително. — Не!

В този миг я заля прозрение. Няколко дни по-рано тя беше погледнала през прозореца на спалнята си и беше видяла един мъж с мазна коса, облечен с работен комбинезон, да върви по алеята към дома на семейство Кавана. Той беше погледнал хищнически красивото момиче, и се беше ухилил, показвайки златния си зъб. Но момичето не беше забелязало погледа му. Не знаеше, че трябва да се страхува от него. Тя не можеше да види нищо… никога.

Спенсър се обърна ужасена към Мелиса.

— Джена?

Мелиса кимна, по бузите й се стичаха сълзи.

— Намерили са я в изкопа в задния им двор, където водопроводчиците сменяли няколко спукани тръби — каза тя. — Убил я е по същия начин, както е убил Али.